О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 363
София, 14.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ: Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2376/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], против решение №398 от 26.02.2015г., постановено по т.д.№4532/2014г. по описа на САС, ТО, 11 с-в, с което е потвърдено решение от 06.06.2014 г., постановено по т.д.№1320/2009 г. на СГС, ТО, VI-2 с-в и с което касаторът е осъден да заплати на ответника Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол /АПСК/ сумата от 1 450 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Твърди се, че въззивният състав необосновано е приел, че клаузата по т.23 от приватизационния договор е валидна, както и че изключва отговорността на продавача, произтичаща от факти и събития преди сключването на договора. Оспорва се извода на въззивния съд за преклудиращо действие на решението по т.д.№1642/2003г. по описа на СГС относно съдебна проверка на фактите, свързани с разгледаното възражение за нищожност на клаузата по т.23 от приватизационния договор. Сочи се, че необосновано и в противоречие с Т..решение №9/11.11.2014г. по тълк.дело №9/2013г. на ВКС, ОСГТК, съдът е приел, че купувачът е бил уведомен за съществуването на задължения към [фирма] –гр.София. Излагат се съображения, че по делото са представени доказателства, от които се установява по несъмнен начин, че ищецът е претърпял вредите, посочени в исковата молба. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение, с което да бъде уважен изцяло предявения частичен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за сумата 50 000 лв., като част от обща сума в размер на 7 866 670.01 лв., представляваща дължимо обезщетение за причинени вреди – пропуснати ползи, с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните материалноправни и процесуални въпроси, за които твърди, че са налице общите и допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а именно:
1. Кой е материалноправно отговорен да отговаря по предявен иск за обезщетение за неизпълнение на приватизационен договор? – посочено е, че въпросът е решен в противоречие с решение по гр.д.№983/2007г. на ВКС, ІІ т.о.
2. Нищожна ли е клаузата в приватизационния договор, която изключва отговорността, произтичаща от факти и събития преди датата на сключване на договора за приватизация?
3. Налице ли е преклудиращо действие на сила на пресъдено нещо на факти по едно дело върху същите факти по друго дело?
4. Длъжен ли е съдът да разгледа направеното възражение за нищожност на клауза от договора при положение, че същото възражение е било направено по друго дело, но по другото дело съдът не се е произнесъл по направеното възражение за нищожност?
По отношение на въпросите от №2 до №4 се поддържа наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация.
5. Налице ли е отговорност на продавача при положение, че има нови необявени задължения на приватизационното дружество, които не са били изрично упоменати в приватизационния договор? – сочи се, че въпросът е решен в противоречие с Т..решение №9/11.11.2014г. по тълк.дело №9/2013г. на ВКС, ОСГТК.
6.Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените действия от страна на съда непълно обсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност? – с твърдение, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, както и че въпросът е решен в противоречие с решение по гр.д.№1654/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение по т.д.№328/2008г. на ВКС, І т.о., решение по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение по гр.д.№1649/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение по гр.д.№1713/2009г. на ВКС, ІV г.о., и решение по гр.д.№810/2010г. на ВКС, ІV г.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор от ответника „Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол” – [населено място].
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното въззивно решениe Софийският апелативен съд е потвърдил
решение от 06.06.2014 г., постановено по т.д.№1320/2009 г. на СГС, ТО, VI-2 с-в., с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол частичен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за сумата 50 000 лв., част от обща сума в размер на 7 866 670.01 лв., обезщетение за причинени вреди – пропуснати ползи от скрити обстоятелства по сключения приватизационен договор от 19.07.1999г., изразяващи се в неполучен дивидент за периода 2000 г. – 2004 г. в качеството му на акционер, притежаващ 63% от капитала на [фирма], [населено място].
Въззивният състав е изложил собствени мотиви за неоснователността на въззивната жалба като на основание чл.272 ГПК е препратил към част от решаващите мотиви, изложени от първоинстанционния съд. За разлика от първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че по силата на разпоредбата на чл.22б, ал.4, т.10 от ЗПСК /приложима за висящите производства към 15.11.2010г. -датата на влизане в сила на ЗИДЗПСК/ за АПСК е налице пасивна процесуалноправна легитимация да бъде ответник по предявения иск.
Въззивният съд е приел за установено, че по силата на приватизационния договор от 19.07.1999г. между ищеца и Държавата е възникнало валидно договорно правоотношение по договор за продажба на акции /приватизационен договор по смисъла на чл.1 З. /отм. – в ред. към ДВ, бр.56/99 г./, като в информационния меморандум и в правния анализ, представляващи част от документите, които се предоставят на купувачите в приватизационната процедура, не са били отразени задължения на приватизиращото се предприятие в размер на 3 226 371.74 лв. Посочено е, че в т.23 изрично е договорено, че в случай на предявяване на искове и претенции към приватизираното дружество, произтичаща от факти и събития преди датата на сключването на договора, отговорността се носи от дружеството и съответни претенции и искове не могат да се насочват към продавача, и че тази договореност е обективирана и в т.11.2. от договора.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск е отхвърлен изцяло, въззивният състав е посочил, че с влязло в сила решение по т.д.№1642/2003 г. на СГС, ТО, VI-2 с-в, [фирма] е осъдено да заплати на А. /чийто правоприемник е АПСК – §9 и §20, ал.1 от ЗИД на ЗПСК, ДВ, бр. 18/5.03.2010 г./ неустойки за неизпълнение на процесния приватизационен договор, като в това производство е било разгледано и възражението на [фирма] за нищожност на клаузата на т.23 от договора, направено във връзка с предявено възражение за прихващане. Съдът е приел, че предвид липсата в съдебното решение по т.д.№1642/2003 г. на индивидуализиращи основанието и размера на направеното възражение за прихващане белези, не се е формирала СПН по отношение на възражението за прихващане /и производството по настоящото дело е допустимо/, но тъй като визираното възражение за нищожност е било релевантно за размера на съдебно предявеното вземане по т.д.№1642/2003 г. на СГС, ТО, VI-2 с-в, съдът е стигнал до извода, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по това дело се разпростира и върху фактите, които водят до нищожност на цитираната клауза, като в настоящия процес тези факти са изключени от съдебна проверка. В заключение съдът е приел, че разпоредбата на т.23 от договора не е нищожна, респективно съобразно същата ответникът не носи отговорност за претенцията на ищеца, произтичаща по негови твърдения от факти и събития, настъпили преди датата на сключване на договора, в резултат на което предявеният иск се явява неоснователен.
В обжалваното решение въззивният състав е изложил допълнителни мотиви за неоснователността на исковата претенция, свързани с обстоятелството, че т.11.1 от приватизационния договор е предвидено задължение за купувача, в срок до 3 месеца, да представи на продавача споразумения за погасяване на задълженията към тези кредитори на дружеството, които са заявили своите вземания по §6а от ПЗР на З. /отм./, както и споразумение с [фирма]. Според съда изложеното несъмнено води до извод, че задължения към [фирма] са могли да се обосноват от финансово счетоводната документация на приватизиращото се дружество, а ищецът е бил наясно за съществуването на задължения към [фирма]. Посочено е, че дори и да се приеме обратното /че извод за съществуване на визираните задължения не е могъл да се изведе от финансовата и счетоводната документация/, то именно в този случай приложение за кредитора [фирма] ще намерят санкционните последици на §6а от ПЗР на З. /отм./, предвид липсата на претенции от негова страна в срока по §6а от З., като в този случай приватизираното предприятие е имало право да претендира изпълнение от страна на [фирма] на задълженията му за пароподаване или да иска установяване на недължимостта на сумите, за които не е подадено заявление по §6а от закона.
В обжалваното решение са изложени съображения за неоснователност на иска, поради недоказване на претендираните вреди. Посочено е, че за да може имущественото субективно право на дивидент да се трансформира в конкретно право на дивидент – облигационно изискуемо и ликвидно вземане към дружеството, следва да се реализира фактически състав, част от който, наред с изтичането на финансовата година и приемане на годишен счетоводен отчет, заверен от дипломиран експерт-счетоводител е и с решение на общото събрание на акционерите за разпределение на реализираната балансова печалба. Според въззивния състав по делото не са представени договори, сключени между приватизираното предприятие и трети лица, които да доведат до извод за реална възможност да се реализират твърдените и заложени в бизнес-плана стойности на обороти и печалби. Под съмнение е поставено обстоятелството дали във всяка от годините през процесния период, общото събрание е щяло да вземе конкретно решение за разпределение на евентуално реализирана балансова печалба.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос: „Кой е материалноправно отговорен да отговаря по предявен иск за обезщетение за неизпълнение на приватизационен договор?”. Посоченият въпрос не е значим за изхода на спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Както бе посочено по-горе въззивният съд е приел, че по отношение на ответника АПСК е налице пасивна процесуалноправна легитимация да бъде ответник по предявения иск. Въпросът за наличието на материалноправната легитимация на ответника /дали е ангажирана неговата договорна отговорност/ е въпрос по съществото на спора, изцяло относим до обосноваността и законосъобразността на решението. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не е налице основание за допускане на касация на обжалваното решение във връзка с въпроса: „Нищожна ли е клаузата в приватизационния договор, която изключва отговорността, произтичаща от факти и събития преди датата на сключване на договора за приватизация?”. В своето решение въззивният състав не е обсъждал принципно поставения въпрос и не е обосновал решението си с принципен отговор на въпроса, тъй като е приел, че в конкретния случай валидността на клаузата по т.23 от приватизационния договор е установена със сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение във връзка и по повод на направено възражение за прихващане от [фирма] за вреди, произтичащи от същото основание – нищожност на клаузата по т.23 от договора. От изложеното следва, че поставеният от касатора принципен въпрос не е обусловил решаващия извод на въззивния съд по конкретното дело.
По същите съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване и с оглед въпроса: „ Налице ли е преклудиращо действие на сила на пресъдено нещо на факти по едно дело върху същите факти по друго дело”. В така поставеният въпрос не са отчетени конкретните обстоятелствата, които са обусловили извода на съда за преклудиращото действие на влязлото в сила решение относно нищожността на клаузата по т.23 от приватизационния договор, а именно: 1.че възражението за нищожност на клаузата на договора е направено от [фирма] по т.д.№1642/2003 г. на СГС, ТО, VI-2 с-в, като основание за претенция за вреди, предявена чрез възражение за прихващане и 2. че според въззивният съд възражението за нищожност, направено и разгледано по другото дело, е релевантно към основанието на настоящия иск. В тази връзка принципно поставеният въпрос за обхвата на силата на пресъдено нещо /без да бъде засегнат въпроса за обхвата на СПН при възражение за прихващане – чл.298 ал.4 ГПК и значението на установеното по другото дело обстоятелство за основанието на новия иск/ не представлява в случая въпрос по см. на чл.280 ал.1 ГПК, чиито отговор е от значение за конкретния спор.
Настоящият състав намира, че въпросът: „Длъжен ли е съдът да разгледа направеното възражение за нищожност на клауза от договора при положение, че същото възражение е било направено по друго дело, но по другото дело съдът не се е произнесъл по направеното възражение за нищожност?”, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в него се съдържа твърдение, което не е възприето от въззивния съд, а именно – че по другото дело няма произнасяне по направеното възражение от [фирма] за нищожност на клаузата по чл.23 от приватизационния договор. Напротив, в обжалваното решение въззивният състав изрично е посочил, че в предходното производство съдилищата за разгледали и са отхвърлили като неоснователно възражението на [фирма] за нищожност на клаузата на т.23 от договора. Отново, както при поставения по-горе въпрос относно пределите на СПН, значимият за спора въпрос, не може да бъде отделен от обстоятелството, че във всички решения, включително и в окончателното решение на ВКС от 10.04.2008г. по т.д.№1013/2007г., съдилищата са приели валидност на клаузата по т.23 от договора като основание за отхвърляне на възражението за прихващане, по което съдът не дължи произнасяне в диспозитива. В случая принципно поставеният въпрос, който е отделен от конкретните обстоятелства и изводите на въззивния състав, не може да бъде основание за допускане на касация.
Въпросът: „Налице ли е отговорност на продавача при положение, че има нови необявени задължения на приватизационното дружество, които не са били изрично упоменати в приватизационния договор?” не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, доколкото въззивният състав е приел, че въз основа на клаузата на т.23 от договора, ответникът не носи отговорност за претенцията на ищеца, произтичаща по негови твърдения от факти и събития, настъпили преди датата на сключване на договора. В тази връзка твърдението на касатора, че въпросът е решен в противоречие с постановките в Т..решение №9/11.11.2014г. по тълк.дело №9/2013г. на ВКС, ОСГТК е неотносимо за настоящото производство по чл.288 ГПК. Не представлява основание за допускане на касационно обжалване и въпросът: „Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените действия от страна на съда непълно обсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност?”, тъй като въпросът е поставен от касатора в контекста на оплакването му за необоснованост на извода на въззивния съд за недоказаност на претендираните вреди, изразяващи се в неполучен дивидент за периода 2000 г. – 2004 г. в качеството му на акционер, притежаващ 63% от капитала на [фирма]. Приетата от въззивния съд липса на основание за ангажиране на отговорността на ответната Агенция за пропуснати ползи за купувача от скрити обстоятелства по сключения приватизационен договор от 19.07.1999г., обуславя субсидиарен характер на извода за недоказаност на вредите по отношение на неоснователността на исковата претенция. Ето защо изводът на съда, че с оглед клаузите на т.23 и т.11.2 от договора, АПСК не носи отговорност по претенции, произтичащи от факти и събития, настъпили преди датата на сключване на договора, е решаващия извод за конкретния спор и всички въпроси, които не се отнасят до този извод, не могат да обосноват допускането на касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №398 от 26.02.2015г., постановено по т.д.№4532/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :