О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
гр. София, 18.06.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на четвърти юни, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№81 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Уникредит Булбанк” АД срещу решение №2229 от 21.08.2018 г. по гр.д.№4674/2017 г. на САС. С обжалваното решение след частична отмяна на решение №4541 от 22.06.2017 г. по гр.д.№6657/2013 г. на СГС, „Уникредит Булбанк” АД е осъдено да заплати общо на М. В. М. и Г. Д. М. на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сума в размер на 37 442.44 лв., получена без основание от надвзети месечни анюитетни погасителни вноски по договор за банков кредит №76 от 27.02.2008 г. за периода от месец януари 2009 г. до месец май 2013 г., включително, заедно със законна лихва върху присъдената сума от 15.05.2013 г. до окончателното изплащане на задължението и на основание чл.78,ал.1 от ГПК платени разноски за първата инстанция в размер на сумата 5 804.23 лв., като е разпределена и отговорността за разноските пред въззивната инстанция.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Приложима ли е забраната на чл.145, ал.2 от ЗЗП спрямо договорни клаузи за определяне на лихвен процент на кредитно задължение, който представлява цената на кредитния договор. 2. Изцяло нищожна поради неравноправност ли е договорна клауза, която съдържа в условията на евентуалност два начина на определяне размер на насрещна престация, от които единият е фиксиране на предварително известен на страните размер, а другият начин отговаря формално на някоя от хипотезите за неравноправност по смисъла на чл.143 от ЗЗП и възможно ли е такава договорна клауза да е нищожна само във втората й част. 3. При договори за заем/банков кредит в какво се състои възможността на заемателя/кредитополучателя да се откаже от договора по смисъла на чл.143, т.12 от ЗЗП. 4. В какво се изразява възможността, респективно невъзможността на потребител да влияе върху съдържание на договорна клауза по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. 5. Коя клауза от договор е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП. Поддържа се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като спрямо петия въпрос – и селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като се твърди, че решението е и очевидно неправилно.
Ответниците по касация – М. В. М. и Г. Д. М. заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендират присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е установил, че на 27.02.2008 г. между страните е бил сключен договор за банков кредит, изменен на 29.12.2008 г. с анекс № 1, като кредитополучателят М. В. М. и солидарният му длъжник Г. Д. М. са се задължили да погасят задължението си към банката кредитор до 27.02.2028 г., чрез анюитетни месечни вноски на 10-то число на веки месец, включващи главница и лихва, към падежа на съответната вноска, която лихва е определена в точка 4 от договора за кредит. Посочил е, че от съдържанието на посочената точка е видно, че са били уговорени компоненти на годишния лихвен процент за периода на олихвяване, който се е образувал от два компонента – базисен лихвен процент, дефиниран в точки 10.3 и 10.4 от Условията на кредити на физически лица – едномесечен SOFIBOR, подлежащ на промяна и фиксирана в договора надбавка в размер на 0,873%, която не е подлежала на промяна. Счел е с оглед цялостното оформяне, включително шрифт и размер на шрифта на текста на точка 11.1.3. от раздел II, озаглавен „условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит № 76 от 27.02.2008 г.“ и на точка 10.5 от Условия по кредити на физически лица, както и с оглед писмо от кредитополучателя за разяснение и изменение на точки 11.1.1, 11.1.3, 13.5, 14.1, 16.2.1, 16.2.3 и 16.2.4 от договора и отговор на банката /в който е посочено, че условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията и условията по кредити на физически лица – ипотечни кредити, са били одобрени от Управителния съвет и Кредитен съвет на банката и не могат да бъдат променени, защото са „общи условия“, отнасящи се до различни видове кредити, а не да конкретизират всеки кредит поотделно/, че посочените точки, станали част от сключения между страните договор за кредит, не са били индивидуално уговорени, а кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Изложил е съображения, че в случая не са налице изключенията на чл.144 от ЗЗП за неприложимост на хипотезите на чл.143, ал.1,т.10 и т.12 от ЗЗП, като от съдържанието на изследваните клаузи на точка 11.1.3 от раздел II и на точка 10.5 от Условия по кредити на физически лица – ипотечни кредити е видно, че формулираните в изискванията на чл.143, ал.1, т.10, т.12 и т.13, предложение второ от ЗЗП, хипотези са се осъществили, а посочените клаузи са неравноправни, което води до тяхната нищожност. За да достигне до този извод съставът на въззивната инстанция е съобразил, че кредитополучателят на основание §13, точка 1 от ДР на ЗЗП е имал качеството потребител, тъй като му е предоставен банков кредит за закупуване на жилище, който кредит не е бил предназначен за извършване на търговска и професионална дейност на кредитополучателя. Също така в условията на кредитите на банката не е бил посочен подробен и ясен метод за промяна на лихвата – предвиденият в точка 11.1.1 от раздел II базисен лихвен процент, не е съдържал ясно и разбираемо за потребителя описание на начина, по който се е определял този базисен лихвен процент, което е позволило на Управителния съвет на банката на три пъти /28.11.2008 г., 09.02.2009 г. и 15.06.2009 г./ да го увеличи, което станало на основание неясната и неразбираема за потребителя клауза на точка 11.1.3 от раздел II, допускаща единствено увеличаване на годишния лихвен процент, само „когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт“. Изразил е становище, че установената липса на подробен и ясен, определен в договора, метод за промяна на лихвата е позволил на банката да промени, като увеличи едностранно размера на дължимата от кредитополучателя лихва, с което се е увеличила, дължимата от кредитополучателя и солидарния му длъжник цена на отпуснатия им кредит, което е настъпило и поради упражненото от банката изключително и неблагоприятно за потребителя тълкуване на клаузите на сключения между тях договор, извършено и въз основа на част от вътрешните правила на кредитора, които не само не са били публично известни и достъпни на кредитополучателя, но и са се различавали от уговорките в сключения между страните договор. В този смисъл и съобразявайки първоначалното заключение на съдебно-счетоводната експертиза е приел, че исковете са основателни за сума в общ размер на 37 442.44 лв., получена без основание от надвзети месечни анюитетни погасителни вноски по договор за банков кредит №76 от 27.02.2008 г. за периода от месец януари 2009 г. до месец май 2013 г., включително, заедно със законна лихва върху присъдената сума от 15.05.2013 г. до окончателното изплащане.
С оглед изложените в обжалваното решение мотиви, поставените от касатора първи и трети въпроси, не са обусловили решаваща воля на съда, като ирелевантен се явява и вторият от въпросите, доколкото въззивният съд не е приел, че клаузата за определяне на договорната възнаградителна лихва е неравноправна, а за нищожни поради неравноправност, са прогласени клаузите, уреждащи едностранното изменение на размера на възнаградителната лихва, предвид липсата в договора на ясни и конкретни условия, при които банката има възможност едностранно да променя лихвата и то в посока само на увеличение, без предвидена възможност за отказ от договора от страна на кредитополучателя.
Дори и да се приеме, че въпросите са обусловили правната воля на съда, то не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – по посочените въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил изцяло и според която, извън проверката за неравноправния характер на клаузите са основният предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението в случаите, когато тези условия са изразени на ясен и разбираем език, но тази разпоредба подлежи на ограничително тълкуване. Разпоредбите относно размера на първоначално уговорената възнаградителна лихва представляват основен предмет на договора за кредит, поради което не подлежат на преценка за неравноправност, ако са ясни и разбираеми, но когато не са изразени на ясен и разбираем език, съдът е длъжен да провери дали тези клаузи не са неравнопоставени, като едностранното изменение на лихвения процент и механизма за промяната на възнаградителната лихва и разходите имат акцесорен характер и не попадат в изключението на чл.145, ал.2 от ЗЗП. Уговорената в общите условия към договор за банков кредит клауза е нищожна, когато предвижда, че посочената цена на финансовата услуга при промяна на пазарните тенденции може само да нараства, но не и да намалява.
Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите поставени от касатора въпроси. Съобразно константната практика на касационната инстанция, с която въззивният съд отново се е съобразил, индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел, но не и тази клауза, която е била изготвена предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й, особено в случаите на договор при общи условия. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл.146, ал.2 от ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл.146, ал.1 от ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по §12а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи от доставчика на услугата, в случая банката. Въпрос на фактическа преценка е дали от представените доказателства се установява, че клаузата е сключена индивидуално.
С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответниците по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 1 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2229 от 21.08.2018 г. по гр.д.№4674/2017 г. на САС.
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк” АД[ЕИК] да заплати на М. В. М. [ЕГН] и Г. Д. М. [ЕГН] сумата от 1 500 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.