О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 363
София, 02.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 5520/2016г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби от Д. К. К. /вх.№91169/ и от К. В. Р. – К. /вх.№ 93832/, [населено място], и двете касационни жалби подадени чрез процесуалнитя им представител адвокат Н. Д., срещу въззивно решение №3702/09.05.2016г. по гр.дело № 1305/2015г. на Софийския градски съд, в частта, с която срещу всеки от касаторите е уважен предявеният от И. И. Д., починала в хода на процеса и заместена от нейните наследници Ж. –Р. А. Д. и Д. В. Д. иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ за признаване за установено, че договорът от 22.08.1990г. за продажба на 1/2 ид.ч. от недвижим имот – тавански етаж от сграда, построена в парцил V,кв.121 по плана на м.»Л.» /подробно описан/ е нищожен поради нарушение на чл.120 и чл.121 от Наредбата за държавните имоти /отм./.
Към двете касационни жалби са приложени изложения по чл.284,ал.3,т.1 ГПК с идентично съдържание. Сочи си, че е налице произнасяне в решението по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Поставя се процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд по чл.188,ал.2 ГПК /отм./ и чл.189,ал.2 ГПК /отм./ да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди фактическите и правни възражения, доводи и оспорвания на всяка от насрещните страни и да мотивира решението си по тези въпроси.Въззивният съд е приел, че активната легитимация по иска е установена въз основа на приложеното към исковата молба удостоверение за наследници на И. Р. Д., без да обсъди възраженията на ответниците по иска относно идентичността на лицата с имена Й. И. Р. и М. И., от която е отчужден процесния имот, без да обсъди оспорването за възможността твърдяната от ищцата наследствена връзка с Й. Р. да се установява без удостоверение за наследници, без да бъдат обсъдени възраженията, че от данните по делото не е установена тази наследствена връзка и без да бъдат допуснати исканите в тази връзка доказателства.Необсъждането на защитните доводи на касаторите е довел до постановяване на немотивирано решение.Като не е изложил съображения по фактическите и правни задължения , въззивният съд се е отклонил от задължителната практика, обективирана в ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г. относно съдържанието на мотивите към съдебното решение, както от задължителните указания в т.19 от ТР№1/04.01.2001г., ОСГК, ВКС относно правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора, съгласно които въззивният съд е длъжен да осъществи самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, след обсъждане доводите на страните. Даденото разрешение по процесуалните въпроси за приложението на чл.127,ал.1 ГПК/отм./, чл.188,ал.1 ГПК/отм./, чл.4,ал.2 ГПК /отм./ е противоречие с посочени решения на ВКС. В противоречие с практиката на ВКС е решен и процесуален въпрос – становището на съда да приеме безспорно доказано, че процесният договор е сключен след приемане на решението на ВНС от 17.08.1990г., с което е спряно разпореждането с одържавени по ЗОЕГПНС жилища. В тази връзка се сочат решение №140/2015г. по гр.д.№2725/2015г., ІІ г.о., № 410/2010г. по гр.д.№398/2009г., І г.о. и решение на ЕСПЧОС по делото Великови срещу България. Сключването на договора след въвеждане на мораториума за разпореждане с такива недвижими имоти не е въведено в предмета на делото в исковата молба, поради което даденото от съда решение на този въпрос е в противоречи с практиката на ВКС по приложение принципа на диспозитивното начало. В тази връзка се сочат решения на ВКС. В изложението се твърди, че в противоречие с практиката на ВКС е решен материалноправният въпрос: нищожен ли е договор за продажба на държавно жилище, сключен при действието на НДИ, ако заповедта по чл.120 НДИ /отм./ не е подписана от компетентния административен орган, а от друго длъжностно лице, на което тези функции са възложени с решение на ИК на ОБНС и на сесия на ОБНС, взети по предложение на Председателя на ИК на ОБНС, ако купувачът е добросъвестен. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се поддържа искане за допускане касационно божалване на въззивното решение по следните въпроси : 1/ Правновалидно ли е възлагане на правомощията по чл.120 и чл.121 НДИ/отм./ на друг държавен административен орган – Комисията по развитие на самоуправлението и спазване на социалистическата законност, създадена в изпълнение на ПМС №57/1987г.с решение на ИК на ОБНС и на сесията на ОБНС, взето по предложение на Председателя на ИК за предоставяне дейността по направление „Държавни имоти” на Комисията за развитие на самоуправлението; 2/Какво е действието на решението на ИК на ОБНС и на сесията на ОБНС, взето по предложение на Председателя на ИК за предоставяне дейността по направление „Държавни имоти” на Комисията за развитие на самоуправлението и спазване на социалистическата законност; 3/Какъв е статутът и правното положение на създадената в изпълнение на ПМС 57/1987г. Комисия по развитие на самоуправлението и спазване на социалистическата законност , какви са правомощията на нейния председател относно дейността с държавни имоти; 4/При противоречие между ЗНС /отм./, ПМС №57/1987г. от една страна и НДИ /отм./ от друга относно функциите на административните органи, кой е приложимият нормативен акт.
Ответникът по касационната жалба Ж.-Р. А. Д. , [населено място], оспорва касационната жалба.
Ответникът по касационната жалба Д. В. Д., [населено място], не изразява становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е обезсилено решението от 09.09.2013 г. по гр. дело № 1354/1993 г. на Софийския районен съд, в частта, с която е важен предявеният от И. И. Д., заместена в процеса на основание чл.120 ГПК /отм./ от нейния наследник Ж.-Р. А. Д., срещу К. В. Р. – К. и Д. К. К., иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ по отношение на договор от 22.08.1990 г. за продажба на 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ тавански етаж от сграда,находяща се в [населено място], [улица]/подробно описан/ на основание чл.120 и чл.121 от Наредба за държавните имоти / отм./ и е прекратено производството по делото. /Като необжалвано в тази част въззивното решение е влязло в сила./. Първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която е уважен предявеният от И. И. Д., заместена в процеса на основание чл.120 ГПК /отм./ от нейните наследници Ж.-Р. А. Д. и Д. В. Д. иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ за признаване за установено по отношение на ответниците, че договорът от 22.08.1990 г. за продажба на 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ тавански етаж от сграда,находяща се в [населено място], [улица]/подробно описан/ е нищожен поради нарушение на чл.120 и чл.121 от Наредба за държавните имоти / отм./.
Въззивният съд е приел, че с влязло в сила 12.07.2011г. решение по гр.д. № 896/1997 г. по описа на СРС, 45 състав, по иск, предявен от Столична община срещу ответниците по настоящото дело, е обявен за нищожен договорът от 22.08.1990 г. за продажба на процесния недвижим имот – тавански етаж от сграда, построена в парцел V от кв.121 по плана на [населено място], находяща се на [улица], състоящ се от две стаи, дневна, кухня, със застроена площ от 118,05 кв.м., заедно с избено помещение и 1/3 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж поради противоречие със закона – чл. 120 и чл.121 НДИ /отм./ и поради сключването на договора след приемането на решение на ВНС от 17.08.1990 г., с което е спряно разпореждането с одържавени по ЗОЕГПНС жилища, което решение, на основание чл.84, ал.3 от действащата при приемането му Конституция от 1971 г. е влязло в сила с приемането му и има характер на нормативен акт. В това производство като трето лице – помагач на Столична Община е участвал настоящият ищец Ж.-Р. Д.. Субективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение важат между страните в производството, разбирани като противопоставени субекти на процесуалното правоотношение: ищец и ответник, в това число и между подпомагащата страна и ответниците по делото. То обаче няма сила на пресъдено нещо по отношение на ищцата, предявила иск по чл.7 ЗВСОНИ, респективно нейните универсални правоприемници, тъй като същата не е участвала в него, поради което този предходен процес не е пречка за настоящия такъв, доколкото не е налице едновременно обективно и субективно тъждество между двете дела. Легитимирани страни в процеса по иска с правно основание чл.7 ЗВСОНИ са: ищец – всеки от правоимащите по чл. 3, ал. 1 и 2 ЗВСОНИ /бившите собственици, от които е одържавен имота, или техните наследници по закон или други правоприемници/, а за ответник – третото лице, което е приобретател на имота от държавата по конкретната придобивна сделка, атакувана с този иск. В случая едногодишния преклузивен срок наследниците по заместване на Й. Д. не са предявили иск по чл.7 ЗВСОНИ. Съгласно т.3 на ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС, предмет на иска по чл.7 ЗВСОНИ е валидността на основанието, по силата на което трето лице е придобило от държавата имот по чл.1 или чл.2 ЗВСОНИ. Искът е обвързан с едногодишен преклузивен срок за предявяването му. Когато част от правоимащите лица са пропуснали този срок, искът се уважава само за лицата, които са го предявили в срок, в съответната идеална част според правата им. За останалата идеална част, за която искът по чл.7 ЗВСОНИ не е предявен, купувачът по оспорения договор запазва правата си. С оглед спецификите на реституционния закон и в частност – чл.7 ЗВСОНИ, нищожността не рефлектира върху имуществените права на държавата-продавач. Затова когато част от правоимащите лице не са предявили в срок иск по чл.7 ЗВСОНИ, следва да се приеме, че за тяхната част сделката остава в сила, въпреки прогласяването й за нищожна по иск на другите правоимащи. В случая е установено, че първоначалната ищца И. Д. е активно легитимирана да предяви иск по чл.7 ЗВСОНИ като е наследник на бившия собственик, от който имота е отчужден по реда на ЗОЕГПНС. Тя обаче е наследила само 1/2 ид.ч. от имуществото на отчуждения собственик. След като не е единствен наследник, искът може да бъде предявен само за тази 1/2 ид.ч., то първоинстанционното решение подлежи на обезсилване за 1/2 ид. ч. от имота. Въззивният съд е приел за установено, че наследодателката на ищцата Й. Р. е била собственик на процесния недвижим имот, който през 1948 г. на основание чл.11 от ЗОЕГПНС е бил отчужден срещу обезщетение в облигации. Съгласно чл.120 НДИ /отм./ продажбата на жилището се извършва въз основа на заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, а според чл.121 НДИ /отм./ въз основа на заповедта за продажбата се сключва договор, подписан от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет или от определен от него член на изпълнителния комитет и от купувача. Установено е от съдебно-почеркова експертиза, че заповедта по чл.120 НДИ /отм./ от 10.08.1990 г. и договорът за продажба на процесния недвижим имот от 22.08.1990 г. не е подписан от председателя на ИК на ОбНС „Л.” Ц.Н. , а от С. Т. – член и секретар на ИК на ОбНС „Л.“. Ответниците, чиято е доказателствената тежест, не са ангажирани доказателства за установяване на възражението им, че заповедта и договора за продажба са подписани от секретаря на ИК, поради отсъствие /ползване на отпуск/ на председателя на ИК през процесния период. По делото също така липсват и доказателства за издадена от председателя на ИК нарочна заповед, с която секретарят на ИК – Т. да е определена да подписва всички необходими документи по чл.120 и чл.121 НДИ, т.е. заповед, с която изрично да са й делегирани тези функции. Сключен договор за продажба на държавно жилище, по реда на НДИ /отм./, при който заповедта по чл.120 НДИ /отм./ не е подписана от председателя на ИК на ОбНС, а от друго длъжностно лице, на които тези функции са изрично делегирани, не е нищожен, ако купувачът е добросъвестен. В тази връзка въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, съобразно която при прилагането на чл.7 ЗВСОНИ трябва да се преценява във всеки конкретен случай дали има баланс между обществения интерес, наложил приемането на този законов текст и конкретния резултат, който води до лишаване от собственост на ответниците. В случай на добросъвестност на ответниците по иска, придобили държавно жилище без да се възползват от положението, което са заемали в обществото, както и когато няма съществено нарушение на материалноправни разпоредби, а само дребни административни пропуски, за които вина носи администрацията, а не приобретателите, те не могат да бъдат лишавани от своята собственост. При тълкуването на чл.7 ЗВСОНИ и по-конкретно – при преценка на допуснатите нарушения на нормативни актове винаги следва да се отчита тежестта на нарушението, както и дали ответниците са били добросъвестни от гледна точка на това дали са могли да влияят върху условията на сделката. В конкретния случай е налице съществено нарушение на материалноправната разпоредба на чл.120 НДИ /отм./, доколкото по делото е установено, че заповедта и договорът са подписани от лице, различно от нормативно определеното, и на което лице тези функции не са изрично делегирани. Съгласно разпоредбата на чл.120 НДИ /отм./ материалната компетентност на председателя на ИК на РНС е изключителна и не може да бъде делегирана нито на заместник председателя, нито на секретаря на изпълнителния комитет, като аргумент за това е разпоредбата на чл.121 НДИ /отм./, която предвижда такава възможност при сключване на договора. В случая липсват доказателства за делегиране на материална компетентност както по чл.120, така и по чл.121 НДИ /отм./ на секретаря на ИК. По делото липсват и доказателства за възможна хипотеза на упражняване на чужда компетентност – за издаване на заповедта при условие на заместване на титуляра поради разрешен отпуск но последния. Не може да се приеме за делегиране на правомощия по чл.120 и чл.121 НДИ /отм./, което следва да е изрично, ръководството на комисия, в чиято структура се включва направление „Държавни имоти“. Съгласно решение № 732 от 29.04.2010 г. по гр.д. № 132/2009 г., II г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК с разпределението на задълженията между членовете на ИК не се делегира компетентност, за което е необходима съответна писмена заповед от лицето, натоварено с функциите на държавен орган и то само в предвидените в закона случаи. В тази връзка представеният протокол от заседание на дванадесета сесия на ОбНС”Л.” от 10.05.1990 г., на което по предложение на Председателя на ИК е взето решение направление „Държавни имоти“, поради спецификата на своята дейност, да се включи в състава на Комисията по развитие на самоуправлението и спазването на социалистическата законност под прякото ръководство на секретаря на ИК на ОбНС, т.е. с което последният е натоварен с оперативното ръководство на дейността на отдел „Държавни имоти“, не представлява делегиране /упълномощаване/ по смисъла на чл.121 НДИ /отм./. При това положение и при липса на доказателства, че на секретаря на ИК на ОбНС, подписал заповедта и договора за продажба, са делегирани изрично тези функции, настоящият състав приема, че процесната разпоредителна сделка е нищожна, тъй като е налице съществено нарушение на материалноправна разпоредба, а не просто административен пропуск. При преценка тежестта на нарушението, допуснато от държавния орган и добросъвестността на приобретателите по атакуваната сделка, следва да се отчете безспорния факт, че последната е сключена след приемането на решението на ВНС от 17.08.1990 г., с което е спряно разпореждането с одържавени по ЗОЕГПНС жилища, което решение е влязло в сила с приемането му и има характер на нормативен акт.
Поставените въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за правомощията на въззивната инстанция по ГПК /1952г./ като втора инстанция по съществото на спора, съгласно които въззивният съд е длъжен да осъществи самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, да обсъди фактическите и правни възражения, доводи и оспорвания на всяка от насрещните страни като мотивира решението си по тези въпроси за задълженията на въззивния съд по чл.188,ал.2 ГПК /отм./ и чл.189,ал.2 ГПК /отм/, са обуславящи за изхода на спора с оглед приетото от въззивния съд по активната материалноправна легитимация по иска, предявен от И. Д. /заместена от универсалните си правоприемници в процеса по реда на чл.120 ГПК /отм./, в качеството и на наследник на Й. И. Р., и поддържаното от ответната страна оспорване на същата. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК с оглед на посочената от касаторите практика на ВКС, в.т.ч. и задължителната такава, обективирана в ТР №1/04.01.2001г., ОСГК. Останалите въпроси, не могат самостоятелно да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение в някоя от сочените хипотези на чл.280,ал.1 ГПК.
Касаторите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №3702/09.05.2016г. по гр.дело № 1305/2015г. на Софийския градски съд, в обжалваната част, с която е уважен иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ срещу Д. К. К. и К. В. Р. – К..
УКАЗВА на Д. К. К. и К. В. Р. – К. да внесат по сметка на ВКС на РБ държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50 лева и да представят документ за това в едноседмичен срок от съобщението. При неизпълнение указанията производството ще бъде прекратено.
След изтичане на срока делото да се докладва за прекратяване или насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: