О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 362
София, 02.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети април, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова
гр. дело № 5474/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. Г. А., [населено място], чрез пълномощника и адвокат Н. С., на С. Г. Б., [населено място] и на Б. М. Б., [населено място], чрез пълномощника му адвокат А. Р., срещу въззивно решение от 27.07.2016г. по гр. дело №59/2016г. на Кюстендилския окръжен съд.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба на М. А. се сочи, че е налице основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по въпроса : допустимо ли е съдът да уважава искове за собственост за площи с размери, по- малки от размерите които предвижда като допустими грешки при измерванията чл.19 от Наредба №3/28.04.2005г. за съдържанието, създаването и поддържането на КК и КР.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба на Б. М. Б. се сочи наличие хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпроса : може ли въззивният съд да постанови решение, с което да разреши по различен начин спор, решен с влязло в сила решение. По гр.д.№94/2013г. на същия съд е уважен иск по чл.108 ЗЦС за 5/6 ид.ч. от 16 кв.м. от процесния имот по идентичен иск на друг съсобственик.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба на С. Г. Б., се сочи , че в противоречие с практиката на ВКС, въззивният съд е дал решение на въпросите : следва ли съдът при формиране на своите фактически и правни изводи да съобрази всички твърдения и възражения на страните както и да прецени в съвкупност целия доказателствен материал, длъжен ли е въззивният съд да възприеме заключението на вещото лице или следва да ги обсъжда с останалите доказателства, както и когато са налице противоречиви заключения да изложи съображение кое от тях кредитира. Прилагат се решения на ВКС.
Всяка от насрещните страни оспорва касационната жалба на насрещната страна в становище по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.287 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено частично решение №483/2015г. по гр.д.№2627/2013г. на Районен съд – Дупница и е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на М. А. и С. Б., че Б. Б. е собственик по наследство от М. Б. на 1/6 ид.ч. от реална част с площ 6,51 кв.м. от УПИ VІ-981, кв.88 по плана на [населено място], утвърден със заповед № 231/04/1990г. /подробно описан/, изчертано на комбинирана скица към СТЕ от 01.06.2015г. и ответниците са осъдени да предадат на ищеца същия имот. В останалата част, с която е отхвърлен искът по чл.108 ЗС над ,уважената част до предявения размер от 16 кв.м., първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, е приел, че ищецът към предявяването на иска е бил собственик на 1/6 /една шеста/ идеална част от УПИ VІ- 981, кв. 88 по плана на [населено място], утвърден със заповед № 231/04.12.1990 г., с урегулирано пространство от 775 кв.м., при съседи: [улица]; УПИ VІІ-980, собственост на Г. Б.; УПИ -983,1014, собственост на С. Г. Б. и М. Г. Б. и УПИ V-982, собственост наГ. П., Н. П. и Д. П., ведно с построените в имота двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв.м., два масивни гаража, застроени от двете страни на жилищната сграда и стопанска постройка откъм съседа Г. Б.. Ответниците са собственици на УПИ – ХІХ. 983, който граничи с имота на ищеца откъм южната му страна. В хода на първоинстанционното производство с нотариален акт № 120/2014г. ищецът е продал притежаваната от него идеална част от описания имот на Б. М., конституиран в качеството на трето лице – помагач. Спорът между страните е концентриран върху твърдяното от ищеца завземане без правно основание от ответниците чрез построената от тях нова ограда между съседните им имоти, на наследствената му 1/6 ид.ч. от място с площ 16 кв.м. находящо се в южната част в дъното на съсобствения им с Е. А. УПИ VІ-981, кв.88 по плана на [населено място]. Страните не спорят и от доказателствата се установява, че ответниците въз основа на издаденото им разрешение за строеж № 3/19.03.2010 г. и протокол за определяне на строителна линия и ниво от 09.11.2010 г. са изградили строеж „Прозирна ограда между УПИ ХІХ – 983,1014 и УПИ УПИ VІ-981 по плана на [населено място]. От приетите по делото заключения на вещите лица В., Г., С. и М. по първоначалната и повторна съдебно-технически експертизи е установено,че имотната и регулационна граница между УПИ ХІХ-983 и УПИ VІ-981 по действащия регулационен план на [населено място], утвърден със заповед № 231/04.12.1990 г. съвпадат, а с изградената от ответниците прозирна ограда те са навлезли в съседния УПИ VІ-981, от който ищецът притежава 1/6 ид.ч. Частта от УПИ VІ-981, която ответниците без правно основание са завзели с оградата, е разположена в южната част в дъното на този имот с площ от 6,51 кв.м. на комбирираната скица /л.222 от първоинстанционното дело/ към заключение вх.№ 6589/01. 06. 2015 г. на тройната СТЕ, защриховано в син цвят. Това отклонение и разполагането на изградената от ответниците прозирна ограда в имота на ищеца, не може да се приеме за незначително.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. В разглеждания случай поставеният от касатора М. А. въпрос – допустимо ли е съдът да уважава искове за собственост за площи с размери, по- малки от размерите които предвижда като допустими грешки при измерванията чл.19 от Наредба №3/28.04.2005г. за съдържанието, създаването и поддържането на КК и КР, е неотносим към изхода на спора. Това е така, защото съдът не е уважил иск за такива площи, нито е приел, че е налице грешка в измерванията, а че след като ответниците са поставили ограда на място, различно от регулационната линия и са навлезли в имота на ищеца, то те следва да предадат неоснователно завзетата част. Въпросът, поставен от касатора Б. Б. – може ли въззивният съд да постанови решение, с което да разреши по различен начин спор, решен с влязло в сила решение по иск на друг съсобственик но за 5/6 ид.ч. от 16 кв.м. от процесния имот, не обосновава допускане касационно обжалване на въззивното решение евентуално поради неговата недопустимост. Влязлото в сила решение по спор между друг съсобственик /ищец/ и ответниците за 5/6 ид.ч. от процесния имот не може да рефлектира върху допустимостта на производството, поради липса на субективен и обективен идентитет на делата. Изложеното от този касатор не може да предпостави и допускане касационно обжалване на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като не е налице противоречие с влязло в сила съдебно решение, с което да е решен повдигнат от касатора релевантен правен въпрос. Поставените от касатора С. Б. процесуални въпроси също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Това е така, защото не са решени в противоречие, а в съответствие с посочените от касатора решения на ВКС. Въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти като посочи кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се с оглед доказателствата по делото. Освен това касаторът не конкретизира кои негови доводи и кои относими доказателства не са обсъдени в мотивите на въззивното решение. Съобразена е и установената съдебна практика по прилагане на чл.202 ГПК, съобразно която заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да се обсъди наред с останалите доказателства по делото. Въпросът, свързан с наличието на противоречиви заключения на СТЕ е неотносим, тъй като въззивният съд е обсъдил и двете заключения – на единичната и тройна експертиза /не е констатирал противоречия/. Той е изложил съображения какви относими към спора факти приема за установени от тях. Изложението в останалата си част съставлява касационни оплаквания по смисъла на чл.281,т.3 ГПК и не може да послужи като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК.
По тези причини съдът намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на производството и по трите касационни жалби на страните не следва да се присъждат разноски за производството по чл.288 ГПК, а те трябва да остана такива, каквито са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 27.07.2016г. по гр. дело №59/2016г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: