О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
гр.София, 08.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на двадесет и шести март две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис И.
като разгледа докладваното от Борис И. гр.д. № 473/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на К. Д. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 577/ 27.10.2008 г. по в.гр.д. № 670/ 2008 г., с което е оставено в сила решение на Окръжен съд – Стара Загора по гр.д. № 458/ 2007 г. С решението са отхвърлени предявените от касатора против М. С. С., Т. И. /Илиева/ С. , М. К. М. , М. С. Н. , С. И. С. , Б. С. /Бонев/ Б. , С. Д. Първова, Д. Д. П. , Ц. П. Ц. , М. З. Д. , В. И. С. /Станева/ и М. Л. Р. искове за заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.32 ал.2 от ЗА (отм.).
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди от жалбоподателя, че обжалваното решение противоречи на практиката на Върховния административен съд. Според тази практика при липса на писмен договор между адвокат и клиент, размерът на дължимото на адвоката възнаграждение за оказаната на клиента услуга се определя от съда в минималния размер, предвиден в издадената въз основа на ЗА наредба. Неправилно било прието от въззивния съд, че липсвал договор между ищеца и ответниците – по делото имало доказателства за сключването на такъв. Налице било и друго противоречие с практиката на ВАС – този съд приемал, че поръчката е неформален договор и че може да бъде сключен и без да е оформен писмено, докато в обжалваното въззивно решение било възприето обратното становище. Освен това излага доводи, че произнасянето по жалбата му би имало значение за точното прилагане на чл.32 от ЗА (отм.), тъй като следвало да се разреши съществения въпрос дължи ли се възнаграждение на адвокат, който е извършил услуга без да е сключен писмен договор. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му и уважаване на предявените искове.
Ответниците по касация М. С. С., Т. И. /Илиева/ С. , М. К. М. , М. С. Н. , С. И. С. , Б. С. /Бонев/ Б. , С. Д. Първова, Д. Д. П. , Ц. П. Ц. , М. З. Д. , В. И. С. /Станева/ и М. Л. Р. не вземат становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
С въззивното решение е разрешен спор между ищецът – касатор и ответниците за това, дължи ли се възнаграждение на ищеца за оказани правни услуги – защита по гр.д. № 903/ 1999 г на Апелативен съд – Пловдив, по гр.д. № 1210/ 2000 г на ВКС, по гр.д. № 269/ 2001 г на Апелативен съд – Пловдив и по изп.д. № 2494/ 2001 г на съдия-изпълнител – Казанлък. Исковете са отхвърлени, тъй като въззивният съд е приел, че договор за правна защита и съдействие е бил сключен единствено между ищеца и първия ответник (М. Смилов), като по него задълженията са изпълнени. Между ищецът и останалите ответници (съответно праводателите на някои от ответниците) не бил сключван нито писмен, нито устен договор за оказване на адвокатска услуга, поради което ответниците не дължали възнаграждение на ищеца.
Така постановеното решение не съдържа разрешения на съществени въпроси в разрез с практиката на ВКС, по които да има противоречива решения на съдилищата или които да са от значение за точното прилагане на закона. Неоснователни са твърденията на касатора, че по делото е доказано наличието на сключени договори за правна защита и съдействие между него и някои от ответниците (респ. – праводателите им). Въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на ищеца, но е достигнал до обратен извод. Този извод не е взет в нарушение на правилата на логиката, опита или научната теория, поради което не може да се приеме, че същият дава основание за допускане на касационно обжалване на решението, в който се съдържа.
А що се касае до доводите, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата по въпроса за формата на договора за адвокатска защита и размерът на дължимото възнаграждение по неформалния договор, същите са неоснователни. Вярно е, че въпросът е съществен и че по него има изобилна практика, според която договорът за адвокатска услуга е действителен и ако не е сключен писмено, както и че при липсата на писмен договор се дължи възнаграждение в минималния размер, установен в наредбата по прилагане на ЗА (отм.). Обаче обжалваното въззивно решение не съдържа произнасяне в противоречие с тази практика. Апелативният съд не е приел нито че договорът е формален, нито че при неформален договор не се дължи възнаграждение. За да отхвърли иска той е приел, че въобще не е сключен договор между ищеца и ответниците (респ. – праводателите на някои от ответниците). А това означава, че в обжалваното решение няма произнасяне
по повдигнатите от касатора въпроси, което да противоречи на съдебната практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
По аналогични съображения не е налице и твърдяното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Обжалваното решение не съдържа произнасяне по съществения въпрос, твърдян от касатора, а освен това по повдигнатите от същия въпроси има безпротиворечива и трайна съдебна практика. Това означава, че не се налага тълкуване на закона или уеднаквяване на практиката, за да е необходимо произнасяне от страна на Върховния касационен съд.
Следователно в конкретния случай не са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което искането в тази насока следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 577/ 27.10.2008 г. по в.гр.д. № 670/ 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: