О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 362
гр. София, 26.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 161/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Б. Д., Н. Д., чешки гражданин, и Б. Д., чешки гражданин, срещу въззивно решение № 4787 от 30.06.17г., постановено по в.гр.д.№ 1969/16г. на Софийския градски съд, ІІІ-б с-в, с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил изцяло решение № ІІ-78-194 от 30.11.15г. по гр.д.№ 37196/14г. на Софийския районен съд, 78 с-в, с което е допусната делбата на недвижими имоти и е отменен за 1/2 ид.част констативен нотариален акт № 71/13г. и вместо това е отхвърлил като неоснователен предявения от М. Б. Д., Н. Д. /чешки гражданин/ и Б. Д. /чешки гражданин/ против Н. Н. Д. иск за делба на поземлен имот с идентификатор 68134.1937.805 с площ от 778 кв.м., с адм.адрес [населено място], [улица], № 100, заедно с построените в него масивна жилищна сграда с идентификатор 68134.1937.805.1, със застроена площ от 60 кв.м., и гараж с идентификатор 68134.1937.805.2, със застроена площ от 23 кв.м.
По делото е установено, че процесното дворно място е било собственост на общия наследодател на страните Г. Н. Д., който е починал през 1946г. и е оставил за свои наследници по закон двамата си синове Е. Г. Д. и Н. Г. Д., както и преживяла съпруга Н. Д., която след смъртта си през 1974г. е оставила за свои наследници същите низходящи. Ищците в първоинстанционното производство са наследници по закон на Е. Д., починал през 2003г., а ответницата е наследник на Н. Д., починал през 1985г. Жилищната сграда и гаражът са построени от наследодателя на ответницата, съответно през 1967г. и 1978г., въз основа на издадени на негово име строителни книжа. С нот.акт № 71/13г. ответницата е призната за `собственик на имота по давност и наследство.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, въз основа на събраните пред него доказателства (гласни, писмени и заключение на вещо лице), че правото на защита на ответника Н. Д. в производството пред първоинстанционния съд е накърнено, като същата е била лишена от възможността да ангажира доказателства в подкрепа на направеното в отговора на исковата молба, изготвен от назначения й от съда особен представител, възражение, че е придобила правото на собственост върху придобитите от ищците по наследство идеални части от процесния имот по давност.
От събраните пред втората инстанция доказателства във връзка с това възражение е установено, че между наследодателите на страните Е. Д. и Н. Д. е съществувала уговорка имотът да остане за бащата на ответницата, тъй като същият през годините го е стопанисвал и е поел ангажимент да се грижи за майка им. Същият е живял в имота до смъртта си, а след това в него са живели ответницата и преживялата му съпруга, починала през 2012г., които са извършвали ремонти и подобрения. През годините ищците са живели в чужбина и не са посещавали имота.
При тези данни въззивният съд приел, че е осъществен фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС и че ответницата е придобила правото на собственост върху идеалните части от имота на ищците по давност, респ. че по отношение на него понастоящем не е налице съсобственост. Посочено е че за нея е било обективно невъзможно да демонстрира намерението си за своене частите на ищците спрямо тях, тъй като те от дълги години живеят в чужбина, не са се интересували от имота и до предявяването на иска за делба не са изявявали воля да упражняват правото си на собственост.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:1.Отказът на получателя да приеме връчените му книжа, засяга ли редовността на връчването; 2. Налице ли са законовите предпоставки за назначаване на особен представител на страната, отказала получаването на препис от исковата молба; 3. Определението за назначаване на особен представител на ответника на разноски на ищеца (чл.47, ал.6 ГПК) учредява ли надлежна представителна власт, ако не са спазени, съответно не са налице законовите изисквания за неговото постановяване и липсата на изрично потвърждаване от страната, представлявана от неправилно назначен особен представител на извършените от последния действия, отразява ли се на тяхната законосъобразност и следва ли да бъдат зачетени; 4.За да започне да тече придобивният давностен срок, необходимо ли е съсобственикът да демонстрира и спрямо кого промяна в намерението си да владее идеалните части на своите съсобственици за себе си и 5. Кога е налице обективна невъзможност за манифестиране на промяна в намерението и осъществяване на действия, отблъскващи владените на останалите съсобственици и подлежи ли тя на доказване или се презюмира, ако лицето живее в чужбина.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 04.09.2017г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба.
Посоченият от касатора на правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
По първите два поставени от касаторите правни въпроси във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, е направил извод, че в случая не е налице отказ на получателя да приеме връчените му книжа, а не че той е отказал да удостовери получаването на съдебните книжа, като назначаването на особен представител на ответника от районния съд е извършено при условията на чл.46, ал.6 ГПК. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, а и представената във връзка с тях практика на ВКС- опр. № 96 по ч.гр.д.№ 617/15г., ІV г.о. и опр.№ 375 по ч.т.д. 415/09г. , ІІ т.о. и Р № 174 по гр.д.№ 1003/14г., ІV г.о. е неотносима към настоящата хипотеза, нито касаторите сочат конкретно в какво се състои противоречието с нея.
Казаното се отнася и за третия въпрос, който се поставя от касаторите отново във връзка с техния довод, че в случая е налице редовно връчване на препис от исковата молба и на приложенията към нея на ответника при условията на чл.44, ал.1 ГПК, респ. не се е налагало връчване чрез залепване на уведомление, нито назначаването на особен представител и не кореспондира на приетото от въззивния съд, че редовно връчване не е налице. Освен това представеното по този въпрос опр. № 56 по ч.гр.д. № 226/14г. на ВКС, ІV г.о. касае недопустимостта да се назначи особен представител при редовно призоваване на търговец по реда на чл.50, ал.2 ГПК. В това определение е прието, че липсата на надлежно учредена представителна власт води до порок на подадената от особения представител въззивна жалба, който не може да се санира, а в случая с отговора на касационната жалба ответницата изрично е заявила, че потвърждава извършените от назначения й особен представител действия.
Последните два въпроса са решени в съответствие с посочената от касаторите практика на ВКС – ТР № 1/12г. на ОСГК и Р № 214 по гр.д.№ 1919/12г., І г.о., на която се е позовал и въззивният съд, поради което не са налице допълнителните селективни критерии за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, нито касаторите сочат в какво се изразява противоречието с нея. Според мотивите на тълкувателното решение след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическа власт върху вещта признава такива и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и за да придобие по давност техните идеални части и е необходимо да превърне с едностранни действия държанието им във владение. Завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението тези части да се държат за тях по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. С второто решение изрично е посочено, че ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, манифестирането на подобни действия е обективно невъзможно и в този случай е достатъчно промяната в намерението да е демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин. В допълнение следва да се отбележи, че последният въпрос не предполага и даването на принципен отговор, тъй като той е в зависимост от конкретна преценка на данните по всяко дело, а освен това, според константната практика на ВКС, когато единият съсобственик предаде владението върху своята част от съсобствен имот на друг съсобственик, както е в случая с оглед съществувалата уговорка между наследодателите на страните, демонстриране на промяната на намерението за своене не е необходимо.
Не са изложени и релевантни доводи за наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения, а именно за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, които предпоставки в случая не са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв..
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 4787 от 30.06.2017г., постановено по в.гр.д.№ 1969/2016г. на Софийския градски съд, ІІІ-б с-в.
О с ъ ж д а М. Б. Д., Н. Д., чешки гражданин, и Б. Д., чешки гражданин, да заплатят на Н. Н. Д. от [населено място] сумата 700 лв./седемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: