О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 363
София,27.06.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1918 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №5690 от 01.08.12г. по гр.д.№5639/12г. на Софийски градски съд е потвърдено решението от 17.11.11г. по гр.д.№14907/10г. на Софийски районен съд, с което са били отхвърлени предявените от Ц. А. И. срещу Г. И. М., Ю. М. И. и П. А. И. положителни установителни искове за собственост на апартамент в [населено място], основани на придобивна давност.
По делото е установена следната фактическа обстановка:
Процесният апартамент е бил собственост на първата ответница Г. М. и на съпруга и Е. П.. През 1994г. двамата са продали апартамента на синовете си С. М. и И. Р., като Г. М. си е запазила пожизнено правото на ползване върху целия апартамент. През 2000г. И. Р., действащ лично и като пълномощник на брат си, е продал апартамента на Х. Б. Х.. Впоследствие Х. Х. е продал апартамента на К. Г.. С нотариален акт №182 от 29.07.2002г. К. Г. е продал апартамента на втората ответница Ю. И., по време на брака и с А. И.. А. И. е починал на 13.10.2003г., като е оставил за свои наследници по закон съпругата си Ю. И. и децата си П. И. и Ц. И.. През 2005г. С. М. е предявил срещу брат си И. Р. иск за установяване нищожност на пълномощното, с което е продадена неговата ? ид.част от апартамента, а срещу Х. Х. и Ю. И. – иск по чл.108 ЗС за предаване владението на апартамента. В производството по това дело е допуснато главно встъпване на Г. М., която е поискала установяване на правото и на ползване по отношение на ищеца, а по отношение на ответниците – да и бъде предадено владението на апартамента. С влязло в сила съдебно решение установителните искове са уважени; уважен е и искът на Г. М. срещу Ю. И. за предаване владението на апартамента. През 2009г. Г. М. е образувала изпълнително дело срещу Ю. И.. При въвода във владение съдебният изпълнител е намерил в апартамента ищцата Ц. И., която е заявила самостоятелни права върху него, основани на придобивна давност. По тази причина и на основание чл.523, ал.2 ГПК съдебният изпълнител е отложил въвода във владение и е дал на Ц. И. 3 дневен срок да заяви правата си по съдебен ред. В указания срок Ц. И. е предявила срещу Г. М. и срещу Ю. И. установителните искове за собственост, основани на придобивна давност, като в хода на производството е привлякла като ответник и брат си П. И..
При тези данни въззивният съд е квалифицирал исковете по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.70 ЗС и ги е отхвърлил като неоснователни. Приел е, че ищцата не е могла да стане собственик на апартамента с кратката 5 годишна придобивна давност, тъй като е недобросъвестен владелец – не владее имота на годно правно основание. Тя не е могла да стане собственик и въз основа на 10 годишната придобивна давност, тъй като давността не е изтекла нито към момента на въвода във владение, нито към момента на приключване на устните състезания пред СГС. Освен това тя не е демонстрирала спрямо своите родители промяна на държането във владение, поради което спрямо тях не е налице субективната страна на владението. Намерението на ищцата да владее апартамента не е демонстрирано и по отношение на първата ответница Г. М., която има вещно право на ползване. Не е доказано това право да е погасено в хипотезата на чл.59, ал.3 ЗС поради неупражняването му в 5 годишен срок.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Ц. И.. Тя счита, че владението и е добросъвестно, тъй като се основава на наследствено правоприемство от баща и А. И., който е бил добросъвестен владелец. Ответницата Ю. И. признава иска, затова спрямо нея съдът следвало да постанови решение при условието на чл.237 ГПК. Спрямо всички ответници тя демонстрирала владението си, което е установено от свидетелските показания. Съдът не следвало да намесва чл.59, ал.3 ЗС, тъй като нямало предявен такъв иск.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. За прилагането на чл.69 ЗС. 2. За прилагането на чл.70 ЗС в хипотеза на продължаване на владението на другиго.
3. Дали наследяването представлява първичен способ за придобиване на право на собственост, както и дали владението, упражнявано от наследник, е добросъвестно. 4. За възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл.79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможността неговите права да се признаят на неговите наследници в процес по спор за собственост.
5. За погасяването на правото на ползване в петгодишния срок по чл.59, ал.3 ЗС и
6. За обсъждане на приетите по делото доказателства.
Ответниците в производството Г. М., Ю. И. и П. И. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основания за допустимост на касационното обжалване.
Липсва противоречие между обжалваното решение и ТР №1/06.08.2012г. по т.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС. В това тълкувателно решение е прието, че този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, може да превърне с едностранни действия държанието им във владение, а ако се позовава на придобивна давност по отношение на тях, той трябва да докаже, че е извършвал действия, с които е обективирал по отношение на останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Това разрешение се прилага ако основанието, при което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение. В тези случаи презумпцията на чл.69 ЗС се счита за оборена, както е прието изрично в мотивите на тълкувателното решение. Необходимостта да се афишира пред другия съсобственик намерението за своене на неговата идеална част е подчертана и в обжалваното въззивно решение, в пълно съответствие с посоченото тълкувателно решение на ВКС.
2. Въпросът за добросъвестното владение по чл.70 ЗС не е определящ за изхода на настоящото дело и затова по него не следва да се допуска касационно обжалване. Причините за това са следните:
Ю. И. е придобила в съпружеска имуществена общност с А. И. само ? ид.част от процесния апартамент. По отношение на другата ? ид.част, собственост на С. М., продажбата няма вещен прехвърлителен ефект, тъй като никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава. След смъртта на А. И. собствеността върху общата ? ид.част от апартамента се разпределя както следва: – 4/6 от нея са на Ю. И., от които 3/6 са делът и от прекратената СИО и 1/6 ид.част – наследствен дял, и по 1/6 ид.част по наследство за Ц. И. и за П. И.. За да придобие частите на своите съсобственици, Ц. И. следва да ги владее 10 години, тъй като по отношение на тях владението е недобросъвестно – то не почива на годно правно основание, а на промяна на държането във владение. По отношение на другата ? ид.част от апартамента купувачката Ю. И. и съпругът и А. И. са имали качеството на добросъвестни владелци по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, тъй като владението е основано на годно правно основание и няма данни купувачката да е знаела, че купува от несобственик. След смъртта на А. И., неговите наследници също имат качеството на добросъвестни владелци по отношение на частта от имота, на която той е бил добросъвестен владелец. Това добросъвестно владение обаче може да бъде противопоставено единствено на собственика на въпросната ? ид.част – С. М. и само той е надлежен ответник по иск за собственост на тази идеална част, основан на придобивна давност. Добросъвестното владение и придобивната давност, основана на него, не могат да бъдат противопоставени на другите добросъвестни владелци, или на лицето, притежаващо вещно право на ползване на имота. Ето защо, доколкото С. М. не е конституиран като страна в производството по настоящото дело, въпросът за добросъвестното владение не стои, съответно не може този въпрос да бъде поставен като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Третият въпрос също не е определящ за резултата по делото. В първата си част той е свързан с наследствените права на ищцата върху 1/12 / 1/6 от1/2/ ид.част от апартамента, които обаче не са предмет на правния спор, тъй като наследяването не е въведено като основание на предявения иск за собственост. Във втората си част въпросът е свързан с добросъвестното владение, за което по-горе бе изяснено, че не стои по настоящото дело.
Четвъртият въпрос е свързан с хипотезата, която е предмет на ТР №4/17.11.12г. на ОСГК на ВКС. Това са случаите, при които едно лице упражнява владение за срока на чл.79, ал.1 или чл.79, ал.2 ЗС, но приживе не се е позовало на изтеклата в негова полза придобивна давност. След смъртта му неговите наследници могат да направят такова позоваване, като в този случай възникването на собствеността се отнася към момента на изтичане на срока на придобивната давност. Такава хипотеза не възниква по настоящото дело, затова и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване.
Петият въпрос също не е решаващ и по него отново не може да се допусне касационно обжалване. За да препятства извършването на въвод във владение по осъдителното решение в полза на Г. М., ищцата е следвало да предяви права по чл.523, ал.2 ГПК, които са несъвместими и изключват правото на взискателя. Такива несъвместими права в случая липсват. Ищцата твърди, че е придобила по давност правото на собственост върху спорния апартамент, но това нейно предполагаемо право, дори да съществува, не е несъвместимо и не изключва вещното право на ползване на апартамента, което притежава взискателят Г. М.. Иск по чл.524 ГПК, вр.чл.59, ал.3 ЗС не е бил предявен, няма постановен диспозитив по такъв иск, с който да бъде отречено вещното право на ползване на Г. М., затова и въпросът, свързан с прилагането на този текст, не е сред въпросите по чл.280, ал.1 ГПК, по които може да се допусне касационно обжалване.
И на последно място – шестият въпрос по същество представлява оплакване за неправилна преценка на свидетелските показания във връзка с демонстриране на владението на ищцата върху спорния имот. В настоящата фаза на производството това оплакване не може да бъде разгледано. Може само да се отбележи, че въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВС и ВКС по чл.188 ГПК/отм./, сега чл.235 ГПК. Що се отнася до постановяването на решение при признание на иска – следва да се има предвид текста на чл.237, ал.3 ГПК, който в случая е съобразен. Следва да се има предвид и това, че решаващо за отхвърляне на иска за собственост е липсата на изтекъл десетгодишен срок от закупуването на имота на 29.07.2002г. до датата на последното заседание във въззивната инстанция, а не толкова съображението, че владелческите действия не са демонстрирани по отношение на ответниците.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №5690 от 01.08.12г. по гр.д.№5639/12г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: