О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
София, 23.10.2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 4352 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх.№ 3233 от 14.05.2014 г. на [община], представлявана от Кмета Р. Я. и заявена чрез адвокат Д. Г. от АК – [населено място] срещу въззивно решение № 222 от 10.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 101/2014 г. на ОС-Перник, в частта, в която е потвърдено решението на първата инстанция и искът за собственост на сграда с предназначение трафопост е отхвърлен.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК е потвърдил решение на първата инстанция по чл.124, ал.1 ГПК, с което е отхвърлен като неоснователен иск за признаване по отношение на [фирма] правото на общинска собственост по смисъла на § 7, ал.1, т.7 от ПЗР на ЗМСМА на сграда с предназначение за трафопост „К.”, находящ се в [населено място],[жк], със застроена площ от 60 кв.м. и идентификатор 55871.515.1428.1, изграден върху поземлен имот с идентификатор 55871.515.1428 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място].
С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и в нарушение на съществени процесуални правила по преценка на доказателствата по делото и е необосновано – основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК с довод, че по въпросите при наличие на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормата на § 7, ал.1, т.7 и ал.2 ПЗР на ЗМСМА, обектът на спора – енергиен обект /сграда-трафопост/ преминал ли е в собственост на общината към 17.09.1991 г. и ако съответният енергиен обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1 ЗМСМА, дори и да е част от националната енерго-разпределителна мрежа, решението на въззивния съд е произнесено в противоречие с Решение № 1337 от 06.01.2009 г. по гр.д.№ 4282/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.218а ГПК /отм./ , и задължителната съдебна практика по Решение № 921 от 30.12.2009 г. по гр.д.№ 2704/2008 г. на ВКС, I г.о., както и произнасянето на ВКС се обосновава от необходимостта за ясното и точно прилагане на закона.
Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, и по въпросите: допустимо ли е съдът при липса на каквато и да била първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното търговско дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г. – да приеме, че този обект е предоставен за стопанисване и управление и по презумпция е част от баланса на предприятието по силата на действащия ЗЕ /отм./; след преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие към търговското дружество [фирма] преминали ли са трафопостовете /и конкретно спорния трафопост/ в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани по баланса на държавното предприятие към датата на влизане в сила на ЗМСМА, респ. ако липсват каквито и да са документи, от които да се установи такова вписване, с довод, че изводите на въззивния съд по тези въпроси противоречат на Решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр.д.№ 2612/2008 г. на ВКС, III г.о. , Решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр.д.№ 3373/2008 г. на ВКС, I г.о., както и Решение № 33 от 06.04.2011 г. по гр.д. № 992/2010 г. на ВКС, IІ г.о., Решение № 258 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1679/2009 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 1079 от 01.12.2005 г. по гр.д.№ 511/2003 г. на ВКС, IV г.о.
Искане за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК се поддържа с довод, че процесуално-правните въпроси за доказателствената стойност на счетоводните записвания и за задължението на страната, която се позовава на тази доказателствена сила, да установи редовността на воденето им при условията на пълно и пряко доказване и за задължението на съда да укаже на страната, която се позовава на счетоводните записвания, че е нейна доказателствената тежест за установяване редовността на тези записвания, са произнесени от въззивния съд в противоречие с възприетата теза по Решение № 155 от 13.03.2006 г. по гр.д.№ 917/2006 г. на ВКС-ТК.
Искането да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е направено поради необходимостта да се даде отговор на въпроса допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материално-правна норма и в частност на тази по § 7, ал.2 от ПЗР на ЗМСМА, след като законодателят по силата на императивната норма на чл.14, ал.1 ЗНА не й е придал такова действие.
Иска се допускане на касационно обжалване и поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по процесуално-правни въпроси по приложението на чл.271, ал.1, изр.1 ГПК, чл.10 ГПК, чл.182 ГПК и чл.154, ал.1 ГПК.
В срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация [фирма], с който се поддържат доводи за недопускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба в случай, че бъде допуснато касационно обжалване. Претендира разноски.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка наличие на основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима от гледна точка спазване на срока по чл.283 ГПК, както и с оглед изискването за наличие на цена на иска по гражданското дело над 5 000 лв. при цена на заявеното за защита вещно право с данъчна оценка 20 131,30 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Изведените въпроси „при наличие на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормата на § 7, ал.1, т.7 и ал.2 ПЗР на ЗМСМА, обектът на спора – енергиен обект /сграда-трафопост/ преминал ли е в собственост на общината към 17.09.1991 г. и ако съответният енергиен обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1 ЗМСМА, дори и да е част от националната енерго-разпределителна мрежа”, по своето естество обхващат изцяло предмета на спора по делото и съставлява самото спорно право. Така формулираните въпроси предполагат предварително и безспорно установяване на обстоятелства и факти, които законодателя е посочил като фактически състав на правната норма на цитирания законов текст, а това предполага проведен съдебен процес за установяване наличието на твърдяните правно-релевантни факти. Отговорът на поставените въпроси не предполага тълкуване приложението на конкретна правна норма, а по същество разрешаване на правния спор за собствеността на процесния трафопост. Обстоятелството, че обжалваното въззивно решение е произнесено в противоречие с Решение № 1337 от 06.01.2009 г. по гр.д.№ 4282/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.218а ГПК /отм./ и Решение № 921 от 30.12.2009 г. по гр.д.№ 2704/2008 г. на ВКС, I г.о., т.е. решенията не дават един и същ отговор на спора за собствеността на енергийното съоръжение, не може да се квалифицира като противоречиво разрешаване на спорен правен проблем по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, или като въпрос изискващ обобщаване за еднаквото и точно прилагане на закона, тъй като е очевиден извода, че по всяко едно от делата въведените за спора правно-релевантни факти са различни, доказването на същите е различно по всяко дело, поради което и постановения правен резултат обективно не може да бъде един и същ.
Въпросите „допустимо ли е съдът при липса на каквато и да била първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното търговско дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г. – да приеме, че този обект е предоставен за стопанисване и управление и по презумпция е част от баланса на предприятието по силата на действащия ЗЕ /отм./; след преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие към търговското дружество [фирма] преминали ли са трафопостовете /и конкретно – спорния трафопост/ в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани по баланса на държавното предприятие към датата на влизане в сила на ЗМСМА, респ. ако липсват каквито и да са документи, от които да се установи такова вписване”, също не могат да бъде възприети като основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за селекция и допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд многократно с решения по чл.290 ГПК се е произнасял за начина на доказване на правно-релевантните факти, касаещи трансформацията на правото на стопанисване и управление в право на собственост в процеса на преобразуване на държавните предприятия в търговски дружества. Обстоятелството, че в конкретната хипотеза се касае до трансформация на правото на собственост на трафопост като „енергиен обект“ по смисъла на отменения ЗЕ и действащия ЗЕЕ, налага и необходимостта тълкуването на доказателствата за това кой правен субект е осъществявал правото на стопанисване и управление в насока на специфичния /в смисъла на държавен монопол/ характер на дейността по пренос на електроенергия и енерго-разпределение в рамката на националната енергосистема към 1991 година, както и предполага и по–широка рамка на използваните доказателствени средства от съда без подобен подход да се цени като противоречива практика.
Не може да се допусне исканото касационно обжалване и по процесуално-правните въпроси за доказателствената стойност на счетоводните записвания и за задължението на страната, която се позовава на тази доказателствена сила да установи редовността на воденето им при условията на пълно и пряко доказване и за задължението на съда да укаже на страната, която се позовава на счетоводните записвания, че е нейна доказателствената тежест за установяване редовността на тези записвания, тъй като тези въпроси, в конкретната хипотеза, нямат качеството на обуславящи изхода на правния спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а касаят процеса на доказване на един безспорен факт, касаещ кое държавно предприятие е използвало и осъществявало фактическа власт, в рамките на извършваната монополна дейност по електроснабдяване на населението с електрическа енергия, процесните съоръжения в национален мащаб.
Искането да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се допусне и по въпроса за допустимостта ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материално-правна норма и в частност на тази по § 7, ал.2 от ПЗР на ЗМСМА, след като законодателят по силата на императивната норма на чл.14, ал.1 ЗНА не й е придал такова действие. Поставеният въпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд. Той е некоректно поставен с оглед позоваването на решение на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС, поради което не може да обоснове наличие на релевираното основание за касационно обжалване. Същото не е налице и с оглед преодоляване на съществувалото противоречие по въпроса за обратното действие на разпоредбата на закона с постановяването на решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК (Решение № 96 по гр.д.№ 3122/2008 г. на ВКС, І г. о., Решение № 244 по гр.д.№ 99/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 200 по гр.д.№ 5293/2008 г. на ВКС, ІІ г. о.).
Поставените в изложените процесуалноправни въпроси относно поддържани процесуалноправни нарушения на съда не представляват въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а оплаквания за неправилност на решението. Същите не могат да се възприемат като такива, които са обусловили изхода на спора, поради което и липсата на общата предпоставка е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски за защита в настоящото производство, а именно сумата 240 лв.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх.№ 3233 от 14.05.2014 г. на [община], представлявана от Кмета Р. Я. и заявена чрез адвокат Д. Г. от АК – [населено място] срещу въззивно решение № 222 от 10.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 101/2014 г. на ОС-Перник, в обжалваната част.
ОСЪЖДА [община], представлявана от Кмета Р. Я., ДА ЗАПЛАТИ на [фирма] сумата 240 (двеста и четиридесет) лева на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: