4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
София, 09.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесети година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №869/2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. Г. С. от [населено място] срещу решение №4 от 11.01.2017г. по гр.д.627/16г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касационата жалба – П. Й., чрез пълномощника си – адв. Н. Я. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.`1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима .
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощниците си – адв. Н. И. и адв. С. И. е поставил процесуалноправни въпроси: 1/”Длъжен ли е съдът да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства” и 2/ „ Въведените извън преклузивните срокове твърдения на ищеца – кредитор, че съществува каузално правоотношение – договор за заем, че заемната сума по този договор е предадена, както и представяне на доказателства за предаване на заемната сума- разписка, следва ли да бъдат взети предвид от съда или трябва да бъдат възприети като преклудирани, респ. неотносими към спора”. Страната е сочила по поставените въпроси противоречие с изброени от нея решения на ВКС. Касаторът е поддържал и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т. 3 от ГПК, като с оглед това основание е поставил въпроса – „ При предявен от поемателя на менителничния ефект пряк осъдителен иск срещу издателя на процесния запис на заповед определянето на предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест между страните трябва ли да се извърши съобразно т.17 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. №4/13г. на ОСГТК.„ Страната е мотивирала поддържаното основание, с това че наред със задължителната практика съществувала и постановена преди нея практика на ВКС, с която съставите по конкретно изброени дела приемали, че когато абстрактната сделка съществува наред с каузално правоотношение между издателя и поемателя, то съдът извършва проверка и по отношение на каузалното отношение, като кредиторът следва да докаже материалните предпоставки за съществуване на вземането. Т.е. било налице доказателствена тежест, различна от възложената от първостепенния съд и възприета по цитираното тълкувателно дело. Направен е извод, че тъй като не се касае до иск по чл.422 ГПК, а до пряк менителничен иск, то се поражда поставения въпрос, по който няма формирана практика. Други доводи не са развити.
Касаторът, не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така приетата със задължителна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че първият поставен въпрос е общ, необоснован и като мотивна част с процедиране на съда, което конкретно да е довело до постановения правен резултат, тъй като касаторът само е развил кратко общо оплакване за това, че съдът не обсъдил всички доводи на страната. В тази връзка и конкретно изброените решения с лаконично цитиране на част от мотивите ми не обосновават доводи нито за релевантност на въпроса, нито за противоречие с решаващ мотив на въззивният съд, респективно с негово процедиране довело до този извод, в какъвто смисъл няма и въведени доводи на касатора. Вторият поставен въпрос също не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не само поради липсата на връзка с решаващите мотиви на състава, но и поради това, че поемателят по записа на заповед след като разполага с редовен от външна страна менителничен ефект, няма интерес от установяване на друго основание за дължимост на претендираната сума. Или съдържанието на въпроса е неотносимо към решаващите изводи на състава, дотолкова доколкото, освен разгледаното каузално правоотношение – доказано от ищеца като съществуващо, съставът изрично е приел, че е налице и редовен от външна страна запис на заповед, който определя дължимостта на сумата, след като липсва твърдение за погасяване на задължението по ефекта.
Поставеният трети въпрос също не е релевантен, тъй като е свързан не с решаващ извод на съда, а със защитната теза на страната по основателността на иска. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касатора, изисква обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен/ е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не са развитите оплаквания за неправилност на акта. Освен това решението на въззивният съд е изцяло в съответствие и с цитираната казуална практика, тъй като именно поемателят е доказал съществуването на заемно правоотношение между него и издателя на записа на заповед. Освен това, цитираната практика с оглед носителя на доказателствена тежест е преодоляна именно с т.17 на ТР ОСГТК на ВКС №4/13г., тъй като независимо от това дали се касае за установителен или осъдителен иск, съобразно общата теория на правото основанието за наличие на вземането / тъй като осъдителния иск имплицитно съдържа и установителен/ се доказва по един и същи начин, от което се извежда и приложимост на задължителното тълкуване на закона.
Съобразно изложеното от страните по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и решението на Пловдивски апелативен съд, в обжалваните му части не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед този изход на спора, касаторът следва да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК поисканите, доказани и заявени по реда на чл.80 ГПК разноски за касационното производство в размер на 2000лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №4 от 11.01.2017г. по гр.д.627/16г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. Г. С. от [населено място] да заплати на П. Й., направените пред касационната инстанция разноски в размер на 2000лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: