О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
гр.София, 08.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на втори април две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 513/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на „С” А. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 374/ 27.11.2008 г. по гр.д. № 733/ 2008 г., с което частично е отменено, а в другата част е оставено в сила решение на Пернишки районен съд по гр.д. № 1429/ 2007 г. По този начин е уважен предявения от В. К. Е. против жалбоподателя иск по чл.200 от КТ за сумата 5 500 лв – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от професионално заболяване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд се е произнесъл по съществени въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата. Такива съществени процесуалноправни въпроси били тези за доказателствената тежест относно факта на влизане в сила на решение на НЕЛК и относно професионалният характер на заболяването. Тези въпроси бил решени по един начин в дела на САС и други дела на Пернишки ОС, а по различен начин – в атакуваното решение. Имало противоречива практика и досежно размерът на присъденото обезщетение – тъй като на професионалното заболяване се дължала само 15 % от общо призната на ищеца неработоспособност. С присъждането на сума от 5 500 лв касаторът трябвало да покрива вреди, които се дължали на други фактори, а не на вредностите при упражняване на професията. Противоречиво се решавал и въпросът за причинно-следствената връзка между заеманата длъжност и настъпилото заболяване – въззивният съд бил игнорирал обстоятелството, че заболяването е настъпило, докато ищецът е работил на друга длъжност, а не на заеманата при ответника. Това било в разрез с приетото в решение на САС, според което работодателят отговарял за заболяване, установено след прекратяване на трудовия договор, само ако то е възникнало и е констатирано по време на съществуване на трудовото правоотношение. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация – В. К. Е. – предоставя на съда да прецени допустимостта на касационната жалба, а по същество счита същата за неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че ищецът е работил като „зидар за горещ ремонт на металургични пещни съоръжения” в „С” А. от 1993 г. От 1999 г бил трудоустроен на длъжност „обслужващ работник”. От 2001 г същият преминал последователно и по реда на чл.123 от КТ на работа в „Е” ООД и при ответника „ индъстри” А. – все на длъжност „обслужващ работник”, а не на длъжност „зидар”. Правоотношението е прекратено от 01.08.2004 г. С експертно решение на НЕЛК от 2006 г. на ищеца е признато професионално заболяване „двустранен неврит на слуховите нерви”. Признати са му и други заболявания, които нямат професионален характер. За професионалното заболяване му е определена 15 % трайно намалена работоспособност, а по съвкупност – 36,40 %. Прието е, че заболяването е констатирано за пръв път през 1996 г. Решението на НЕЛК е счетено за влязло в сила с изтичане на срока за обжалването му от „С” А. , което е станало на 10.08.2007 г. Въззивният съд е изложил доводи, според които професионалното заболяване е възникнало и е констатирано докато ищецът е работил в „С” А. – т.е. че това предприятие отговаря за вредите, настъпили от него. Следващи негови работодатели са били „Е” ООД и „С” А. и доколкото трудовото правоотношение е преминавало при условията на чл.123 ал.1 т.5 от КТ, то касаторът отговаря за обезщетяване на вредите на основание чл.123 ал.4 от КТ. При определяне на размера на обезщетението са отчетени характерът и степента на заболяването, липсата на болки в слуховия орган, неблагоприятната перспектива за бъдещо влошаване на състоянието на ищеца. Счетено е, че при тези данни присъденото обезщетение от 5 500 лв е в справедлив размер.
Изводите на въззивния съд не са направени в противоречие с практиката на ВКС. Единственото решение на ВКС, на което касаторът се е позовал в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е това по гр.д. № 1996/ 2003 г., според което за уважаване на претенции за обезщетяване на вреди по чл.200 от КТ следва да има призната от компетентен медицински орган причинна връзка между заболяването и работата при ответника. Подразбира се от решението, че се касае за хипотеза, при която трудовото правоотношение е възникнало и е било прекратено при работодателят, при който е възникнало заболяването. Обжалваното в настоящето производство въззивно решение не противоречи на решението на ВКС. И в него е прието, че причинната връзка трябва да е налице и че заболяването трябва да е възникнало докато е траело трудовото правоотношение за длъжността, довела до заболяването. Прието е, че при ответника ищецът е изпълнявал друга длъжност (”обслужващ работник”), а не тази, при която е възникнало и констатирано заболяването (”зидар”). Отговорността на ответника обаче не е обоснована със заемане на конкретна длъжност, а със законовото правоприемство по чл.123 ал.4 т.1 от КТ. С други думи въззивният съд е счел „С” А. за отговорна да обезщети вредите на ищеца не защото професионалното заболяване е настъпило по време на действието на трудовите правоотношения помежду им, а защото „С” А. е работодател – приобретател на „С” А. и отговаря за задълженията, които „С” А. има към работниците, чиито трудови правоотношения са преминали към „С” АД. Поради това въззивното решение не е в разрез с постановката, дадена в решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д. № 1996/ 2003 г.
Не са оправдани твърденията на касатора за наличие на противоречива практика на съдилищата по повдигнатите от него въпроси за доказателствената тежест. На първо място следва да се отбележи, че такава противоречива практика е релевантна по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК само ако е обективирана във влезли в сила решения. По делото не е установено приложените от касатора решения на окръжни съдилища от Перник, Бургас, София да са влезли в сила, поради което дадените в тях разрешения на спорни въпроси не могат да бъдат релевантни в настоящето производство като основание за допускане на касационно обжалване.
Що се касае до решенията на Софийски апелативен съд, на които жалбоподателят се позовава, те са влезли в сила, но от същите не се установяват твърденията за противоречиво решаване на въпроси по прилагане на чл.200 от КТ и чл.123 от КТ. В решение на САС по гр.д. № 238/ 2007 г е прието, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди не е абстрактна категория, а към нея следва да се подведат конкретните факти по делото. Същото е прието в атакуваното въззивно решение – за да се обоснове размерът на обезщетението са отчетени установените конкретни факти за характера на заболяването, включително за липсата на болки у ищеца. Отчетена е и неблагоприятната перспектива за влошаване на заболяването. В тези констатации няма противоречие с цитираното решение на САС.
Няма противоречия в практиката досежно това, кой носи тежестта да докаже влизането в силата на решението на ТЕЛК или НЕЛК или професионалният характер на заболяването. Както в приложените решения на САС, така и в обжалваното в настоящето производство въззивно решение, доказателствената тежест за установяването на тези обстоятелства не е възложена на ответника. Друг е въпросът, че при данните по делото съдът е счел за доказано влизането в сила на решението на НЕЛК като необжалвано. Това не означава, че на ответника е възложено да доказва отрицателния факт, че решението не е влязло в сила. Същото важи и за професионалния характер на заболяването – то е прието за доказано от решението на НЕЛК. Неправилно би било разпределена доказателствената тежест, ако въззивният съд бе възложил на ответника да доказва, че заболяването не е професионално. Такова възлагане обаче обжалваното решение не съдържа.
Няма противоречие между атакуваното в настоящето производство решение и решение на САС по гр.д. № 917/ 2007 г. Апелативният съд е застъпил становището, че отговорността за обезщетяване на вреди от професионални заболявания е за онзи работодател, при който те са възникнали и са констатирани, докато е съществувало трудовото правоотношение. Точно същото е приел и Пернишки ОС в атакуваното въззивно решение. Изрично същият е приел, че заболяването е възникнало и е констатирано докато ищецът е заемал длъжността „зидар” в „С” АД. „С” А. отговаря не защото ищецът е заемал тази длъжност при ответника към момента на възникване на заболяването, а защото се явява предприятие – приобретател по смисъла на чл.123 ал.4 т.1 от КТ и върху него тежат задълженията, които „С” А. е имало към своите работници. Задължението за обезщетяване на вреди от професионално заболяване е именно такова, което по реда на чл.123 ал.4 от КТ е преминало от „С” А. към „С” А. и това е основанието за ангажиране на отговорността на последното. Поради това няма противоречие между двете решения на съдилищата.
Неоснователни са и доводите, че отговорите на посочените въпроси са от значение точното прилагане на закона и развитието на правото. Както предпоставките за обезщетяване на вреди от професионално заболяване, така и хипотезата на преминаване на отговорността за тези вреди към предприятие по чл.123 ал.4 от КТ, са ясни, като по прилагането на материалноправните норми, уреждащи тези институти, в практиката няма затруднения. Разбирането на въззивния съд съответства на възприетото в теорията и практиката поради което не се налага намесата на ВКС нито за уеднаквяване на практиката, нито за изясняване на съдържанието на правните норми, уреждащи въпросните предпоставки.
Съответно не може да се приеме, че са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и искането в тази насока не следва да бъде уважавано.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 374/ 27.11.2008 г. по гр.д. № 733/ 2008 г..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: