О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 368
София, 12.06.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3041/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, [населено място] срещу решение № 2006 от 04.09.2017 г. по гр. д. № 3969/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд решение № 355 от 14.01.2016 г. по гр. д. № 183/2013 г., предявеният от Т. С. Й. от [населено място], [община] срещу фонда-касатор иск с правно основание чл. 288 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания от травматични увреждания, получени в резултат на пътно-транспортно произшествие от 17.11.2010 г. е уважен за цялата претендирана сума 300 000 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с размера на присъденото обезщетение, което преценява като изключително високо и несъответстващо на претърпените от ищцата вреди и на обезщетенията, присъждани в съдебната практика. Според него, при определянето му решаващият състав е взел предвид несъществени обстоятелства, като не е отчел съществено такова, а именно – че тежкото състояние, в което се намира ищцата (невъзможността да се движи, да седи и да се грижи за себе си), е резултат не само от настъпилото пътно-транспортно произшествие, а и от липсата на положени за нея грижи в изискуемия обем и качество (рехабилитация) след изписването й от болницата. Освен това, в касационната жалба е релевирано оплакване и за недопустимост на обжалвания акт, аргументирана с твърдението за немотивираност на същия.
Като обосноваващи допускане на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „1. Следва ли при определяне на справедливо обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при ЗЗ „ГО“ към датата на ПТП – в случая 2001 г.; Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетение в многократно увеличен размер при аналогични случаи, предвид функцията на Гаранционен фонд; 2. Как следва де се прилага принципът на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане, водещо до 100 % участие на чужда помощ; липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по прилагане на чл.52 ЗЗД при условията на предявен иск срещу ГФ представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на ППВС № 4/1968 г.; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен еквивалент“ на търпените болки и страдания и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „прекомерно компенсиране на загубеното“, както е направено в случая в обжалваното решение; 4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; 5. Представлява ли съществен критерий „воденият от ищцата стандарт на живот“, отчетен от съда като съществен и какви са критериите от значение за това обстоятелство, както и значението им за размера на обезщетението; 6. Релевантни ли са критериите на чл. 52 ЗЗД за лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено икономическите условия към датата на ПТП 2010 г. “
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/1968 г. и с решение № 116 от 03.07.2017 г. по т. д. № 1921/2016 г. на ВКС, І т. о.
Освен това, касаторът поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато да касационно обжалване и поради неговата недопустимост предвид постановяването му „при пълна липса на мотиви относно размера на неимуществените вреди“, във връзка с което поставя въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение; 2. Длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма –длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество, като изложи собственото си становище по крайния изход на спора“.
По отношение на тези въпроси е заявено общото твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК (предходна редакция).
Ответницата по касация – Т. С. Й. – заявява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 03.11.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да постанови обжалвания резултат – частична отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения от Т. С. Й. срещу Гаранционен фонд иск с правно основание чл. 288 КЗ (отм.) изцяло за сумата 300 000 лв., въззивният съд е приел, че с оглед конкретните доказателства по делото именно тази сума представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Като релевантни за преценката относно размера на вредите решаващият състав е взел предвид изключително тежките травматични увреждания, получени от ищцата, довели да 100 % инвалидност на същата и непрекъсната необходимост от чужда помощ, а именно: тежка съчетана травма; фрактура луксация на 3-ти гръден прешлен; пълно напречно прекъсване на твърдата гръбначно-мозъчна обвивка и на гръбначния мозък на ниво Т.; долна параплегия; нарушена телесна чувствителност с ниво гръбначномозъчен сегмент; нарушен контрол над тазовите резервоари; дислоцирани фрактури на ребра двустранно от 2-ро до 7-мо; двустранен хемо-пневмоторакс; фрактура на носните кости; фрактура на дисталната ставна повърхност на дясната голямопищялна кост. Отчетено е, че според категоричното заключение на медицинската експертиза, изготвено от вещото лице д-р Х. М., естеството на гръбначно-мозъчната травма е от такъв характер – пълно анатомично прекъсване на гръбначния мозък на ниво Т., че не е възможно никакво възстановяване на провеждането на нервните импулси от главния мозък към долните крайници, съответно поява на активно движение в тях, т.е. че ищцата е напълно неподвижна и изцяло зависима от чужда помощ. Освен това, преценявайки обема на неимуществените вреди, съдебният състав е взел предвид, че посочените тежки телесни увреждания са претърпени от ищцата на много млада възраст и че в резултат на състоянието, в което се намира, същата е изпаднала в тежко депресивно състояние (включително с опити за самоубийство), установено от заключението на психиатричната експертиза. При определяне размера на обезщетението въззивната инстанция е съобразила и социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – да са обусловили изхода на конкретното дело. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В същото е направено изрично разграничение между основанията за допускане на касационното обжалване /чл. 280, ал. 1 ГПК/ и основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/, като е подчертано, че упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/.
В случая, въпросите на касатора, освен че са поставени теоретично, а не с оглед конкретните изводи на съда, са изцяло относими към правилността на обжалвания акт и са израз на несъгласието му с определения размер на присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, като част от тях представляват оплакване за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (процесуалноправните въпроси, свързани с мотивирането на обжалваното решение).
Независимо от това, следва да се отбележи, че по отношение на така поставените въпроси не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не може да се приеме, че е налице отклонение на обжалваното решение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. При определяне размера на дължимото на ищцата обезщетение въззивният съд, в рамките на изключителната си компетентност на правораздавателен орган, е съобразил онези обстоятелства, които е преценил за значими за конкретния случай. Правилността на тази негова преценка, обаче, е предмет на самия касационен контрол и е недопустимо да бъде извършвана в производството по допускането му. Що се отнася до представеното решение № 116 от 03.07.2017 г. по т. д. № 1921/2016 г. на ВКС, І т. о., същото не подлежи на обсъждане, тъй като е нетносима съдебна практика – постановено е по въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и по въпроса дали от обезщетението по застраховка „Гражданска отговорност“ следва да бъдат приспаднати получените от пострадалия или неговите наследници суми по застраховка „Живот“ или „Злополука“, т. е. цитираният акт е постановен по въпроси, различни от поставените от касатора.
По отношение на процесуалноправните въпроси, свързани с твърдението на касатора за недопустимост на обжалваното решение, касационният контрол не може да бъде допуснат и поради това, че не е посочена/представена съдебна практика в подкрепа на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (предходна редакция), а основанието по т. 3 на същия член е заявено бланкетно – само чрез посочване на правната норма.
От друга страна, не е налице и вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Немотивирането на съдебния акт (каквото се твърди от касатора) води до неправилност на същия и е основание за касирането му (чл. 281, т. 3 ГПК), но не се отразява на неговата допустимост и следователно не обосновава служебно допускане на касационното обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2006 от 04.09.2017 г. по гр. д. № 3969/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: