6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 363
гр. София, 03.07.015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 624 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. Й. Й. от [населено място], представляван от адв. Г. Г., срещу определение № 736 от 03.11.2014г. по ч.т.д. № 631/2014г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено определение № 3113 от 06.08.2014г. по т.д. № 199/2014г. на Варненски окръжен съд за прекратяване на производството по предявения от частния жалбоподател иск по чл.422 ГПК.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявено искане – потвърдил е определение за прекратяване на производството по иск по чл.422 ГПК, а в законоустановения срок е направено искане за изменение на първоначално предявения иск. Поддържа, че обжалваното определение, дори и да бъде прието за допустимо, е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че липсва произнасяне по изменената му претенция, въпреки че направеното изменение от установителен към осъдителен иск е допустимо съгласно разпоредбата на чл.214, ал.1 ГПК, тъй като не се изменят фактите и обстоятелствата, въз основа на които се претендира вземането. Счита за неправилен извода на съда, че с предприетото изменение на иска се променя основанието на иска, тъй като са различни фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право. Поддържа, че дори и да се счете, че е налице изменение на искането, това право е упражнено от него в срока по чл.372, ал.2 ГПК с допълнителната искова молба. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси :
1. Допустим ли е съдебен акт /решение, определение/, при който съдът не се е произнесъл по искане за изменение на претенцията от иск с правно основание чл.422 и/или чл.415 ГПК за устаноявяване на вземането в осъдителен иск, направено в срока по чл.372, ал.1 ГПК?
2. Твърденията на ищеца по иск, предявен съгласно чл.422 ГПК, свързани със заповедта за изпълнение, съставляват ли основание на иска и изменението на тези твърдения съставлява ли изменение на основанието на иска? Ищецът може ли по такъв иск до приключване на съдебното дирене в първа инстанция да премине от установителен иск към осъдителен иск, щом заповедта за изпълнение е обезсилена и той вече няма интерес само от установителна защита?
3. Допустимо ли е изменение на иска, ако в хода на производството по чл.422 ГПК заповедта за изпълнение бъде обезсилена и се извърши изменение на претенцията от установителен в осъдителен иск, когато в заявлението по чл.417 ГПК кредиторът се е позовал, че задължението произтича от запис на заповед, а с изменението се претендира осъждане на длъжника – ответник на основание чл.534 ТЗ?
4. Наличието на кой факт се свързва с възникането и съществуването на правото да се иска от приносителя на запис на заповед срещу платеца в 3 годишния срок от падежа срещу издателя на запис на заповед след изтичане на давностния срок при иск по чл.534 ТЗ за заплащане на сумите, с които се е задължил?
По отношение на процесуалноправните въпроси поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 454 от 03.06.2010г. по гр.д. № 195/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 107 от 10.07.2012г. по т.д. № 998/2011г. на ВКС, ТС, II т.о. и определение № 622 от 18.08.2010г. на ВКС. По отношение на формулирания материалноправен въпрос поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е формираната трайноустановена съдебна практика.
Ответницата К. Б. Ш. не представя отговор на частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил постановеното от първоинстанционния съд определение за прекратяване на производството по предявения от Н. Й. Й. против К. Б. Ш. иск по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането му по издадена заповед за изпълнение за сумата 50 000 лева, представляваща дължима главница по запис на заповед от 14.07.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда. Въззивният съд е приел, че спорът в производството пред него е сведен до редовността на предприетото от ищеца последващо изменение на исковата претенция. Изложил е съображения, че предмет на заповедното производство и на последващото исково производство с правно основание чл.422 ГПК е вземане на ищеца, черпещо своето материалноправно основание от едностранна сделка – изпълнение на задължение по запис на заповед и установителната претенция съставлява пряк менителничен иск с правно основание чл.531, ал.1 ТЗ. Посочил е, че претендираната отговорност съгласно изменената претенция се основава на правилата на менителничното неоснователно обогатяване – чл.534 ТЗ, като правото на приносителя на записа на заповед да предяви този специален менителничен иск възниква в случаите, когато е погасено правото му на пряк иск по чл.531, ал.1 ТЗ, както и че обогатяването на издателя е във формата на спестени парични средства, които същият се е задължил да плати, но не е платил поради погасяване по давност или пропуск да бъдат извършени необходимите действия за запазването на преките менителнични искове, а обедняването си изразява в пропуска на приносителя да увеличи имуществото си със сумата по менителничния ефект, издаден в негова полза. С оглед на това въззивният съд е заключил, че изменената съгласно допълнителната искова молба претенция се основава на различно материалноправно основание, тъй като са различни фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право. Приел е, че ищецът по иск с правно основание чл.422 ГПК може винаги до приключване на съдебното дирене да премине от установителен към осъдителен иск, щом заповедта за изпълнение е обезсилена /както е в настоящия случай/ и той вече няма интерес само от установителна защита, но сочената промяна следва да се осъществи при спазване на процесуалните изисквания за изменение на иска, при съблюдаване на забраната по чл.214, ал.1 ГПК за едновременно изменение на основанието и петитума. Тъй като изменената претенция на ищеца обхваща както отправеното искане до съда, така и материалноправното основание на претенцията, е счел изменението на иска за недопустимо, а извода на първоинстанционния съд за игнорирането му при формиране на извода относно допустимостта на производството – за правилен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият процесуалноправен въпрос е некоректно формулиран с оглед изводите на въззивния съд. Определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение направеното от ищеца искане за изменение на иска, не подлежи на самостоятелно обжалване, поради което инстанционният контрол за законосъобразността му следва да бъде осъществен при проверка на правилността на обусловеното от него определение за прекратяване на производството по предявения иск. Въззивният съд е извършил тази проверка и в мотивите си се е произнесъл изрично по правилността на извършената от първоинстанционния съд преценка за недопустимост на поисканото изменение на иска, поради което не е налице твърдяното от частния жалбоподател процесуално нарушение. Вторият процесуалноправен въпрос също не е релевантен с оглед решаващите изводи на въззивния съд. Съдът изрично е приел допустимостта на изменение на предявен иск по чл.422 ГПК чрез преминаване към осъдителен иск в случай, че заповедта за изпълнение е обезсилена и той вече няма интерес само от установителна защита, но е изложил съображения, че в настоящия случай се прави изменение както на петитума, така и на основанието на иска, което е обусловило преценката му за недопустимост на направеното изменение. Изводът му за изменение на основанието на иска не е обосновано с изменение на твърденията, свързани със заповедта за изпълнение, а с изменение на правнорелевантните факти, от които произтича съдебно предявеното вземане.Поради това формулираните първи и втори въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Третият процесуалноправен въпрос е важен за делото, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но не е разрешен в отклонение от постоянната съдебна практика и следователно по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Представените с частната касационна жалба съдебни актове са неотносими, тъй като в тях не е налице произнасяне по формулирания процесуалноправен въпрос, а са разгледани различни хипотези – предприетото изменение се изразява единствено в преминаване от установителен към осъдителен иск с оглед отмяна на заповедта за изпълнение, но не и до изменение на основанието на претендираното спорно право. В настоящия случай е предприето изменение на иска не само чрез преминаване от установителен към осъдителен иск с оглед обезсилването на заповедта за изпълнение, а е направено изменение и на правопораждащите спорното право факти, т.е и на основанието на иска.
Формулираният материалноправен въпрос се отнася до правопораждащите правото по чл.534 ТЗ факти. Този въпрос е важен, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл.534 ТЗ е ясна и по нея е налице постоянна съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил – решение № 42 от 07.04.2009г. по т.д. № 453/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 135 от 20.12.2010г. по т.д. № 13/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, и др., според която специалният иск по чл.534 ТЗ за неоснователно обогатяване принадлежи на приносителите на запис на заповед или на менителница, чиито менителнични искове са погасени по давност или не са извършили необходимите действия за запазване на правата си по тях, и това право на иск възниква само и единствено от момента на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед или чека. Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а това е така, защото вземането по ценната книга е прескрибирано или преюдицирано; обогатяването за издателя на записа на заповед ще се състои в това, че той не намалява пасивите в имуществото си и то поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението. Настоящият състав намира, че не е налице необходимост от промяна или осъвременяване на създадената по приложението на чл.534 ТЗ съдебна практика.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. При този изход на спора на частния жалбоподател не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 736 от 03.11.2014г. по ч.т.д. № 631/2014г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: