1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
гр.София, 19.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 786/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Т. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Сливенски окръжен съд № 176 от 03.12.2018 г. по гр.д.№ 439/ 2018 г., с което е отменено изцяло решение на Сливенски районен съд по гр.д.№ 54/ 2018 г., след което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) иск, квалифициран по чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР (отм.) за признаване за установено, че З. Т. М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд от 823 часа и 45 минути за период 01.01.2003 г. – 30.06.2013 г. поради погасяване на правото по давност. Ищцата е осъдена да заплати на ответника 240 лв разноски по делото за двете инстанции. Освен това с решението е оставена без уважение частната жалба, подадена от З. Т. М. срещу определение № 2762/ 18.09.2018 г. на Сливенски районен съд по гр.д.№ 54/ 2018 г., с което е отхвърлена молбата й за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Жалбоподателката повдига като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси, които съдът уточнява при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, в следния смисъл: за приложимостта на погасителната давност по отношение на установителните искове за съществуване на субективни права; за давностния срок, в който се погасява правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229 ал.9 (ал.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.); за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл.229 ал.9 (ал.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) и наличието на срокове за упражняването му, както и възможно ли е погасяването му по давност поради неупражняване; за приложимостта на сроковете по чл.176а КТ и чл.59а ЗДСл по отношение на правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229 ал.9 (ал.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.). Според жалбоподателката тези въпроси са разрешени от въззивния съд погрешно в такава степен, че актът му е нищожен, недопустим или очевидно неправилен. Освен това намира, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз и на Конституционния съд, както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна ГДИН оспорва жалбата с доводи за недопустимост. Според нея спорът е трудов и не попада в обхвата на изключението по чл.280 ал.2 т.3 ГПК, поради което касационният контрол на въззивното решение е изключен от процесуалния закон. Евентуално поддържа, че няма основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, тъй като по разрешаването им има установена практика, която е съобразена от въззивния съд. Излага и съображения по правилността на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ответната страна счита за приложима разпоредбата на чл.280 ал.2 т.3 ГПК. Цитираната норма изключва касационния контрол по отношение на въззивни решения по трудови спорове, а легална дефиниция за трудов спор се съдържа в разпоредбата на чл.357 КТ. Такива са споровете между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, споровете по изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж, споровете между избраните по реда на чл.7 ал.2 КТ и чл.7а КТ представители на работниците и служителите и работодателя, споровете между работниците и служителите, изпратени от предприятие, което осигурява временна работа, и предприятието ползвател, както и спорове между командировани на територията на Република България работници и техния работодател. Спорът за съществуване на право на допълнителен платен годишен отпуск между лица, които нямат качеството на работник и работодател, не попада в категорията спорове, определени със закон като трудови. Въззивното решение по такъв спор не е окончателно, нито като постановено по трудов спор, нито с оглед цената на иска (искът е неоценяем).
Искането за допускане на касационно обжалване е основателно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че ищцата работи като държавен служител в ответното учреждение – касатор. В това си качество давала дежурства, като за периода от първото тримесечие на 2003 г. до 30.06.2013 г. е положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие от 823 часа и 45 минути. Тези 823 часа и 45 минути не били компенсирани от ГДИН с допълнителен платен годишен отпуск. От правна страна съдът посочил, че действащото в исковия период законодателство урежда право на служителите в МВР, даващи дежурства, да получат обезщетение за положения от тях труд в повече от нормалната продължителност на работното време до размер 50 часа на тримесечие. Ако положеният труд е повече от 50 часа на тримесечие, за разликата възложителят трябва да осигури на работника допълнителен платен годишен отпуск. Съдът приел, че спорът е имуществен и че за спорното право са приложими разпоредбите на ЗДСл, тъй като правоотношението между ищцата и ответникът е служебно. Съгласно чл.125 ЗДСл имуществените спорове между държавен служител и органа по назначаването му трябва да бъдат предявени в срок 3 години и затова искът (исковата молба е постъпила в съда на 05.01.2018 г.) е погасен по давност.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, материалноправният въпрос за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл.229 ал.9 (предишна ал.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) и наличието на срокове за упражняването му, както и възможно ли е погасяването му по давност поради неупражняване, обуславя обжалваното решение. Основателно касаторът поддържа, че той има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по разрешаването му няма твърдо установена практика, а законът не съдържа изрично разрешение. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато по този въпрос на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а останалите повдигнати въпроси съдът ще вземе предвид като касационни доводи.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Сливенски окръжен съд № 176 от 03.12.2018 г. по гр.д.№ 439/ 2018 г.
Жалбоподателката е освободена от задължението за държавна такса.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: