2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 367
гр. София, 14.06.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести юни през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 261 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Постъпила е частна жалба от С. Д. Ч. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. П. В., против определение № 460 от 24 февруари 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 267 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2011 г., с което е потвърдено определение № 18655 от 23 декември 2010 г., постановено по гр.д. № 8523 по описа на районния съд в Бургас за 2010 г., с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е незаконосъобразно, защото съдът неправилно е преценил, че исковата претенция е на плоскостта на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а всъщност процесният случай попада в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищецът не разполага с друг иск, с който да може да се защити, тъй като ищецът е установил съществената разлика в определената от общината цена на закупения от него имот с тази на съседни на неговия имот в период доста по-късно след сключването на сделката и поради това не е разполагал с възможността да обжалва съответната заповед за определяне на цената и към момента на узнаването срокът е бил преклудиран; в случая не е налице пропуск за ревизия на цената, тъй като към момента на сключване на сделката ищецът реално не е знаел, че е допусната грешка при определяне на цената. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по въпрос, който е от особена важност за правоприлагането и е от важно значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – съдът е приел, че се касае за реализирана покупко-продажба чрез смесен фактически състав, включващ административноправни елементи, примесени с гражданскоправни такива и в резултат на това се касае за провеждане на административна процедура, без да съобрази, че е налично обедняване на ищеца и съответно обогатяване на ответника за сметка на първия; ищецът е установил съществената разлика в определената цена от страна на общината на закупения от него имот с тази на съседни на неговия имоти в период доста по-късно след сключването на сделката и така не е разполагал с възможността да обжалва заповедта за определяне на цената; в конкретният случай предявеният иск представлява способ за защита и за ревизия на цената на процесния имот и чрез законна норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго.
Ответникът [община] не представя отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приел, че предявената претенция е недопустима, защото наличието на специален закон изключва приложението на общия; при съществуването на изричен процесуален ред за обжалване на заповед на кмета, е недопустимо да се прибягва до общия исков ред за водене на иск, основаващ се на неоснователно обогатяване; придобиването на правото на собственост от частния жалбоподател върху процесния недвижим имот е станало при условията на действие на сложен фактически състав, включващ административен акт (заповед) и гражданскоправна сделка, като цената е определена със заповедта на кмета и не може да бъде коригирана впоследствие. За да възприеме този извод, съдът съобразил, че ответната община издала заповед, с която частният жалбоподател бил определен за купувач на имот и била утвърдена цена в размер на 39899 лева, към която са прибавени местни данъци, режийни разноски и ДДС, а не били представени данни за обжалване на заповедта по съответния ред.
След преценка на доводите на жалбоподателя в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
Представената частна касационна жалба и изложението към нея не посрещат изискванията на закона за посочване на правни въпроси, разрешаването на които да ангажира отговор на съда по основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалвания съдебен акт.
В разглеждания случай частният жалбоподател се е задоволил само да изложи вижданията си по естеството на иска по чл. 59 ЗЗД и по липсата на възможност да реализира правата си по друг ред. Всъщност въззивният съд действително се е произнесъл по значим процесуалноправен въпрос – преклудира ли се правото на купувач на недвижим имот по реда на § 4а, ал. 5 ПЗР ЗСПЗЗ, ако не е обжалвал в срок заповедта за определяне на покупната цена по административен ред, да предяви претенция срещу общината на основата на неоснователно обогатяване поради погрешно изчисляване на цената. Подобен въпрос обаче нито е формулиран от частния жалбоподател, нито може по някакъв начин да бъде уточнен и конкретизиран от изложените в частната жалба и изложението към нея доводи. Ето защо касационният съд приема, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като съдът би нарушил принципа на диспозитивното начало, въздигнат в чл. 6 ГПК, ако допусне касационното разглеждане на делото по въпрос, който не се сочи от частния жалбоподател и така наруши правото му да посочи границите на съдебната защита, която търси.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 460 от 24 февруари 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 267 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: