4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 367
[населено място], 08.04. 2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА Д.
О. К.
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №971 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. Р. С., чрез процесуален представител адв.М., срещу решение от 20.10.2015г., постановено по гр.д.№2150/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 04.03.2015г. по гр.д.№2993/2014г. на Софийски градски съд, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от П. Р. С. срещу Прокуратура на Република България иск за заплащане на обезщетение за размера над 1 000лв. до 50 000лв. за претърпени неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 З..
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването, с цена на иска над 5000лв. и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
Претенцията е предявена на основание чл.2, ал.1, т.3 З. за обезщетяване на претърпени от П. Р. С. неимуществени вреди от повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо нея за тежко умишлено престъпление – „измама в големи размери“, което обвинение е незаконно, доколкото лицето е било оправдано от съда с влязла в сила присъда, поради това, че не е извършила от обективна страна състава на вмененото престъпление; както и за взетата във връзка с това обвинение мярка за неотклонение „задържане под стража“ за времето от 30.07.2004г. до 16.12.2005г. П. С. е привлечена като обвиняема на 30.07.2004г. по пр.преписка № 7102/2002г., когато е била наложена е мярка „задържане под стража“ и наказателното произвоство е приключило близо девет години след това с оправдателна присъда. Установено е въз основа на съдържанието на приложено по първоинстанционното дело свидетелство за съдимост на С., че същата вече е осъжада за измама, респ. е била задържана във връзка както с настоящото, така и с други висящи производства; осъждана е общо девет пъти както за измами по чл.210 НК, така и за документи престъпления по чл.316, вр. чл.308 НК, извършени в условията на продължавано престъпление за периода от 2000г. до 2004г., като по първата присъда вече е приспаднато изтърпяването на така наложеното наказание и времето, в което е била задържана под стража, както и времето в което е била в домашен арест.
В. съд е приел, че съдържанието на свидетелството за съдимост на С. сочи рецидив в поведението й, за която т.н. „имотни измами”, съчетано със съставянето на документи с невярно съдържание и ползването им пред нотариуси е обичаен начин на живот в горепосочения период от време; че тази практика е била преустановена именно в резултат на наложените й мерки за неотклонение – задържане под стража и домашен арест. В. съд е приел, че в конкретния случай е недоказана пряката причинно-следствена връзка между вредите и незаконното обвинение, тъй като спрямо ищцата са се водили най-малко десет наказателни производства за деяния, извършени при условията на рецидив и че това от своя страна прави невъзможно точно и ясно разграничение на обема вреди, причинени в резултат единствено на процесното обвинение и кои от тях са резултат на останалите девет обвинения, довели до влезли в сила осъдителни присъди.
К. сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса: „дали наличието на други приключили дори с осъдителни присъди наказателни производство е основание за значително занижаване на размера на обезщетението”. К. счита, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№1091/2009г. на ВКС, ІІІ г.о., и на конкретно приетото в него, че: се допуска нарушение на принципа на чл.52 ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинение в умишлено престъпление значително бъде занижен общият размер на обезщетението, дори в случаите, когато лицето, на което се дължи такова обезщетение, е с асоциални характеристики и липсват вреди, свързани с добро име и накърняване на авторитет в обществото. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен с въззивното решение. Освен това, видно от отговора на поставения правен въпрос в приложеното решение на ВКС, даденото в него разрешение /както изрично е посочено в правния въпрос и в отговора на поставения правен въпрос/ се отнася за „случай, при който е налице продължителен престой в арест по повдигнато обвинение и осъждане на лишаване от свобода на лице, признато за невинно по конкретно обвинение, при положение, че същият има доказано асоциално поведение и е осъждан многократно, включително на лишаване от свобода по друго обвинение”. В приложеното решение на ВКС е прието, че: доказаните конкретни вреди от незаконното обвинение, прибавените към тях негативни емоции и страдания на лицето при обвинение и осъждане за деяние, което не е извършил, включително ограниченията на основни човешки права, съпътстващи задържането под стража и свързаните с това негативни емоции, които не се нуждаят от конкретни доказателснтва по отношение на своя размер, подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент. В настоящия случай, за разлика от случая, по който е дадено разрешение в приложеното решение на ВКС, ищцата вече е осъждана за измама, като по първата присъда вече е приспаднато изтърпяването на наложеното наказание и времето, в което е била задържана под стража, както и времето в което е била в домашен арест по процесното обвинение. В настоящия случай, за разлика от този, по който е дадено разрешение в приложеното решение на ВКС, не е прието да са доказани конкретни вреди от процесното обвинение, а правилността на тези изводи на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Поради това неоснователно се сочи противоречие на въззивното решение с посоченото решение на ВКС.
К. сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса „за определяне размера на неимуществените вреди, което следва да се извържи от съда след задължителна преценка на всички конкренти обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, в какъвто смисъл е задължителната практика на ВС – т.ІІ и т.11 на ППВС №4/1968г.”. Счита, че „това в случая не е сторено в достатъчна степен, доколкото не е съобразена изцяло спецификата на претърпените от С. и доказани по делото неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от конкретното незаконно обвинение, както и изключително активната позиция на прокуратурата по повдигане и поддържане на незаконното обвинение”. При определяне обезщетението за неимуществените вреди въззивният съд е изложил съображенията си относно обстоятелствата, които обуславят тези вреди. Съгласно ППВС № 4/1968г., ТР №3/2005г. на ВКС, ОСГК и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Задължителната съдебна практика дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 20.10.2015г., постановено по гр.д.№2150/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: