5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
[населено място], 05.07.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№694/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Д. против решение №220/13.11.2017г.,постановено по гр.д.№444/17г. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение №411/07.04.17г. по гр.д.№346/16г. на Пловдивски окръжен съд,с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу П. С. К. иск с правно основание чл.45 ЗЗД – за заплащане на сумата 26 000 лв. – част от вземане в общ размер 91 861,92 лв.,представляваща обезщетение за имуществени вреди,равняващи се на заявена,но неполучена от него субсидия по мярка 214 за кампания 2012г.,в резултат на виновни неправомерни действия на ответника,изразяващи се в заявяване за субсидиране от ДФ“Земеделие“ на имоти без да е налице основание за това.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение,поради неправилно прилагане на материални законови разпоредби и необоснованост.
Ответникът по жалбата П. К. е заявил становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния акт,а по същество – за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и доводи за неговата неправилност.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обоснове крайния си извод за неоснователност на въззивната жалба срещу решението на първоинстанционния съд,апелативният съд е приел за доказано в хода на делото,че: ищецът,в качеството му на земеделски производител, е сключил с [фирма] два договора – за преаренда на земеделска земя в землището на [населено място] с дата на сключване 03.01.11г. и дата на нотариална заверка на подписите на 27.09.12г. и за наем на земеделска земя в същото землище от 01.10.11г.; към посочените дати [фирма] е бил страна /арендатор/ по сключен със ЗК“П.“ на 22.01.2007г. договор за аренда на тези земи, който договор е бил прекратен по решение на Общото събрание на кооперацията от 27.11.11г.; на 27.05.12г. последната е сключила договор за аренда на земеделските земи с ответника П. К.,също земеделски производител; през 2012г. и двете физически лица кандидатствали пред ДФ“Земеделие“ за субсидии по мярка 214-Агроекологични плащания /АЕП/ със земеделски земи от замлището на [населено място],като К. се позовал на договора си за аренда от 27.05.12г. и на такива,сключени със собственици на земеделски земи,сключени през 2012г.; при извършена административна проверка било констатирано пълно и частично застъпване на площи от заявената от двамата земеделска земя; след като К. потвърдил част от двойно заявените площи с декларация,придружена с уведомление,изходящо от председателя на кооперацията,че земята е отдадена под аренда на К., на ищеца е отказано /с уведомително писмо от 09.08.13г./ отпускане на част от заявената от него субсидия,а именно – за сумата 95 602,50 лв.,който отказ е основан на разпоредбите на чл.43 ал.3 т.5 от ЗПЗП и чл.17 ал.1 т.4 от Наредба №11/06.04.09г. и е мотивиран не само с подаденото от ответника заявление,но и с факта на неподадена от ищеца декларация за останалите площи, както и поради наличие на такива извън специализирания слой и с неспазени базови изисквания; производство по обжалване на писмото,имащо характер на индивидуален административен акт,не е проведено,доколкото същото е прекратено с влязло в сила определение на административния съд,поради просрочие на жалбата на ищеца. Съобразявайки като релевантен, с оглед правната квалификация на иска по чл.45 ЗЗД, фактът,че отказът за отпускане на заявената от ищеца субсидия отчасти се основава и на дублирането на заявените от ответника земеделски земи, апелативният съд е определил като съществен за разрешаване въпросът за противоправността на това поведение на последния. Обобщавайки след подробен анализ правилата,създадени с Наредба №5/27.02.09г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания, съдът е заключил,че за субсидиране по процесната мярка могат да кандидатстват само земеделски стопани,които ползват земеделска земя на правно основание и са в нейна фактическа власт към тридесет и първо число на месец май от съответната година,като при заявяване на едни и същи площи от двама или повече кандидати всеки от тях следва да декларира и докаже със съответни документи основанието за ползването им; в случай на колизия на права се постановява отказ на всички кандидати поради наличие на спор за материално право,неразрешим в рамките на административното производство,,а когато документите доказват основание за ползване само на един от тях – субсидия се предоставя нему,като на останалите се отказва. Въз основа на събраните във въззивното производство /приети за допустими по реда на чл.266 ал.3 ГПК/ писмени и гласни доказателства съдът е приел за установен фактът,че ползване на имотите със застъпени площи през 2012г. е осъществявано от ответника К..Обосновал се е с това,че сочените от ищеца писмени доказателства – отправено от К. до кмета на общината искане по чл.34 ЗПЗП, дневник за проведени химични обработки и употребени торове,подобрители на почвата и биологично активни вещества, протоколи за теренни проверка не установяват твърдените от ищеца факти за осъществявано от ищеца ползване на конкретните земеделски земи към 31.05.12г.,а писмените доказателства за наличие на висящи наказателни производства срещу Д. са намерени от съда за неотносими.След анализ на показанията на свидетелите,съдът е направил извод,че и двете групи такива /посочените и от ищеца, и от ответника/ установяват еднозначно,че спорните земи са били обработвани от ищеца Д. последно през 2011г.,а от ответника К. – през 2012г.Това фактическо положение е прието да е потвърдено и от представения в първоинстанционното производство доклад за стопанството на Д. от 07.08.12г. на [фирма],в който е отразено,че през стопанската 2012г. добивът от едногодишните зърнени култури е в преход,поради това,че културите не са засети след изтичането на предходния период.Прието е също така,че гласните доказателства кореспондират и с решението на Общото събрание на кооперацията за прекратяването на договора за аренда от 2007г.,сключен с праводателя на ищеца, от края на 2011г. и сключването на договора от 27.05.12г. с ответника К..Възраженията на ищеца за нищожност на договора за аренда,сключен с К.,поради липса на форма, съдът е приел за неоснователни,позовавайки се на дадените с ТР №2/17г. по тълк.д.№2/15г. на ОСГТК на ВКС разрешения по този въпрос.Въз основа на тези съображения въззивният съд е заключил,че към 31.05.12г. е установено процесните земеделски имоти да са били обработвани от ответника К. на валидно правно основание,поради което подаването на заявление за субсидиране от него не може да бъде определено като негово противоправно поведение,имащо като резултат настъпила вреда за ищеца,изразяваща се в пропусната полза от неполучена субсидия за същите площи.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК,приложено към касационната жалба, касаторът е поставил като значими за изхода на делото и разрешени от въззивния съд въпросите: „Съставлява ли протокол от извършена теренна проверка от Общинска служба по земеделие доказателство,годно да установи кой е ползвател на земеделските земи,попадащи в обхвата на проверката в случай,че установените на място култури съвпадат с културите,заявени в тези блокове на земеделско стопанство от земеделски стопанин,който твърди,че е обработвал земите и се позовава на съдържанието на протокола за доказване на този факт?“ и „ „Докладът на контролиращото агроекологичния ангажимент лице,годно доказателство ли е за установяване ползвателя на земеделските земи,върху които е извършена проверката за спазване изискванията за отглеждане на култури по биологичен начин,в случай,когато от констатациите в доклада се установява,че в имотите,предмет на проверката, са заварени култури,съответстващи на културите,заявени от земеделския производител,поел агроекологичния ангажимент,както и,че са спазени изискванията за отглеждане на културите по биологичен път?“. Искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол с отговор на посочените въпроси се прави в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,която се обосновава от касатора с твърдения за липса на съдебна практика по тях и,че отговорите им биха допринесли за точното приложение на закона,“тъй като за административния орган – ДФ“Земеделие“ посочените два документа се приемат и се ползват като доказателство за състоянието на земеделските имоти“ и за развитието на правото, тъй като доказването на факта на ползването , според касатора, би могло да става не само със свидетели,но и с документи.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за неосъществени изискуемите от закона предпоставки за достъп до касационен контрол на постановеното от въззивния съд решение.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на възприетата от него фактическа обстановка или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
И двата поставени от касатора въпроса не изпълняват това изискване за приложимост на общата предпоставка за допустимост на обжалването,тъй като касаят преценката на съда на конкретни доказателства като негодни да установят съответните твърдени от страната факти. Констатациите,направени в тази връзка от апелативния съд нямат решаващ характер,доколкото фактът на ползването на спорните земеделски земи е приет за установен от съда въз основа на събраните в производство по надлежния ред свидетелски показания,които сочените доказателства съдът е приел,че не биха могли да ги опровергаят. Нещо повече, по отношение на сочения във втория въпрос доклад съдът е приел,че съдържанието му изрично подкрепя установеното от гласните доказателства. Предвид това,формулираните от касатора въпроси нямат характер на обуславящи,поради което общият критерий на чл.280 ал.1 ГПК следва да се приеме за необоснован. Независимо,че липсата на обуславящ въпрос по смисъла на задължителните указания в т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно основание да бъде отказан достъпа до касационен контрол, за пълнота следва да бъде посочено,че не е налице и соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора.
Изложеното обосновава постановяване на определение,с което да бъде отказан на касатора достъп до касационен контрол на атакуваното решение на Пловдивски апелативен съд.
Данни за направени от ответника по касационната жалба разноски пред настоящата инстанция няма,поради което такива не се присъждат.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №220/13.11.2017г., постановено по гр.д.№444/17г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.