4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
С., 09.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и шести април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………….……………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 544 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 18538/15.ХІІ.2016 г. на [фирма]-С., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 2066 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 7.ХІ.2016 г., постановено по т. дело № 1387/2016 г., с което – като неоснователен и недоказан – е бил отхвърлен осъдителен иск на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 334 ТЗ-във вр. чл. 93, ал. 2, изр. 2-ро ЗЗД, предявен срещу ответното [фирма]-С., с предмет осъждането му да заплати на ищеца сума в размер на 337 066.40 лв. (триста тридесет и седем хиляди и шестдесет и шест лева и четиридесет стотинки), представляваща „удвоен задатък” по общо тридесет и пет договора за продажба на нови леки автомобили, сключени в периода 7 май – 10 юни 2013 г., вкл. и ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от завеждане на делото /7.І.2014 г./ и до окончателното й изплащане.
Това въззивно решение е било постановено и при участието на конституираното в процеса като трето лице-помагач на страната на ответника: „Б. Ф. Г. – клон България” /К./.
Оплакванията на касатора [фирма] са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон /чл. 21 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдел уважен неговия осъдителен иск с правно основание по чл. 334 ТЗ-във вр. чл. 93, ал. 2, изр. 2-ро ЗЗД в предявения по делото негов размер от общо 337 066.40 лв., вкл. и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от завеждане на делото /7.І.2014 г./ и до окончателното й изплащане, както и да бъдат присъдени всички направени от касатора в хода на този процес разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателят й [фирма]-С. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 206/7.ХІІ.2010 г. на с-в на ІІ-ро т.о. по т. д. № 623/09 г., а също и в тази по т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 5/14.ХІ.2012 г. на ОСГТК по тълк. дело № 5/2015 г., по един материалноправен и един процесуалноправен въпрос, както следва:
1./ „За предпоставките, при които продавачът по договор за търговска продажба с предварително плащане на цената може да иска връщане на авансово платената цена като задатък – на основание чл. 334, изр. 3-то ТЗ-във вр. чл. 93, ал. 2, изр. 2-ро ЗЗД”;
2./ „Относно това каква е доказателствената сила, с която се ползва частния документ и разпростира ли се тя върху съдържанието му, както и относно необходимостта от оспорване на съдържанието на частен документ по чл. 193, ал. 1 ГПК?”
Отделно от това, според търговеца настоящ касатор, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на САС с атакуваното решение по въпроса: „Относно наличието/липсата на обективна невъзможност за реално изпълнение, настъпила като резултат от искане или нареждане на субект, стоящ извън договорната връзка.”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски, но без да ангажира доказателства, че такива реално са били направени. Инвокиран е довод, че в случая „не са налице изискваните от ГПК основания за допускане на касационно обжалване”.
Ответното по касация трето лице-помагач, представляващо клон на чуждестранен търговец, а именно „Б. Ф. ГмХб – клон България”, не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли осъдителния иск на настоящия касатор с правно основание по чл. 334 ТЗ-във вр. чл. 93, ал. 2, изр. 2-ро ЗЗД, ведно с всички законни последици от това, въззивният съд е приел, че процесните индивидуални договори, сключени при регулацията на общите условия на доставката, не притежават характеристиките на търговска продажба с предварително плащане на цената, съобразявайки както, че нито в рамковия договор, нито в общите условия за доставка, а също и в индивидуалните договори уговорка за предварително плащане на цената няма, но и изискването на чл. 334, изр. 1-во ТЗ, че писмената форма е условие за действителността на този вид търговски договор. От друга страна, като самостоятелно основание за недължимостта на претендираната сума САС е преценявал „липсата на виновно поведение от страна на ответника за недоставянето на уговорените в договорите автомобили”, докато въз основа на фактическата си констатация за неоспорване – по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК, на писмото на търговеца настоящ касатор (с изх. № 86/31.VІІ.2013 г.), въззивната инстанция е могла да изгради решаващия си правен извод, че изявлението в него установява неблагоприятен за издателя му факт, а именно, че „правоотношението по всеки един от представените по делото 30 договора за продажба е възникнало във връзка с рамковия договор от 2.VІІІ.2012 г.”.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е било в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тази плоскост в процесния случай се налага извод, че формулираните от търговеца настоящ касатор два правни въпроса /материалноправен и процесуалноправен/ във връзка с твърдението му за наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол не са били предмет на произнасянето на САС с атакуваното решение, а имат изцяло хипотетичен характер. Несъмнено е, че главна предпоставка за уважаване на искова претенция с правно основание по чл. 334 ТЗ-във вр. чл. 93, ал. 2, изр. 2-ро ЗЗД е „уговорката за предварително плащане на цената да бъде в писмена форма”, докато в процесния случай е констатирано, че такава въобще липсва. От друга страна, разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. 2-ро ГПК не оставя съмнение досежно това, че доказателствената сила на частния /свидетелстващ – бел. на ВКС/ документ се отнася и до неговото съдържание, т.е. до истинността на изявленията, направени в него, когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти, който саморазбиращ се извод е възпроизведен в известното от римско време правило: scriptum pro scribente nihil probat sed contra scribentem.
В заключение, при съобразяване на разясненията по т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, не се констатира в процесния случай да е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол – по последния формулиран от касатора въпрос: „За наличието/липсата на обективна невъзможност за реално изпълнение, настъпила като резултат от искане или нареждане на субект, стоящ извън договорната връзка”. Погрешното отъждествяване от касатора [фирма] на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК /във вр. чл. 21 ЗЗД/, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол- от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2066 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 7.ХІ.2016 г., постановено по т. дело № 1387/2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2