8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 363
София, 30.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 188/2012 година
Производството по чл.288 и сл.ГПК е образувано по касационни жалби срещу решение № 1685 от 07.11.2011 г. по в.гр.д.№ 1383/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Касационната жалба на Т. В. Г., Н. В. Г. и К. Д. Р.-Г. е срещу частта от въззивното решение, с което е потвърдено решение от 24.01.2011 г. по гр.д. № 6073/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касаторите против [фирма] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на В. Н. Г., починал при пътно – транспортно произшествие на 27.04.2009 г., за разликите над сумите 100 000 лв. до претендираните размери от по 200 000 лв. – за Т. В. Г., Н. В. Г. и за разликата над сумата 120 000 лв. до претендирания размер от 200 000 лв. – за К. Д. Р.-Г..
В жалбата се навеждат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на закона. Касаторите твърдят, че при определяне на обезщетенията е нарушен установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по значимия за делото материалноправен въпрос за релевантните към размера на обезщетенията за неимуществени вреди обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето му и за съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД по отношение на който се поддържа допълнителната предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т.2 и т.3 ГПК с твърдения, че същият се разрешава противоречиво от съдилищата и че правилното му разрешаване би допринесло за развитието на правото, като по първия критерий се позовава на решение № 602 от 09.06.2009 г. по гр.д.№ 209/2009 г. на Софийски апелативен съд, без отметка, че е влязло в сила. Поддържа се, че при постановяване на решението е допуснато отклонение от практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД и въведения с него принцип на справедливост при определяне на размера на неимуществените вреди, като по посочения критерий се Развити са и доводи, че икономическата конюнктура е в основата на почти ежегодното нарастване на нивата на застрахователни покрития, който в случая за едно пострадало лице е 700 000 лв., а за 2012 г. – в размер на 1 000 000 лв. , а за две и повече – 5 000 000 лв.
Предмет на касационната жалба на [фирма] е частта от въззивното решение, с която е оставено в сила решението по гр.д. № 6073/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която застрахователното дружество е осъдено на основание чл. 226, ал. 1 КЗ да заплати обезщетения за неимуществени вреди на Т. В. Г. и на Н. В. Г. по 100 000 лв. на всеки от тях, а на К. Д. Р.-Г. – в размер на 120 000 лв. Касаторът се позовава на нарушение на разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията.
В изложението, депозирано съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по значимия материалноправен въпрос, свързан с приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди е постановено в противоречие със задължителната практика – т.11 на ППВС № 64/1968 г. Като втори въпрос повдига този за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, като счита, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.7 от ППВС № 17/1963 г., според която наличието на съпричиняване не се обвързва с вина от пострадалото лице.
Касаторът [фирма] оспорва касационната жалба на насрещните страни, като изразява становище за нейната неоснователност и за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната му част, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите ответното застрахователно дружество дължи на ищците обезщетения по чл. 226, ал. 1 КЗ за неимуществените вреди от смъртта на В. Н. Г., починал при пътно – транспортно произшествие на 27.04.2009 г., причинено виновно и противоправно от застрахован в [фирма] водач на превозно средство. След самостоятелна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства решаващият въззивен състав е достигнал до извод, че справедливият по смисъла на чл. 52 ЗЗД паричен еквивалент на понесените неимуществени вреди съответства на сумите, присъдени с обжалваното решение – по 100 000 лв. за двамата родители на пострадалия В. Г. и 120 000 лв. за съпругата му. При определяне на обезщетенията са съобразени възрастта на пострадалия към момента на произшествието – 33 г., съществувалите между него и родителите му отношения, лишени от помощта му в оставащите им години живот с оглед тяхната възраст, както и на доказаните по делото отношения между пострадалия и съпругата му, изпълнени с взаимна обич, силна привързаност и подкрепа и неминуемо следващите от това намерения и очаквания за дълъг и съвместен живот и взаимна подкрепа.
Въззивният съд е счел за неоснователно искането на застрахователя за намаляване на дължимите обезщетения на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради съпричиняване на вредите от пострадалия В. Г.. Изложил е съображения, че възражението на ответника за наличие на пряка причинна връзка между непоставянето на каска от последния при управляване на мотоциклета и настъпването на вредоносния резултат е недоказано, като в тази връзка се позовал на заключението на съдебно-медицинската експертиза, според което липсата на травми по окосмената част на главата и другите се дължи на поставената от пострадалия предпазна каска. Изложено е, че в тежест на ответника е оборването на заключението на ВЛ, даващо основание да се приеме, че загиналият е бил с предпазна каска и такова не е било проведено по делото.
Материалноправните въпроси, по които се е произнесъл съдът са: 1./ за наличието на предпоставките за намаляване на отговорността на деликвента поради съпричиняване на вредоносния резултат и 2./ относно приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди.
Настоящият състав приема, че по отношение на първия въпрос, свързан с предпоставките, при които разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД намира приложение, даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на задължителните разяснения, дадени с т.7 на ПП № 17/1963 г. на ВС. Според тях за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е от значение единствено наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на увредения. По този въпрос е налице и задължителна по смисъла на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС практика, т.е постановена по реда на чл.290 и сл. ГПК – решение № 45/15.04.2009 г. по т. дело № 525/2008 г. и решение № 206/12.03.2010 г. по т. дело № 35/2009 г. на ВКС, ТК, Второ отделение. С посочените решения е прието, че за да е налице хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД, приносът на увредения за настъпване на вредните последици трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива действия. За такива в случая следва да се възприемат извършени от увредено лице нарушения на предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение и те да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Факти за такова бездействие, каквото представлява непоставянето на предпазна каска от страна на пострадалото лице не са установени по делото, възражението на застрахователното дружество е останало недоказано по делото, което изключва съучастието му за настъпване на процесното ПТП. Изложеното позволява да се приеме, че въззивният съд се е съобразил с постоянната и задължителна практика на ВС и ВКС, като въз основа на обсъдените в пълнота доказателства по делото е приел, че не е налице причинна връзка между поведението на това лице и настъпилия за него вредоносен резултат.
Въпросът за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди несъмнено е от значение за изхода от спора по иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, но не са налице сочените от касаторите допълнителни предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Представеното от касторите – ищци решение № 602 от 09.06.2009 г. по гр.д.№ 209/2009 г. на Софийски апелативен съд не доказва наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като липсват данни за влизането му в сила и съобразно задължителните раяснения, дадени с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, то не съставлява съдебна практика.
Макар и възпроизведен текстово чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението им, касаторите не са развили относими към визираното в него основание доводи. То предполага, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР № 1/2009 г. на ОСГТК.
Твърдението на касатора – ответник, че даденото от въззивния съд разрешение по така поставения въпрос е в противоречие с постоянната практика на ВКС, изразена и в задължителното ППВС № 4/1968 г. е неоснователно. Обстоятелството, че при определяне на конкретния размер на обезщетенията, необходими да възмездят настъпилите в резултат на причиненото ПТП неимуществени вреди на ищците, Софийският апелативен съд е съобразил в достатъчна степен и е обсъдил конкретните обективно съществуващи факти – характер и степен на претърпените неимуществени вреди от загубата на единствения син на първите двама от тях и съпруг на третата, обосновава правен извод, че в обжалвания съдебен акт е вложено съответстващо на съдържащото се в практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД разбиране за справедливост като критерий, по който следва да бъде определено обезщетението в размер, достатъчен за възмездяване причинените им морални вреди.
Изложеното обуславя извод, че касаторите не са доказали наличието на предпоставките на чл.2801, ал.1 ГПК, поради което искането им за достъп до касация на въззивното решение следва да бъде оставено без уважение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1685 от 07.11.2011 г. по в.гр.д.№ 1383/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: