ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 363
София, 17.03.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5353 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокати Р. и Б. като процесуални представители на [фирма] срещу въззивното решение на СГС от 12.ІІІ.2013г. по в.гр.д. № 16464/2011г.
Ответницата по касационната жалба Б. Н. К. – К. от в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат Д.Г. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 12.ІІІ.2013г. СГС е отменил решението на СРС по гр.д № 60262/2010г. в отхвърлителната му част за сумата 19558.30лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил на основание чл.79 ЗЗД [фирма] да заплати на Б. К. – К. посочената сума, представляваща левовата равностойност на 10000 евро, част от дължимата сума по споразумение от 26.ІІІ.2009г., и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от дружеството срещу Б. К. насрещен иск за присъждане на 5000 евро, платена без правно основание.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че в споразумението между страните от 26.ІІІ.2009г. е налице валидно и изискуемо задължение на дружеството да заплати на ищцата претендираната сума; в споразумението волята на страните е ясна и недвусмислена – че 100000 евро се дължат на К. по уговорения начин /размер и падеж на отделните плащания/; ответната страна не доказва, че споразумението не е обвързващо за нея; не може да се направи извод, че заплащането на договорената сума е поставено под условие – единственото условие в споразумението е след заплащане на 50000 евро К. да прехвърли посочения в него имот на дружеството, но тази уговорка /бъдеща престация/ не е предмет на делото; падежът на претендираната сума е настъпил.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочипроизнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. налице ли е валидно и изискуемо задължение в случаите, когато престацията на насрещната страна е поставена под условие, което не е настъпило – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2. относно тълкуването на договорните разпоредби – следвало да се търси действителната воля на страните, а отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед целта му, а действителната воля да бъде търсена от обстоятелствата, изявлението и поведението на страните при сключването на договора – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /сочи се незадължителна практика на ВКС/. В изложението са релевирани съображения за неправилност на извода на въззивния съд за наличие на ясна и недвусмислена воля на страните за заплащане на процесната сума – дружеството се задължило да компенсира ищцата, но това компенсиране дружеството не било задължено да направи, задължението за плащане било само в случай, че дружеството намери купувач на имота на ищцата, какъвто не бил намерен, платената вноска представлявала финансова помощ за ищцата, оформена по този начин, за да може да се осчетоводи в дружеството. Изложени са и съображения, че неправилно съдът разпределил доказателствената тежест, посочвайки в мотивите на решението, че е било в тежест на дружеството да докаже, че споразумението не го обвързва; не се установявало споразумението да предвижда задължение за дружеството за заплащане на сума, освен в случаите, когато е намерило купувач за имота на ищцата, в този смисъл задължение на ищцата било да докаже, че предвидените в споразумението условия за заплащане на сумата от дружеството са настъпили.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда /но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства/, и който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, или е решаван противоречиво от съдилищата, или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
По първия поставен от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл с оглед направеният от него извод, че заплащането на договорената сума не е поставено под условие, като единственото условие в споразумението /бъдеща престация – след заплащане на 50000 евро ищцата да прехвърли имота на ответника/ не е предмет на настоящото дело. Въпрос във връзка с този решаващ извод касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване. Освен това касаторът не сочи и не обосновава нито една от хипотезите по т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК, представляващи допълнителен критерий за допускането на касационно обжалване на наведеното от него основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По втория въпрос с представените решения на ВКС № 788/15.ХІІ.2005г. по гр.д. № 513/2004г. ІІ ГО и № 454/02.ІV.2007г. по гр.д. № 363/2005г. ІІ ГО, отпечатани от информационната система С., не се обосновава противоречивото му разрешаване. Това е така, тъй като в първия съдебен акт предмет на разрешаване е въпроса, че действителната обща воля на страните по оспорваната сделка следва да бъде търсена от обстоятелствата, изявленията и поведението на страните по нея към момента на сключването й, а не към момента на предявяването на иска, каквито твърдения и възражения в производството по настоящото дело страните не са въвеждали, а по втория съдебен акт – защото в мотивите му липсва извод, че при тълкуване на договори трябва да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността /за такъв извод не може да се приеме анотацията на решението с този текст/.
Останалите релевирани в изложението съображения представляват оплаквания на касатора за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност, т.е. основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, които се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде4 допуснато, но не и в производството по допускането му.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 1000лв. разноски за настоящата инстанция по договор за правна защита и съдействие от 15.VІІ.2013г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, въззивен състав – ІІ „Г” отделение, № 18181 от 12.ІІІ.2013г. по в.гр.д. № 16464/2011г.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Б. Н. К. – К. от [населено място] 1000лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: