О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
София, 26.10.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 3284 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба вх.№ 10632 от 03.04.2015 г. на С. К. С., представляван от адвокат К. Р. от АК – В. срещу въззивно решение № 282 от 20.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 77/2015 г. на ОС – Варна, ГО, осми състав. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано – основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата по касация Й. С. М. чрез адвокат Г. С. Н. от АК – В., с който поддържа, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждането на разноски.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, по преценката за наличие на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:
С посоченото решение окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение № 4819 от 21.10.2014 г. по гр. дело № 15383/2013 г. на РС – [населено място], 20-ти състав, с което на основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД С. К. С. е осъден да заплати на Й. С. М. сумата 16 600 лв. – обезщетение за лишаването й от ползването на притежаваната от нея ? идеална част от съсобствения на страните недвижим имот, представляващ ПИ № 936, находящ се в [населено място], с.о. „А.”, кв. 24, с площ от 780 кв.м., при граници: път, ПИ № 889 и ПИ № 937, ведно с изградената в него двуетажна жилищна сграда с площ от 85,30 кв.м., съществувала до м.февруари 2012 г., за периода от 02.07.2009 г. до 15.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на претенцията в съда (17.10.2013 г.), до окончателното й изплащане, както и сумата 4 661,50 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 02.07.2009 г. до 15.10.2013 г., като е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над 16 600 лв. до общия претендиран размер от 18 311 лева и предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 4 661,50 лв. до претендирания размер от 4 774,47 лв. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която на основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД С. К. С. е осъден да заплати на Й. С. М. сумата 2 575 лв. – обезщетение за лишаването й от ползването на притежаваната от нея ? идеална част от съсобствения на страните недвижим имот, представляващ Гараж № 12, находящ се в [населено място],[жк]пред [жилищен адрес] с площ от 19,88 кв.м., при граници: от запад – гараж № 11, от север – зелена площ, от изток – гараж № 1 и юг – асфалтов паркинг пред блок 11, за периода от 02.07.2009 г. до 15.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба (17.10.2013 г.) до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 590,01 лв., представляваща обезщетение за забава върху тази главница за периода от 02.07.2009 г. до 15.10.2013 г., като е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над 2 575 лв. до пълния претендиран размер от 2 625 лв.
Предвид посоченото и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се атакува произнасянето по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждането на обезщетение за лишаването от ползването на ? идеална част от съсобствения на страните Гараж № 12, чиято цена е 2 625 лв., както и по обусловения от него иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 590,01 лв. – обезщетение за забава върху тази главница за периода от 02.07.2009 г. до 15.10.2013 г. Тъй като цената на всеки от тези искове не надхвърля прага от 5 000 лева, то производството по касационната жалба в тази й част следва да бъде прекратено.
За да постанови описания по-горе резултат по исковете, касаещи недвижимия имот, представляващ ПИ № 936 в [населено място], с.о. „А.”, кв. 24, въззивният съд е обсъдил както събраните по делото относими за спора доказателства във връзка с твърденията и възраженията на страните, така също и заявените от настоящия касатор с въззивната му жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения. Във въззивната си жалба С. К. С. е поддържал (както поддържа и сега в касационната жалба), че са допуснати две съществени нарушения на процесуалните правила, а именно : към първоинстанционното дело не е била приложена преписката по гр.д.№ 2489/2006 г. на РС – Варна (което не е сторено и от въззивния съд), както и неправилно е оставено без уважение искането за назначаване на нова тройна СТЕ за установяване на размера на пазарните наеми за процесните имоти. В тази връзка въззивният съд е отговорил, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение във връзка с „приобщаването” като доказателство в настоящия спор на гр.д.№ 2489/2006 г. на РС – Варна. Независимо от отсъствието на обосновка за направеното в тази връзка с отговора на исковата молба искане, първоинстанционният съд е предприел необходимите служебно действия, като е установено, че към този момент гр.д.№ 2489/2006 г. на РС – Варна е неприключено (изпратено в ОС – Варна за въззивна проверка, а впоследствие – до м.юли 2014 г. – за касационна проверка по гр.д.№ 7493/2013 г. на ВКС, II г.о.). Недопустимо е като доказателство по едно дело да бъде прилагано друго неприключено, висящо за разглеждане дело. Въззивният съд е съобразил, че едва с въззивна си жалба С. К. С. за първи път е формулирал годно доказателствено искане по смисъла на чл. 156, ал. 1 ГПК, като е посочил факти и обстоятелства, във връзка с които е искал прилагането на гр.д.№ 2489/2006 г. на РС – Варна, а именно : изпращането от него и връчването на 17.11.2006 г. на Й. С. М. на телеграма, съдържаща покана до нея да ползва имотите и уведомление, че ключовете за тях са в представляващия тогава С. К. С. адвокат И. Д., които цели да установи чрез доказателственото средство – представената и приета като доказателство по гр.д.№ 2489/2006 г. телеграма. По тази причина и на основание чл. 266, ал. 1 ГПК е приел, че е преклудирана възможността за С. К. С. да твърди нови обстоятелства, както и да сочи конкретни доказателства за установяването им (в случая Телеграма, връчена на ищцата на 17.11.2006 г.), които е могъл да посочи и представи в срок в производството пред районния съд, но не го е направил. Констатирал е отсъствието на неточност или непълнота в изготвения по делото доклад по реда на чл. 146 ГПК, както и обстоятелството, че С. К. С. не е изложил допълнително фактически твърдения и не е направил доказателствени искания във връзка с приемането на това конкретно писмено доказателство (до което той, като страна по гр.д.№ 2489/2006 г., е имал свободен достъп), поради което и съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ГПК е загубил възможността да направи това по-късно. Въззивният съд е формирал извода си, че в случая е налице фактическия състав по чл. 31, ал. 2 ЗС, обосновавайки се с обстоятелствата, установени от надлежно събраните доказателства : страните притежават процесното имущество при равни права; вещта се ползва единствено от настоящия касатор и неговите родители; на 02.06.2006 г. С. К. С. е получил изпратената от Й. С. М. покана да й заплаща обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС; въпреки заявените от С. К. С. твърдения за противното, от показанията на свидетелите безпротиворечиво се установява активното поведение на касатора и допуснатите от него в имота лица да окупират имота, без възможност за ищцата да се ползва от него.
В приложение разпоредбата на чл. 162 ГПК въззивният съд е обсъдил и преценил приетите в първоинстанционното производство заключения по идентични задачи, изготвени от три съдебно технически и оценителни експертизи – първата и втората от които – единични, а третата – в троен състав от специалисти. Подробно се е обосновал защо възприема оценката на тройната експертиза, като при това е отчел както обстоятелството, че С. К. С. е заявил възражения по приемането на всяка една от експертизите, така и това, че той не е обосновал което и да е от възраженията си.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси „Какви са основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, основание ли е допуснатото нарушение от Варненския районен съд, като е разпоредил и не е приложил гр.д.№ 2489/2006 г.” и „Настъпва ли преклузия по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни, чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила”, като се поддържа, че възприетото в тази връзка от въззивния съд противоречи на решение № 243 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 976/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 20 от 09.03.2011 г. по т.д.№ 311/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 174 от 12.01.2011 г. по т.д.№ 36/2010 г. на ВКС, І т.о. и решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр.д.№ 7493/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси. По своята същност те не представляват такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а обобщават оплакванията за неправилност на решението, заявени с касационната жалба. Обсъждането на оплакванията, обаче, не може да бъде предмет на произнасянето във фазата по селектиране на касационните жалби. Цитираните питания, макар да касаят въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл с решението, нямат обуславящо значение за изхода на спора в смисъла, разяснен с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Това е така, защото преценката си за основателност на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС окръжният съд е обосновал с обстоятелствата за последващото поведение на касатора (ответник по иска) спрямо момента на връчване на твърдяната от него телеграма, намираща се по гр.д.№ 2489/2006 г. на РС – Варна. Именно аргументирайки се с установеното активно поведение на С. К. С. и допуснатите от него в имота лица през исковия период да не допускат ползване на съсобствената вещ от страна на Й. С. М., въззивният съд е приел претенцията за основателна, а не поради отсъствието на доказателства за отправянето и връчването на твърдяната покана, материализирана с телеграмата. Произнасяйки се в този смисъл, съдът е постановил акта си в пълно съответствие със задължителната съдебна практика – ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ВКС, ОСГК. Отказът на районния съд да приобщи към настоящото гр.д.№ 2489/2006 г. на РС – Варна е имал своето основание в действалата към момента на разглеждане на делото от районния съд разпоредба на чл. 97, ал. 1, изр. 1 от Правилник за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища (издаден от Висшия съдебен съвет, обн., ДВ, бр. 66 от 18.08.2009 г., сега отменен), която е идентична с действащата и понастоящем разпоредба на чл. 82, ал. 1, изр. 1 от Правилник за администрацията в съдилищата (издаден от Висшия съдебен съвет, обн., ДВ, бр. 8 от 28.01.2014 г.), а отказа на въззивния съд да стори това кореспондира с правомощията му по приложението на чл. 266 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 3 ГПК.
По присъждането на разноски: Искането на ответницата по касация е принципно неоснователно, но в случая не е доказано, поради което с настоящото определение не се присъждат разноски в тежест на касатора.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх.№ 10632 от 03.04.2015 г., подадена от С. К. С. чрез адвокат К. Р. от АК – В. в частта й, в която е насочена срещу въззивно решение № 282 от 20.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 77/2015 г. на ОС – Варна, ГО, осми състав в частта му, с която е потвърдено решение № 4819 от 21.10.2014 г. по гр. дело № 15383/2013 г. на РС – [населено място], 20-ти състав, в частта му, с която на основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД С. К. С. е осъден да заплати на Й. С. М. сумата 2 575 лв. – обезщетение за лишаването й от ползването на притежаваната от нея ? идеална част от съсобствения на страните недвижим имот, представляващ Гараж № 12, находящ се в [населено място],[жк]пред [жилищен адрес] с площ от 19,88 кв.м. за периода от 02.07.2009 г. до 15.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба (17.10.2013 г.) до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 590,01 лв., представляваща обезщетение за забава върху тази главница за периода от 02.07.2009 г. до 15.10.2013 г. и е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над 2 575 лв. до пълния претендиран размер от 2 625 лв.
В тази му част настоящото определение може да се обжалва пред друг състав на ВКС с частна жалба, подадена в 1-седмичен срок от съобщаването му на С. К. С., което да се извърши при условията на чл. 7, ал. 2 ГПК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 10632 от 03.04.2015 г., подадена от С. К. С. чрез адвокат К. Р. от АК – В. в частта й, в която е насочена срещу въззивно решение № 282 от 20.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 77/2015 г. на ОС – Варна, ГО, осми състав в частта му, в която е потвърдено решение № 4819 от 21.10.2014 г. по гр. дело № 15383/2013 г. на РС – [населено място], 20-ти с-в в частта му, с която на основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД С. К. С. е осъден да заплати на Й. С. М. сумата 16 600 лв. – обезщетение за лишаването й от ползването на притежаваната от нея ? идеална част от съсобствения на страните недвижим имот, представляващ ПИ № 936, находящ се в [населено място], с.о. „А.”, кв. 24, с площ от 780 кв.м., при граници: път, ПИ № 889 и ПИ № 937, ведно с изградената в него двуетажна жилищна сграда с площ от 85,30 кв.м., съществувала до м.февруари 2012 г., за периода от 02.07.2009 г. до 15.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на претенцията в съда (17.10.2013 г.), до окончателното й изплащане, както и сумата 4 661,50 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 02.07.2009 г. до 15.10.2013 г. и е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над 16 600 лв. до общия претендиран размер от 18 311 лева и предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 4 661,50 лв. до претендирания размер от 4 774,47 лв.
В тази му част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: