О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 366
гр. София, 10.07. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от председателя Ел. Чаначева гр. дело № 298/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. П. Б. и М. Б. Б. и двамата от [населено място] против решение № 203 от 09.11.2017 г. по гр. дело № 495/2017 г. на Ловешки окръжен съд.
Ответникът по касация- [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител- адв. Кр. Я. е на становище, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С изложението по чл. 284, ал. 1, т.3 ГПК, касаторите са заявили основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като са поставили въпросите – „По аргумент от задължителните указания в т. 13 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, обезсилването на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист по чл. 418, ал. 2 ГПК, съвместимо ли с признаване на вземането за съществуващо“. Така соченото противоречие, съдържащо се във въпроса, страната е извела, като е посочила, че с цитираната тълкувателна практика, било прието, че обезсилването на заповедите за изпълнение е несъвместимо с признаване на вземането за съществуващо. Подробно са развити в тази връзка оплаквания за неправилност на акта. Във връзка с твърдения за противоречие с т. 10а от посоченото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, касаторите са поставили въпроса – „Има ли кредиторът правен интерес да предяви иск по чл. 422 ГПК, ако е заявил своите вземания в производството по несъстоятелност на основание издадени заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листи, които не са били връчвани на длъжника към деня на заявяване на вземанията в производство по несъстоятелност”. Страната подробно е развила по този въпрос своето разбиране за основателност на исковете и в заключение е заявила противоречие с т. 10а от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите са поставили и шест въпроса, които касаят защитата на длъжника и трето лице, дало обезпечение на неговия дълг. По тези въпроси е сочено противоречие с решение № 123/2015 г. на ВКС, ІV г.о., с което страната счита, че е прието, че както главният длъжник, така и третото лице дало реално обезпечение на неговия дълг може да оспорва съществуването на дълга, като кредиторът не може да противопостави съдебно решение, с което съществуването на дълга се признава, а третото лице може да противопостави съдебно решение, с което дългът се отрича, като освен това третото лице можело да оспори с иск съществуването на обезпечението. По този въпрос е развито разбиране за неоснователност на исковете, буквално възпроизведено от касационната жалба. Сочено е още противоречие с изброени четири определения на ВКС. Поставени са въпросите- „За характера и сроковете за предявяване на вземанията на кредиторите в производство по несъстоятелност /по чл. 685, ал. 1 и съответно по чл. 688 ТЗ“. С изтичането им погасява ли се процесуалното право за предявяване на вземанията в производство по несъстоятелност, въпреки че материалното право все още не е погасено, както и може ли кредитора да реализира вземанията си чрез универсалното принудително изпълнение и чрез индивидуално принудително изпълнение по реда на ГПК” и „Нормата на чл. 739, ал. 1 ТЗ термина „погасяват „ следва ли да се тълкува в общия широк смисъл на гражданското право за погасяване на вземанията“. Сочено е противоречие с актове на ВКС. Така е изведено основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Страната е поддържала и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, лаконично изведена от разбирането, че съдът неправилно е приел за неоснователен предявения иск, „очевидно изцяло повлиян от защитната позиция на ответника“. Освен това е посочено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изведено от „важността на поставените въпроси“. Други доводи не са развити.
Касаторите не обосновават приложно поле на касационно обжалване. Първият поставен от тях въпрос не е релевантен, тъй като съдържа твърдения на страната, от които е изведено поддържаното противоречие, като същото не е обосновано с решаващите изводи на състава. Този извод се налага поради това, че цитираната т. 13 на ТР № 4/2013 г. не разглежда случай, аналогичен на разглеждания от въззивният съд, нито съдържа указания приложими към него. В настоящият случай, ищците/ сега касатори/ са поддържали погасяване на ипотечното право на банката- ответник, поради това, че кредиторът не е заявил вземанията, произтичащи от ипотечните кредити в производството по несъстоятелност на дружеството – длъжник по тях, обосновано с приложимост на чл. 739, ал. 1 ТЗ. Фактическата обстановка, установена по спора и възприета от въззивния съд е разгледана в съответствие с така заявените обстоятелства, като видно и от касационната жалба, не се е спорило, че О.”АД, [населено място] е предявил вземанията си в производството по несъстоятелност и съответно тези вземания са приети. Това са факти, изцяло игнорирани при поставяне на въпроса от касаторите, а освен това е налице и очертана проблематика, неразглеждана и необсъждана в цитираната задължителна съдебна практика. Същото е относимо и към втория поставен въпрос- изцяло извън решаващите мотиви на въззивния съд и изобщо неотносим в основното си съдържание към заявените обстоятелства по предявяване на иска и към поддържаното от ищците основание за погасяване на ипотечното право на банката- ответник. В тази връзка ирелевантно е и разрешението дадено с т. 10 а от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отново несъдържащо обсъждане на производството по несъстоятелност и възможността за предявяване по време на висящността на това производство на иск по чл. 422 ГПК.
Поставените въпроси относно защитата на главния длъжник и третото лице, дало обезпечение за главния дълг, така както са заявени, по – скоро третират възможността да бъде предявен иска, който е разгледан от съдилищата, тъй като и предявяването на разглежданпия иск съставлява форма за защита на правата на това трето лице, т.е. така поставени тези въпроси касаят допустимостта на иска, а не неговата основателност. Тъй като в случая, още първостепенния съд е обосновал разбирането си за наличие на правен интерес у ищците от разглеждания спор и е разгледал претенцията им по същество, а въззивният съд не е приемал нещо различно от това, оставяйки в сила постановения правен резултат, то тези въпроси не установяват наличие на общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Липсата на общо основание прави ирелевантни изложените от касаторите общи разбирания за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, като освен това тези разбирания са изцяло правно необосновани, не само защото цитираните актове не разглеждат поставените от касатора въпроси, но и защото третират хипотези, различни от разглежданата от въззивния съд. Така напр. решение № 1023/2015 г. третира и формира практика по обвързващата сила на мотивите на решението, в хипотеза на молба за отмяна по чл. 304 ГПК и свързаната с нея легитимация на третото лице, обезпечило чужд дълг да го оспорва и то в хипотеза да оспорва съществуване на ипотека, ако е отчуждило ипотекирания имот преди осъществяването на принудителното изпълнение. С определение № 531/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. е формирана практика по въпроса- изисква ли се по смисъла на чл. 417, т. 6 ГПК ипотекарният длъжник и длъжникът по обезпеченото с ипотеката вземане да са едно и също лице. Определение № 621/2012 г. не формира практика изобщо, с оглед това, че с него не се допуска касационно обжалване. Определение № 84 от 30.01.2015 г. на ВКС ,І т.о. третира и формира практика по въпроса за приложимостта на чл.637,ал.6, т.1 и 3 ТЗ, при направен в обжалваното пред ВКС решение извод за недопустимост на предявения срещу длъжника след откриване по отношение на него производство по несъстоятелност, осъдителен иск за заплащане на парични вземания във връзка с развален договор за обществена поръчка. Доколкото по този въпрос е прието, че в хипотеза на чл.637,ал.6, т.1 ТЗ може да бъде проведено индивидуално принудително изпълнение с титул срещу длъжника, като с него се ангажира отговорността на третото лице, поело чужд дълг, то направените изводи са в съответствие, а не в противоречие с обжалвания съдебен акт.
Въпросите, поставени в раздел ІІІ също не обосновават извод за наличие на общо основание. Същите са изцяло формулирани, с оглед защитната теза на касатора, а не с оглед мотивите на съда, който е приел, че вземанията на банката са предявени в сроковете по чл. 685 ТЗ, като по отношение на тях наличието или липсата на заповед по чл. 417 ГПК, респективно издадените въз основа на нея изпълнителни листове са ирелевантни за установяване на вземанията, заявени пред съда по несъстоятелността като произтичащи от банков кредит. Ето защо изградените изцяло върху защитната теза на касатора доводи, несвързани с така приетото от съда, не могат да обоснован релевантен правен въпрос. Вторият поставен въпрос не е разглеждан от въззивния съд по начина, по който касаторите го заявяват. Същият, съставлява буквално възпроизведен от страната правен извод в решение № 9/2016 г. на ВКС. Това решение макар и да формира практика по въпроса за приложението на чл. 739 ТЗ и да касае правните последици от непредявяване на вземанията в производството по несъстоятелност, не съдържа изводи подкрепящи разбирането на касаторите за приложимост в разглеждания случай на тази разпоредба. В тази връзка и страната не е сочила реално противоречие, тъй като мотивите на състава, доколкото е засегнат този въпрос са в съответствие с приетото, относно това, че разглежданата норма е относима към приключване производството по несъстоятелност.
Или, с оглед изложеното, цитираната практика е ирелевантна за допускане на касационно обжалване,а освен това е и в съответствие с приетото от въззивния съд, който не е заявявал различно разбиране спрямо разрешенията, дадени с тези актове, като касаторите обосновават твърдяното от тях противоречие със своята защитна теза, а не с установените в производството факти.
Страната е поддържала като основание за допускане на касационно обжалване и това по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, касаторите са извели единствено от несъгласието си с постановения правен резултат, което съставлява оплакване за неправилност и то общо, но не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага установеност, че конкретно формулиран правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като не е изложила нито едни аргумент в подкрепа на разбирането си, за това, че е налице разглежданото основание. Ето защо общо заявеното, обосновано единствено с лаконично изразеното твърдение за „важността на поставените въпроси” не е съобразено с дефинитивната определеност на това основание. Освен това заявяването му е несъвместимо с разбирането на касаторите за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т1 ГПК по същите правни въпроси.
По тези съображения ВКС в настоящия си състав приема, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 203 от 09.11.2017 г. по гр. дело № 495/2017 г. на Ловешки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: