О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 363
гр. София, 23.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3990/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 59 от 17.01.2014г., постановено по в.гр.д.№ 913/13г. на Пернишкия окръжен съд в отхвърлителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 576 от 05.06.13г. по гр.д.№ 7764/11г. на Пернишкия районен съд, ІХ с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от [община] срещу „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” [населено място] за признаване за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с § 7, ал.1, т.7 ПЗРЗМСМА, че ищецът е собственик на недвижим имот – трафопост, находящ се в [населено място],[жк]и представляващ съвкупност от сграда с идентификатор 55871.507.284.2 и застроена площ от 106 кв.м. и енергийно съоръжение, изградени върху поземлен имот с идентификатор 55871.507.284.2 идентификатор 55871.507.284 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място].
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният трафопост е изграден през 1984г. при условията на чл.2, ал.1, чл.4, ал.1 и чл.8 от действалия тогава Закон за електростопанството и е бил държавна собственост, като към момента на влизане в сила на ЗМСМА през 1991г. е предоставен за стопанисване на държавно предприятие „Електроснабдяване” Перник, чийто правоприемник е ответното дружество. Същият е записан в баланса на дружеството и обслужва 45 потребители, имащи имоти на територията на [община].
За да отхвърли предявения иск на предявеното основание съдът е приел, че предпоставките на § 7, ал.1, т.7 ПЗРЗМСМА за трансформация на държавната собственост върху трафопоста в общинска не са били налице, тъй като същият не е обект на общинската инфраструктура с местно значение, а представлява електроенергиен обект, който е част от електроенергийната система на страната. Наред с това е прието, че не е налице и втората предпоставка за уважаването на иска, тъй като имотът е включен в баланса на търговско дружество.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. при наличието на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на чл.7, ал.1 и ал.2 ЗМСМА обектът на спора – енергиен обект сграда-трафопост преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане на този закон в сила – 17.09.1991г.; 2. ако съответният енергиен обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1 ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа и необходимо ли е енергийният обект-трафопост да обслужва само общината като юридическо лице, за да се приеме, че е обект от техническата инфраструктура на общината; 3. приложима ли е разпоредбата на § 7, ал.1, т.7 ПЗРЗМСМА по отношение на енергиен обект-трафопост, който до приемането й е част от енергийната система на страната, но обслужва територията на една община и няма доказателства да задоволява потребности на други потребители; 4. обоснован ли е извод на решаващия съд, че трафопостът като енергиен обект обслужва не само потребители на територията на общината, след като от доказателствата по делото е установен именно този факт, че той служи за снабдяване с ел.енергия на битови и стопански потребители, находящи се на територията на [община]; 5. представлява ли трафопост, чието предназначение е да захранва с ел.енергия-ниско напрежение крайни потребители на територията на една община обект от общинската инфраструктура; 6. допустимо ли е въззивната инстанция да приеме, че не е налице нарушаване на процесуални правила от първоинстанционния съд с възприетото в атакуваното решение становище, че е допустимо приемане, обсъждане и позоваване в съдебното решение на писмени доказателства, касаещи процесния трафопост с надлежно конкретизиран в исковата молба идентификатор, представени от ответника след срока за писмен отговор и след редовно проведено първо съдебно заседание с мотив, че за ответника не е било ясно за кой точно трафопост се отнася исковата претенция; 7. допуснато ли е решаващият въззивен съд нарушаване на процесуалните правила с направения от него извод за включване на обекта в баланса на търговско дружество при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.91г., респ. допустимо ли е решаващият съд да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление /съответно за ползване/ по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката /отм./, след като самият закон не съдържа такава презумпция и е без значение вписването му или не в баланса на електроразпределителното предприятие; 8.след преминаването на дейността по електроразпределение от държавно предприятие в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете в патримониума на търговското дружество, след като не е бил записан в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на ЗМСМА; 9. при липсата на каквато и да било документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса и за предоставяне правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост именно на това държавно предприятие – може ли да се приеме по силата на закона, че именно този трафопост е бил включен в баланса му; 10. допустимо ли е да се приеме без изрична законова регламентация, че спорният трафопост е предоставен по силата на закона на „съответното” държавно предприятие, което осъществява дейностите по чл.12 ЗЕ /отм./, ако в процеса не е установен факт обектът да е изключителна държавна собственост, и при действаща нормативна регламентация към правнорелевантния момент /17.09.91г./ относно начинът на предоставяне на имущество на съответното държавно предприятие, а именно съобразно Правилника за икономическия механизъм от 1982г.; 11. въпреки липсата на каквито и да е доказателства в процеса, установяващи положителния факт на предоставяне на имущество на държавното електроразпределително предприятие, нещо повече – при категорични данни /писмени, гласни и заключения на експерти/ за невключване на трафопоста като актив на държавното предприятие – правилен и в съответствие правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса е изводът на съда, че трафопостът е бил включен в актива на енергийното предприятие; 12. допустимо ли е въззивният съд да приеме за осъществен в процеса определен положителен факт- включване на трафопоста в баланса на ДП”Електроснабдяване” Перник, без да изследва факта на заприходяване на обекта в баланса на държавното предприятие /при спор на страните относно това обстоятелство/ и след като по делото са налице категорични данни от събраните доказателства /заключение на комплексната експертиза, необсъдено от решаващия съд/, че спорният обект няма доказателства да се води като актив; 13. следва ли решаващият съд да приеме за неосъществил се в обективната действителност недоказан по делото факт, а именно: невключване на енергийния обект в баланса на търговското дружество; 14. може ли решаващият съд да изгради извода си и да обоснове съдебното решение само на избрана от него част от доказателствата по делото, от заключенията на допуснатите и приети комплексни съдебни експертизи и да не изложи никакви мотиви защо не възприема и не се съобразява с дадените констатации от експертите, респ. постановеното решение при такова процедиране постановено ли е при съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото; 15. законосъобразно ли е съдебно решение, в което решаващият въззивен съд и постановено ли е същото при нарушаване на процесуалните правила, след като съдът не дава отговор в мотивите на решението на всички изложени във въззивната жалба доводи за непревилна преценка на доказателствата от първата инстанция; 16. каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени; 17. длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания и 18. допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на § 7, ал.2 ПЗРЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл.290 ГПК, след като законодателят по силата на императивната норма на чл.14, ал.1 ЗНА не й е придал такова действие.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
По първия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, респ. същият не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение, тъй като искът е отхвърлен не защото е прието, че въпреки наличието, респ. липсата на предпоставките на § 7, ал.1 и ал.2 ПЗРЗМСМА трафопостът не може да премине в собственост на общината по силата на закона, а е прието – че положителните предпоставки липсват, а отрицателните са налице.
Следващите четири въпроса са решени в съответствие с представената от касатора задължителната практика на ВКС /Р № 258 по гр.д. № 1679/09г. на ВКС, І г.о./, според която тези съоръжения по принцип са собственост на енерегоразпределителните дружества, поради което и представеното Р № 1337 по гр.д.№ 4282/07г. на ВКС, ІV г.о. /незадължителна практика/, с което е прието друго не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване. Позоваването на противоречие с Р № 921 по гр.д.№ 2704/08г. на ВКС, І г.о. е също неоснователно, тъй като същото се отнася до поземлените имоти, отредени за изграждане на енергийни обекти, вкл. трафопостове, а не за самите обекти. С оглед на това и тъй като не се налага тази практика да бъде променяна, не е налице и релевираното основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, по отношение на което релевантни доводи не са изложени.
Следващият поставен въпрос не е решен в противоречие с представената задължителна практика на ВКС – Р № 604 по гр.д.№ 1229/09г. и др., тъй като настоящият случай е друг – след първото по делото съдебно заседание е констатирана нередовност на исковата молба, поради което същата е била оставена без движение и според съдебната практика представянето на допълнителните доказателства от ответника след отстраняването на нередовността е допустимо съгласно чл.143, ал.2 ГПК. Освен това касаторът не сочи кои доказателства са били представени впоследствие и какви релевантни за правния спор факти са били установени с тях.
Доколкото въззивният съд в съответствие със задължителната практика на ВКС е приел, че първата предпоставка по § 7, ал.1, т.7 ПЗРЗМСМА не е налице, тъй като трафопостът не е обект на общинската инфраструктура с местно значение, поставените многобройни въпроси относно приетото от съда, че трафопостът е включен в баланса на търговското дружество сами по себе си не обуславят изхода на спора и също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, а и същите не са решени в противоречие с представената от касатора във връзка с тях практика на ВКС, отнасяща са до различни от настоящата хипотези. Освен това част от тях представляват касационни оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Независимо от това следва да се отбележи, че с оглед решаващите си мотиви, въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС, като е обсъдил и преценил всички събрани по делото доказателства относно релевантните за правния спор факти, въз основа на които е направил крайните си изводи за неоснователност на претенцията.
Съществувалото противоречие в съдебната практика до влизане в сила на новия ГПК по отношение на последния поставен въпрос вече е преодоляно с постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС / Р № 244 по гр.д.№ 99/09г., Р № 96 по гр.д.№ 3122/08г. на ВКС, І г.о. и др./, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на решението и по този въпрос, тъй като същото е съобразено с тази практика.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски в настоящото производство в размер на 240 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 59 от 17.01.2014г., постановено по в.гр.д.№ 913/13г. на Пернишкия окръжен съд.
О с ъ ж д а [община] да заплати на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ”, АД, [населено място] сумата 240 лв./двеста и четиридесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: