– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 364
гр. София 29.03.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.12.2016 (седми декември две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3617 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4714/16.06.2016 година, подадена от П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място], срещу решение № 116/18.05.2016 година на Окръжен съд Кюстендил, постановено по гр. д. № 178/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Кюстендил е потвърдил първоинстанционното решение № 100/12.02.2016 година на Районен съд Кюстендил, постановено по гр. д. № 765/2015 година. С последното е признато за незаконно и е отменено като такова уволнението на Г. Й. К. от длъжността „старши учител общообразователен учебен предмет гимназиален етап с преподаване по биология и химия” извършено със заповед № 894/30.04.2015 година на Директора на П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, като К. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, а П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] е осъдена да й заплати сумата от 4509.34 лева представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие незаконното й уволнение за периода от 30.04.2015 година до 30.10.2015 година. В подадената от П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Г. Й. К. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Кюстендил по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба Г. Й. К. е подала отговор на същата с вх. № 5960/02.08.2016 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 116/18.05.2016 година на Окръжен съд Кюстендил, постановено по гр. д. № 178/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 25.05.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4714/16.06.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Кюстендил е постановил обжалваното решение като се е възползвал от предоставената му с чл. 272 от ГПК възможност да препрати към мотивите на първоинстанционното решение. По делото е прието за установено, че със заповед № 6/17.09.2012 година на Директора на П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] трудовият договор на Г. Й. К. е бил прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ. С влязло в сила решение № 32/18.01.2013 година на Районен съд Кюстендил, постановено по гр. д. № 2294/2012 година, това уволнение е било отменено и К. е била възстановена на заеманата преди него длъжност. С последваща заповед № 502/07.01.2014 година на Директора на П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] трудово правоотношение на ответницата по касацията е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. Това прекратяване е било отменено с влязло в сила решение № 181/16.04.2014 година на Районен съд Кюстендил, постановено по гр. д. № 314/2014 година и К. е била възстановена на заеманата преди това длъжност. Въз основа на последното решение е издадена заповед №809/23.03.2015 година на Директора на П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност. Със същата на К. е определено работно време до определяне на учебните часове, по които тя ще преподава от 07.30 часа до 12.00 часа и от 12.30 часа до 16.00 часа, на съответния работен ден, а за работно място й е определен кабинет 204. Впоследствие е издадена заповед № 894/30.04.2015 година на Директора на П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място], с която трудовото правоотношение на Г. Й. К. е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, считано от 30.04.2015 година. Решаващият съд е изложил установените чрез тълкуването на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ предпоставки, при които трудовото правоотношение на работника или служителя може да бъде прекратено на това основание, като е посочил, че това тълкуване обаче, в никакъв случай не би могло да бъде отнесено и приложено към спецификата на учебната дейност. Тази дейност не била абстрактна и зависела от броя на учениците, респективно класовете в едно учебно заведение, въз основа на които даден учител би могъл да положи задължителен брой часове преподавателска работа. Самата липса на часове за формиране на норматив, не можела да обоснове приложението на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. От заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза се установявало, че съгласно учебния план за учебната 2014-2015 година, в сила от 29.09.2014 година, часовете по биология и химия в училището са общо 504 учебни часа. Съгласно приложение № 1 от Наредба № 3/18.02.2008 година за нормите на преподавателска работа и реда за определяне на числеността на персонала в системата на народната просвета., за формиране на минималната норма за задължителна преподавателска работа са били необходими 684 учебни часа. Поради тази причина от датата на възстановяването й и до датата на поредното прекратяване на трудовия договор на 30.04.2015 година., Г. Й. К. реално не била осъществявала преподавателска дейност, но в рамките на работното време е била на разположение на работодателя, в готовност да изпълнява задълженията си. Съгласно чл. 147 от ППЗНП директорите на училищата изготвяли и утвърждавали длъжностните разписания на персонала и поименното разписание на длъжностите. Тези правомощия обаче те имали след съгласуване на списък образец № 1 с Регионалните инспекторати по образование. Със списък-образец 1 се определяли броя на паралелките в зависимост от броя на учениците, броя на преподавателите по различните учебни дисциплини, както и квалификацията им и други. В случая не било спорно, че списък-образец 1 е утвърден от директора на П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] на 29.09.2014 година, след съответното съгласуване с Началника на Р., но нямало данни да са предприети промени в него съгласно чл. 12, ал. 4 от Наредба № 3/18.02.2008 година, при условията на чл. 10, ал. 3, т. 3, с изготвяне на отново на списък-образец 1, предвид възстановяването на К. на заеманата преди уволнението длъжност. Приложено било и поименно щатно разписание, утвърдено със Заповед № 1117/2014 година, в сила от 15.09.2014 година, в което К. не фигурирала, но всичко това не можело да осъществи състава на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, доколкото не можело да се установи, че е налице спиране на работата в П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място], в частност от страна на ответницата по касацията, нито пък, че то е продължило повече от 15 дни, съответно., че през тях тя е била в престой. Съдът е посочил, че причините, от които работодателят е мотивиран да прибегне до спиране на работа за повече от 15 работни дни, имат вътрешно служебен характер, а взетото решение в тази насока е автономно и не подлежи на съдебен контрол. Законосъобразното упражняване на правото на прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, обаче не допускало спиране на работа само на определен служител, при условие, че по отношение на останалите служители, ангажирани в същата дейност, не е налице прекъсване на дейността им. От доказателствата по делото се установявало, че преподавателската работа по предметите биология и химия е била възложена друг учител, като нямало данни училището или част от него да е спирало работа за престой по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. При спирането на работата само по отношение на един служител, какъвто бил спорният случай, не било налице преустановяване на дейността, водещо до приложението на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. Предвид на това съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ е основателен и го е уважил. Последното то своя страна е довело до уважаване и на обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ.
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] е поставил правните въпроси за това дали липсата на учебни часове по определени предмети, по които един учител е назначен да преподава съобразно неговата правоспособност, води до спиране на работата на този учител, т. е. дали е налице спиране на работа от определен вид; учебните нормативи за броя на учебните часове, които учителят трябва да има за една учебна година, регламентирани с приложение № 1 от Наредба № 3/18.02.2008 година за нормите на преподавателска работа и реда за определяне на числеността на персонала в системата на народната просвета задължителни ли са за директорите на училищата; следва ли да има акт за престой на учител, когато същият престоява поради обективна невъзможност на работодателя да му осигури необходимият норматив от учебни часове, след като разпределението на учебни часове по учебни дисциплини е било реализирано с образец № 1 за учебната година от преди това; може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля и може ли въззивният съд да обоснове решението си като потвърди мотивите на първоинстанционния съд, без да разгледа мотивите изложени пред него във въззивната жалба и без да изложи съображения защо ги отхвърля. Твърди, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Кюстендил. Освен това сочи, че решаващият съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие със задължителната съдебна практика, което е основание за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. С оглед на възприетото от решаващия съд обаче втория и третия от поставените от П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] правни въпроси не са обуславящи. Съдът не е приемал, че учебните часове, които учителят трябва да има за една учебна година, регламентирани с приложение № 1 от Наредба № 3/18.02.2008 година за нормите на преподавателска работа и реда за определяне на числеността на персонала в системата на народната просвета не са задължителни за директорите на училищата и те не трябва да се съобразяват с тях. В атакуваното решение е извършено позоваване на Наредба № 3/18.02.2008 година, доколкото е прието, че за формиране на минималната норма за задължителна преподавателска работа за заеманата от Г. Й. К. длъжност са били необходими 684 учебни часа и че липсват данни за извършено изменение са списък-образец № 1 за учебната 2014-2015 година по реда на чл. 12, ал. 4 във връзка с чл. 10, ал. 3, т. 3 от нея. Изводът на съда е бил, не че Наредба № 3/18.02.2008 година за нормите на преподавателска работа и реда за определяне на числеността на персонала в системата на народната просвета не е задължителна, а че обстоятелството, че при определяне на минималната норма за задължителна преподавателска работа за заеманата от Г. Й. К. длъжност не са налице достатъчен брой учебни часове, за да може тази дейност на бъде извършвана от двама учители, не обуславя приложението на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. Въпросът за това дали трябва да има акт за престой на съответния учител, ако работодателят не може да му осигури необходимия норматив за преподавателска работа не е бил поставян пред съдилищата по същество и не е разрешаван от тях. Поради това и не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Четвъртият от така поставените от касатора П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] въпроси също не е обуславящ, доколкото във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение са излагани доводи за това, че първоинстанционното решение е постановено при необсъждане на част от събраните доказателства, без да бъдат изложени съображения защо не са възприети. Изложени са само доводи срещу правните изводи на първата инстанция, поради което въззивната такава не е била длъжна да се произнася по този въпрос. Доводи за игнориране на част от доказателствата от страна на въззивната инстанция не са изложени и в касационната жалба, в която се съдържат само такива за неправилност на правните изводи на съда и за извършена от него неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Въпросът дали е налице такава неправилна преценка е въпрос по съществото на спора и предполага проверка на правилността на изводите на решаващият съд, която не може да бъде извършвана в производството по допускане на касационно обжалване, в какъвто смисъл са указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Петият въпрос също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, доколкото в решението си въззивният съд се е позовал на предоставената му с чл. 272 от ГПК възможност да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. По отношение на тази възможност е налице установена задължителна съдебна практика като с касационната жалба и изложението към нея касаторът П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] не е изложил твърдения защо трябва да се приеме, че решението на Окръжен съд Кюстендил е постановено в нарушение на тази практика, нито е представил доказателства за тях. Представеното от него решение № 24/28.01.2010 година, постановено по гр. д. № 4744/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е неотносимо към, този въпрос, доколкото се отнася до задължението на съда да обсъди всички събрани по делото обстоятелства, т. е. към четвъртия от поставените от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Същевременно в изложението липсва обосновка за това дали така формираната задължителна съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или променена, или пък трябва да бъде осъвременена с оглед на промяна в нормативната уредба и обществените условия. Поради това не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Кюстендил по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Първият от така поставените въпроси е свързан с това в кои случаи е налице спиране на работата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 от ГПК. По отношение на него е налице установена съдебна практика. Съгласно същата спиране на работа за повече от 15 работни дни е период от време, през който работникът или служителят не изпълнява трудовите си задължения поради независещи от него причини. Спирането може да касае само работата на конкретния работник или служител (ако само той заема съответната длъжност), работата на отделно самостоятелно обособено звено или работата на цялото предприятие. Основното при него е, че за периода на спиране на работата трудовата функция на работника или служителя не се осъществява. Това означава, че спирането настъпва за всички работници или служители осъществяващи тази работа, а не само за част от тях. Законът има предвид не спиране на работата на конкретния работник или служител, а преустановяване на работата предвидена за заеманата от него длъжност. Именно поради това работодателят не може, когато длъжността се заема от няколко работника или служителя, да издава актове, с които да разпорежда спиране на работа само на един или на част от тях или с други свои действия да поставя част от тях положение да не могат да полагат труд, като впоследствие въз основа на това разпоредено от него или обусловено от негови действия спиране прекрати трудовите им договори на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. В случаите, когато работата продължава да се изпълнява, но в намален обем, което налага по-малък брой заети с нея и може да доведе до спиране на работата за конкретен работник или служител не е налице спиране на работата за тази трудова функция по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ тъй като същата продължава да се изпълнява макар и в намален обем. В този случай е налице намаляване на обема на работа, което обаче е самостоятелно основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ. Работодателят също така може да прибегне до закриване на част от предприятието или съкращаване на щата, които обаче също са две отделни и самостоятелни основания за прекратяването на трудовия договор предвидени в разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ. И трите основания обаче предполагат извършването на подбор при условията и по реда на чл. 329 от КТ, както и спазване на разпоредбата на чл. 333 от КТ относно предварителната закрила на някои категории работници и служители при прекратяване на трудовото им правоотношение. Последните две разпоредби обаче не се прилагат при прекратяване на трудовото правоотношение с определен работник или служител на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. Поради това е недопустимо работодателят да разпорежда спирането на работа само за част от работниците или служителите осъществяващи една и съща дейност или чрез други свои действия да ги постави в невъзможност да полагат труд, като останалите продължат осъществяването на същата и впоследствие да прекрати трудовите договори на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. По този начин работодателят заобикаля спазването на разпоредбите на чл. 329 и чл. 333 от КТ, което е недопустимо и е в противоречие с разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ. Затова спирането на работа на определен работник не може да доведе до неговото уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ. Спирането на работата на поименно посочени работници е незаконосъобразно. Спиране на работата означава временно преустановяване на трудовата функция. Тя може да бъде на цялото предприятие, на негови отдели или на работата от определен вид. Действително, когато има спиране на работата се преценява конкретно за всеки работник дали е преустановена трудовата му функция, но не може предварително да се спре от работа определен работник, който след изтичане на установения в закона срок да бъде уволнен. Обжалваното решение е съобразено с тази практика, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК липсва обосновка за това дали така формираната задължителна съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или променена, или пък трябва да бъде осъвременена с оглед на промяна в нормативната уредба и обществените условия. Поради това не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Кюстендил по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 116/18.05.2016 година на Окръжен съд Кюстендил, постановено по гр. д. № 178/2016 година по подадената срещу него от П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] касационна жалба с вх. № 4714/16.06.2016 година и такова не трябва да се допуска. С оглед на изхода на делото П. г. по т. „Н. Й. В.” [населено място] ще трябва да заплати на Г. Й. К. сумата от 400.00 лева разноски по делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 116/18.05.2016 година на Окръжен съд Кюстендил, постановено по гр. д. № 178/2016 година.
ОСЪЖДА П. Г. ПО Т. „Н. Й. В.” [населено място], [улица] да заплати на Г. Й. К. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 400.00 лева разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.