– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 362
гр. София 29.03.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 16.11.2016 (шестнадесети ноември две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3030 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5682/18.04.2016 година, подадена от Г. И. Л. и И. С. Г., срещу решение № 211/01.02.2016 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 4224/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 5279/16.07.2015 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 6527/2014 година. С последното са отхвърлени предявените от Г. И. Л. и И. С. Г. срещу П. искове, с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД и във връзка с чл. 6 ЕКЗПЧОС и по чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на сумата от по 30 000.00 лева на всеки един от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди по повод на смъртта на сина им Р. Г. Л., настъпила вследствие на реализирано на 05.07.1999 година пътнотранспортно произшествие и забавено досъдебно производство за това произшествие, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 05.07.1999 година.
В подадената от Г. И. Л. и И. С. Г. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу П. искове да бъдат уважени до пълните им предявени размери. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. И. Л. и И. С. Г. твърдят, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба П. е подал отговор на същата с вх. № 9086/21.06.2016 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 211/01.02.2016 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 4224/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Г. И. Л. и И. С. Г. са били уведомени за обжалваното решение на 17.03.2016 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 5682/18.04.2016 година. Поради това и тъй като 17.04.2016 година е неприсъствен ден, по силата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В производството пред съдебните инстанции по съществото на спора е било установено, че сина на касаторите Р. Г. Л. е починал на 05.07.1999 година, вследствие на реализирано на същата дата пътнотранспортно произшествие. По повод на това произшествие на 06.07.1999 година е било образувано предварително производство по сл. д. № 61/1999 година по описа на ТО Р. при О. Б. срещу А. Д. К. за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК. Това производство е приключило през 2006 година, като материалите по него са били предявени на К. на 29.03.2006 година. На 18.04.2006 година е П. чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК е внесла в съда обвинителен акт срещу К. за извършено престъпление по чл. чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК. Въз основа на този обвинителен акт е било образувано н. о. х. д. № 266/2006 година по описа на Окръжен съд Благоевград като с постановената по същото присъда № 117/21.05.2008 година А. Д. К. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК. Тази присъда е влязла в сила на 06.06.2008 година. Същевременно с влязло в сила решение № 646/19.02.2009 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 3-ти състав, постановено по гр. д. № 349/2005 година А. Д. К., на основание чл. 45 от ЗЗД, е осъден да заплати на Г. И. Л. и И. С. Г. сумите от по 20 000.00 лева на всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени вследствие на настъпилата на 05.07.1999 година, поради реализираното на същата дата пътнотранспортно произшествие, смърт на сина им Р. Г. Л., заедно със законната лихва върху сумите, считано от 05.07.1999 година до окончателното плащане. Със същото решение са отхвърлени предявените от Г. И. Л. и И. С. Г. преки искове по чл. 407 от ТЗ (отм.) срещу [фирма] [населено място], което е било застраховател на К., по задължителната застраховка за риска „гражданска отговорност на автомобилистите“, за заплащане на горното обезщетение. Съдът е посочил, че тъй като авторът на увреждането е бил известен още на 05.07.1999 година по силата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД от тази дата е започнала да тече предвидената в закона погасителна давност за прекия иск срещу застрахователя, която е изтекла към момента на предявяването на иска по гр. д. № 349/2005 година по описа на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 3-ти състав. Касаторите излагат твърдения, че невъзможността да бъде реализирана отговорността на застрахователя се дължи на забавеното наказателно производство. Затова П. им дължи обезщетение за претърпени вследствие на това забавено производство в претендирания размер от по 30 000.00 лева на всеки един от тях, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 05.07.1999 година до окончателното изплащане.
Във връзка с така установената фактическа обстановка съставът на Софийския апелативен съд е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 6, ал.1 от ЕКЗПЧОС-право на разглеждане на производствата в разумен срок. Основателността на исковете била предпоставена от следните обстоятелства с оглед конкретните твърдения на ищците: наличие на вреда от смъртта на детето им Р. Г. Л.; невъзможност за реализиране на гражданскоправната отговорност за обезщетение на тази вреда срещу прекия причинител или срещу застрахователя по договор „гражданска отговорност на автомобилистите“, която да е в такава причинно-следствена връзка със забавянето на разследването, че невъзможността да е обусловена само и единствено от това забавяне. В случая такава връзка не била установена по делото. Водачът А. Д. К., управлявал участвалото в пътнотранспортното произшествие моторно превозно средство, е бил известен още от момента на произшествието. Наказателното производство е било водено срещу него, като предварителното следствие е било образувано с постановление от 06.07.1999 година, а на 23.04.2004 година К. е бил привлечен като обвиняем. Г. И. Л. и И. С. Г. били заявили пред застрахователя [фирма] [населено място] претенция за изплащане на претърпените неимуществени вреди на 04.06.2004 година-един месец преди изтичане на пет годишния давностен срок от настъпването на пътнотранспортното, съгласно чл. 114, ал. 3 от ЗЗД. Затова към тази дата на касаторите е бил известен както прекият причинител на вредите, така и неговият застраховател и не е имало пречка срещу тях да бъдат предявени искове за обезщетение, които да спират течението на давността, съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД. С предявяване на исковата молба спирала да тече погасителната давност за вземането. До приключване на наказателното производство гражданското дело се спирало на основание чл. 182, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.). Неоснователно и недоказано било твърдението на касаторите, че до изтичане на давностният срок за вземането за обезщетение на претърпените от тях неимуществени вреди не била установена вината на водача К.. За предявяването на иск за обезщетение срещу деликвента не било необходимо деянието и авторството да бъдат установени с присъда или по друг начин. Достатъчно било извършителят да е известен, което в случая било налице. Преди изтичане на давността касаторите са били отправили искане към застрахователя, поради което към този момент и извършителят, и застрахователят са им били известни. Затова твърдението на Г. И. Л. и И. С. Г., че единствено забавеното предварително производство им е попречило да предявят искове за обезщетение в давностния срок, е счетено за неоснователно. Вредата, претърпяна от касаторите от смъртта на тяхното дете, била причинена от водача К. и отговорност за обезщетение носели той и застрахователят. Невъзможността да реализират тази отговорност не била в причинна връзка с действия или бездействия на органите на предварителното производство и прокуратурата (забавеното разследване), което би обусловило отговорността на П. в настоящото производство.
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите Г. И. Л. и И. С. Г. са поставили правния въпрос за това при спор за обстоятелствата и причините довели до увреждането, фактът че е известен участвалия в пътнотранспортното произшествие водач, означава ли че е известен деликвента, при наличието и на друг участвал в произшествието автомобил и водач, като в този случай от кой момент се счита за известен деликвента и от кой момент се счита за установено авторството на деянието. Така формулирания въпрос се свързва и с другия поставен такъв за това дали установяването на участниците в пътнотранспортното произшествие, означава и установяване на деликвента от датата на произшествието при наличието на спор по въпроса кой е извършителят при няколко участници и дали това води автоматично до известност на виновния за произшествието водач по смисъла на понятието „вина“ в гражданското право и има ли значение привличането на това лице като обвиняем. Така формулираните въпроси са във връзка с изводите на състава на Софийския апелативен съд за липсата на причинна връзка между изтичането на погасителната давност по отношение на застрахователя по задължителната застраховка за риска „гражданска отговорност на автомобилистите“ и продължителността на воденото срещу А. Д. К. наказателно производство. Чрез тях касаторите целят установяването на обвързаността на притежания от тях пряк иск срещу застрахователя с воденото срещу виновния водач наказателно производство. Съставът на Софийския апелативен съд обаче е съобразил произнасянето си по тези въпроси със законовите изисквания и установената съдебна практика. Наказателната отговорност за извършено престъпление и гражданско правната такава за причинените от това действие вреди на трети лица се реализират по различен ред. Втората отговорност може да бъде реализирана, било чрез предявяването на граждански иск в наказателното производство, било чрез самостоятелен иск пред гражданския съд. И в двата случая отговорността на причинителя на вредите за обезщетението за тях ще се погаси с общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Началният момент на тази давност е установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и е свързан единствено с откриването на дееца. Такова откриване е налице от момента, в който бъде установено фактически кое лице е извършило действията, за които се твърди, че осъществяват състава на непозволеното увреждане, без да се изисква това да е установено по обвързващ начин в отделно съдебно производство. Затова когато се твърди, че вредите са причинени от действията на конкретен водач на моторно превозно средство и той е бил известен към момента на осъществяване на пътнотранспортното произшествие давността за реализиране на гражданската му отговорност за причинените вреди започва да тече от момента на произшествието и не зависи от това дали срещу него ще бъдат предприети действия на за наказателно преследване или не. Ако такива са били предприети въпрос на избор на увредения е дали да изчака противоправността на действията на водата и вината му да бъдат установени чрез обвързващата сила на присъдата или не, но в първия случай той ще трябва да предприеме и действия, чрез които да се подсигури срещу изтичането на погасителната давност за обезщетението до приключването на наказателното производство. Не съществува изискване при наличието на спор за осъществяване на някои или всички елементи от състава на непозволеното увреждане този спор да бъде разрешен в гражданско правното производство за обезщетение на претърпените вреди, като не се изисква разрешаването на този спор в отделно производство. Съобразявайки се с тази практика съставът на Софийския апелативен съд е приел, че наказателното производство срещу А. Д. К. не е предпоставка за предявяването на гражданско правните претенции на Г. И. Л. и И. С. Г. срещу А. Д. К. и [фирма] [населено място] за обезщетение за претърпените от тях вреди, поради което продължителността му не е станала причина за пропускането на възможността това обезщетение да бъде реализирано. Затова тези въпроси не представляват основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Във връзка с горните въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. И. Л. и И. С. Г. са поставили и правните въпроси за това може ли да се вмени във вина на пострадалите задължение, което ги уврежда със значителни разноски, без каквато и да е правна сигурност за изхода на делото и непоемането на този риск да води до липса на отговорност на разследващите органи, заради пълно бездействие в продължение на години и до неоснователност на искането им за установяване на изключително забавено разследване и дали при отказ на застрахователя да плати обезщетение по своевременно заведена щета поради неяснота за вината на застрахованото лице, предвид законоустановения факт, че увредените не били длъжни да водят дело за получаване на компенсация за вреди, а могат да получат обезщетението пряко от застрахователя и причината да не получат такова в случая е липса на яснота на виновното лице, поради продължително бездействие и очевидна безотговорност при водене на разследването от разследващите органи в рамките на петгодишната давност, е нарушено правото на справедлив процес в разумни срокове, което е довело до пряко увреждане представляващо лишаване от право на компенсация на морални вреди, тъй като неспазването на разумни срокове по досъдебното производство е в пряка причина за отказ на застрахователя да плати обезщетение по заведената в срок щета. Тези два въпроса също не представляват основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Първият от тях е свързан със собствената преценка на увреденото лице да не предявява иск за обезщетение на вредите от увреждането пред гражданския съд, предвид разходите, които ще трябва да извърши като държавна такса, разноски по събирането на доказателствата и заплащане на адвокатско възнаграждение, без да е сигурен в крайния резултат от производството, а да бездейства и да очаква спорните въпроси за непозволеното увреждане да бъдат разрешени в образуваното наказателно производство. Както е прието от въззивния съд, в съответствие с установената съдебна практика, в този случай пропускът да се реализират правата се дължи на бездействието на увреденото лице (за което бездействие изтичането на погасителната давност представлява санкция) и собствения му избор да не реализира правата си, а не се дължи на действията по воденото срещу деликвента наказателно производство, поради което не съществува причинна връзка между последното и претендираните вреди. По отношение на втория от тези два въпроса при отказ на застрахователя по задължителната застраховка по риска „гражданска отговорност на автомобилистите“ да заплати исканото застрахователно обезщетение увреденото лице разполага с пряк иск за него срещу застрахователя, който както и иска срещу прекия причинител, не е поставен в зависимост от воденото срещу деликвента наказателно производство.
Петият от формулираните в изложението на Г. И. Л. и И. С. Г. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси е за това допустима ли е подмяната на действащото към датата на деликта материално право и създаването на обратно действие на материално правни норми чрез приемането на противоречива съдебна практика и следва ли да се приложи по-благоприятната за пострадалия практика, действала към датата на деликта или се прилага напълно различна и приета след деликта такава, която установява ново правно положение и при това изключително неблагоприятно. Този въпрос е пряко свързан с приемането на ТР № 5/05.04.2006 година, постановено по тълк. д. № 5/2005 година на ОСГТК на ВКС и по конкретно неговата т. 2-ра. Същият обаче е неотносим към сегашното производство, а към производството срещу К. и неговия застраховател при разрешаването на въпроса дали наказателното производство е основание за спиране на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД или не и за това дали е изтекла давността по отношение на застрахователя. Освен това трябва да бъде посочено, че с ТР № 5/05.04.2006 година, постановено по тълк. д. № 5/2005 година на ОСГТК на ВКС не се създава ново правно положение, а само се уеднаквява съществуваща преди него противоречива съдебна практика, като съдилищата при разрешаването на конкретния спор са длъжни да прилагат даденото с това решение разрешение, а не противоречащата му съдебна практика като се обосновават с момента на образуване на производството и това дали тя е по-благоприятна за увреденото лице или не.
Освен горните въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. И. Л. и И. С. Г. са поставили и въпросите за това забавянето на разследването по наказателното производство на фаза досъдебно производство, поради продължително бездействие на разследващите органи, станало обективна причина за лишаване на пострадалите от право на компенсация на моралните вреди, представлява ли причиняване на вреди на лицата в размер на обезщетението от което са лишени и представлява ли нарушение по чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС за справедлив процес в разумен срок, респективно нарушаване на ЕКЗПЧОС, както и обуславя ли наличието на противоправност като елемент на деликтния състав на чл. 49 от ЗЗД, безспорно установеното, продължило с месеци и години, пълно бездействие при водене на разследването, довело до реално увреждане на пострадалите. Тези два въпроса както и по-горните такива не представляват основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Както е прието в решенията на ЕСПЧ правилото на чл. 6 от ЕКЗПЧОС се прилага за наказателна процедура по отношение на жертвата на престъпление, респективно пострадалите от него, единствено, когато те са упражнили, предвидено във вътрешното законодателство право да заведат граждански иск за обезщетяване на вреди в това производство, но не и когато правото на обезщетение може да бъде предявени в отделно гражданско производство, което не е обусловено от наказателното. В тази връзка са решение от 12.02.2004 година на ЕСПЧ по делото П. срещу Ф. (P. v. F.) по жалба № 47 287/1999 година., Голямо отделение на Съда, решение от 2.09.2010 година на ЕСПЧ по делото на В. срещу Б., по жалби № 272/2005 година и № 980/2005 година., П. отделение, решение от 27.11.2012 година на ЕСПЧ по делото на М. Н. срещу Б., по жалба № 3832/2006 година, Четвърто отделение, решение от 2.10.2008 година на ЕСПЧ по делото А. срещу Б., по жалба № 72 001/2001 година, П. отделение и решение от 16.04.2013 година на ЕСПЧ по делото на Д. Ш. срещу Б., по жалба № 17 253/2007 година, Четвърто отделение. Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК националния съд е длъжен да се съобразява с тези решения, а в конкретния случай обжалваното решение на Софийски градски съд е в съответствие с тях.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 211/01.02.2016 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 4224/2016 година по подадената срещу него от Г. И. Л. и И. С. Г. касационна жалба с вх. № 5682/18.04.2016 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 211/01.02.2016 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 4224/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.