4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
С., 13.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на дванадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………….…., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 1367 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро ГПК.
Образувано е по частната жалба с вх. № 3104/27.ІІІ.2014 г. на Б. Т. Н. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от АК-Р. против определение № 62 на тричленен състав на Върховния касационен съд, ТК, Второ отделение, от 26.ІІ.2014 г., постановено по ч. т. дело № 520/2014 г., с което – като процесуално недопустима – е била оставена без разглеждане касационната му жалба срещу въззивното решение № 654/17.Х.2013 г. на Русенския ОС по гр. дело № 780/2013 г.
Поддържайки общо оплакване за неправилност на атакуваното прекратително определение Н. претендира отменяването му и произнасяне по неговата редовна касационна жалба в пр-вото по чл. 288 ГПК. Инвокират се доводи, че независимо от факта, че главницата по процесния банков кредит била в размер по-нисък от 10 000 лв., с оставената без разглеждане касационна жалба било атакувано решение, постановено по гражданско, а не по търговско дело, че обжалваемият интерес бил за 11 415.75 лв., както и че Н. е имал качеството на поръчител, но не и на страна по договор за банков кредит.
Ответната по частната жалба [фирма]-С. не е ангажирала становище на свой представител по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното прекратително определение на предходния тричленен състав на ВКС.
В настоящия си състав Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в прекратеното касационно пр-во по чл. 288 ГПК, настоящата частна жалба на Б. Т. Н. от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 432, ал. 1, т.3 ТЗ освен в предвидените в договора случаи банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита, когато обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок. Следователно наличието на уговорено обезпечение е необходимо присъщ белег на всеки един договор за банков кредит, като поръчителството /по чл. 138 и сл. ЗЗД/ е само една от възможните форми на обезпечаване на тази абсолютна – по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7, предл 1-во ТЗ във вр. чл. 430 и сл. ТЗ – търговска сделка. При сега действащата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК (в сила от 21.ХІІ.2010 г.) критерият „обжалваем интерес до 1 000 лв.” е заменен с „цена на иска 5 000 лв. по гражданско или 10 000 лв. – по търговско дело”. Ноторно е, че по искове с предмет „право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговска сделка, вкл. сключването, тълкуването, изпълнението, неизпълнението или прекратяването й”, се образува дело, което по същината си е търговско, а не гражданско и това разграничение по никакъв начин не зависи от означението, което фигурира върху неговата корица.
Във връзка с горното, като ирелевантни ще следва да се преценяват и съображенията на частния жалбоподател Н., основани върху тезата, че щом за първоинстанционното разглеждане на спора била платена пропорционална държавна такса в процент върху сума в общ размер на 11 415.75 лв., то касационната му жалба не следвало да бъде оставяна без разглеждане. Напротив, меродавно за преценката каква точно е цената на предявен (оценяем) иск е единствено посоченият в петитумната част на съответната искова молба размер на претенцията: в случая за недължимост на главница в размер на 8 915.75 лв. ведно със законната лихва върху нея, считано от 25 юни 2006 г. и до окончателното й изплащане; на 534.83 лв. договорни лихви съответно за периода 3.VІІ.-24.Х.2006 г.; на 189.01 лв. разноски по делото и на 518.02 лв. юрисконсултско възнаграждение. Всяка една от тези 4 обективно кумулативно съединени установителни претенции е била с цена под законоустановения минимум от 10 000 лв., а според съдопроизводственото правило на чл. 72, ал. 1 ГПК държавна такса се събира „по всеки иск”.
В заключение, като е съобразил тези данни по делото предходният тричленен състав на ВКС е направил правилен /законосъобразен и обоснован/ извод, че касационната жалба на Н. срещу атакуваното въззивно решение № 654/17.Х.2013 г. на Русенския ОС по гр. дело № 780/2013 г. следва да се счита процесуално недопустима: като подадена срещу влязъл в сила съдебен акт, неподлежащ, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, на касационен контрол.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 62 на Върховния касационен съд, търговска колегия, второ отделение, постановено на 26.ІІ.2014 г. по ч. т. дело № 520/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2