1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 368
гр. София, 17.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2490 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Т. срещу решение № 1772 от 16.03.2015 г. по в. гр. дело № 13319/2014 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г състав, с което е отменено решение от 16.05.2014г. по гр. дело № 40515/2013 г. на Софийски районен съд, 52 състав и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 18 000 лв. с включен ДДС, представляваща неплатена част от възнаграждение за изпълнени СМР по акт образец 19 под № 16 за периода 23.01.2008 г. – 25.02.2008 г., издаден във връзка с договор за строителство от 19.03.2007 г. ведно със законната лихваот 27.09.2013г. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 3 705,77 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода 27.09.2011 г. – 27.09.2013 г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3 002,24 лв. – разноски за производството пред СРС и СГС.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. „Въззивният съд не се е произнесъл по направено възражение за изтекла погасителна давност, като така е постановил решение в противоречие с процесуалните правила, като същото е недопустимо.” – противоречие с решение № 62/24.03.2010 г. по гр. д. № 543/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 55/18.06.2013 г. по т. д. № 1186/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о.
2. „Длъжен ли е съдът по същество да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора? Алтернативно – може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи защо ги отхвърля?” – противоречие с решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, І г. о.
3. „Когато по делото от двете страни са представени два документа, отразяващи еднакви обстоятелства, но с различни данни в тях, следва ли преимуществено да се кредитира с доверие само единия от тях, без да аргументира причината за некредитирането на другия?” – противоречие с решение № 1488/08.11.1999 г. по гр. д. № 814/1999 г. на ВКС, решение № 1985/17.10.2005 г. по гр. д. № 1075/2005 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 460/27.05.2010 г. по гр. д. № 768/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 589/29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 627/05.10.2010 г. по гр. д. № 1623/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 22/26.02.2015 г. по т. д. № 463/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.
4. „Когато е издадена проформа фактура, която не отговаря на изискванията на Закона за счетоводството, не е осчетоводена от никоя от страните и не е подписана от получателя, следва ли да се приеме, че същата удостоверява предоставяне на услуга по нея и задължение за плащане от страна на получателя й?” – поради това, че по този въпрос няма задължителна практика и се налага произнасяне от ВКС касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. П. Г. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения, че представените решения във връзка с погасителната давност са неотносими към настоящия правен спор поради факта, че в същите е разгледана хипотезата при направено възражение за изтекла давност, докато в конкретния казус в отговора по чл. 131 ГПК такова възражение не е направено. По отношение на втория въпрос ответникът поддържа, че въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, а третият въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като според въззивния съд спорен между страните е единствено въпросът за размера на авансовото плащане, като посочените от касатора решения са неотносими. Относно четвъртия правен въпрос е формирана постоянна практика, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт в предвидения в чл. 283 едномесечен преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, доколкото в нея са релевирани основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че единственият спорен въпрос по делото е за размера на авансовото плащане, направено от възложителя – ответник по договора за строителство от 19.03.2007 г., който следва да се приспадне от цената на извършените и подлежащи на плащане СМР от изпълнителя – ищец по образец 19 № 16 за периода от 23.01.2008 г. до 25.02.2008 г. Съобразил е правилно разпределената доказателствена тежест от първоинстанционния съд с доклада по чл. 146 ГПК, предвид твърденията на ищеца и възраженията на ответника.
След обсъждане на договора за строителство от 19.03.2007 г. и заключението на съдебно – счетоводната експертиза, предвид различното съдържание на представените от двете страни двустранно подписани сметки за изплащане на извършени натурални видове работи за периода от 23.01.2008 г. до 25.02.2008 г., съдебният състав е установил, че стойността на договорените работи по посочения договор е 1 058 335,05 лв. без ДДС съгласно Приложение 1 – част „Архитектурна” и Приложение 2 – част „Конструктивна”, като заплащането се извършва въз основа на изготвена от изпълнителя количествено-стойностна сметка – акт образец 19, а плащанията се извършват в срок до 10 дни от получаване на проформа – фактура. На основание на издадени и подписани от страните двустранни сметка от № 1 до № 20 ответникът е приспаднал аванси и частично плащане в размер на 320 000 лв. по процесния договор, а фактически извършените авансови и частични плащания, документирани с фактури са в размер на 305 000 лв., т. е. приспаднат е повече аванс от 15 000 лв., като тази разлика идва от фактура № 294/05.10.2007 г., която се отнася за друг договор, сключен между страните, а именно по договор от 20.09.2007 г. за обект „В. река” № 12. При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила извод за основателност на предявения иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е аргументирана с разпоредбата на чл. 9 от договора за строителство от 19.03.2007 г., уреждаща срока на плащанията от страна на възложителя – до 10 дни от получаване на проформа – фактура, в случая издадена на 02.04.2009 г., като е отчетено, че предентираното обезщетение за забава е от по-късен момент – 27.09.2011 г. до подаване на исковата молба.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора, въпрос е процесуалноправен: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направено възражение за изтекла погасителна давност. По този въпрос въззивната инстанция не е процедирала в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителната съдебна практика възражението на ответника срещу предявения иск за изтекла погасителна давност се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не може да бъде направено за първи път пред въззивния съд. Това възражение може да бъде въведено за първи път във въззивното производство, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство/ не е могла да го заяви пред първата инстанция. В настоящия случай ответникът по исковата молба [фирма] не е инвокирал възражение за изтекла погасителна давност в подадения отговор на исковата молба, нито е направил такова възражение до изтичане на предвидения в чл. 131 ГПК едномесечен срок за отговор. Възражението за изтекла погасителна давност е заявено за първи път пред първоинстанционния съд в съдебно заседание на 02.04.2014 г., т. е. четири месеца и една седмица след изтичане на преклузивния едномесечен срок по чл. 131 ГПК, предвид връчената искова молба на ответното дружество на 24.10.2013 г., поради което в съответствие със задължителната практика на ВКС не е обсъдено от въззивната инстанция. Посочените от касатора съдебни решения на ВКС не намират приложение в настоящия случай, тъй като решение № 62/24.03.2010 г. по гр. д. № 543/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е постановено по искова молба, постъпила в съда при действието на отменения ГПК, когато постановките на т. 6 и т. 12 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са били актуални, докато при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г. тези постановки се считат за изгубили актуалност. Решение № 55/18.06.2013 г. по т. д. № 1186/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о. е постановено при друга фактическа обстановка – при въведено в процеса възражение за погасяване на вземанията по давност с отговора на исковата молба.
Вторият процесуалноправен въпрос за преценката на всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съобразени с посоченото Тълкувателно решение. Съгласно постоянната практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивният съд съобразно постоянната практика на ВКС е обсъдил релевираните от страните възражения и доводи в рамките на направените с въззивната жалба оплаквания и относимите към спорните факти доказателства. Посочените от касатора решение № 411/28.01.2010 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, І г. о. не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като са постановени преди Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с което противоречивата практика е уеднаквена.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по въпроса „когато по делото от двете страни са представени два документа, отразяващи еднакви обстоятелства, но с различни данни в тях, следва ли преимуществено да се кредитира с доверие само единия от тях, без да аргументира причината за некредитирането на другия” по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Въззивният съд не е направил изводите си само въз основа на един документ, а е изследвал спорните между страните факти и обстоятелства относно платен аванс в размер 15 000 лв. и е установил фактическата обстановка въз основа на относимите доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните, което освен проверка на представените по делото писмени доказателства е извършило проверка и в счетоводствата на страните по делото. Именно в резултат на направената проверка на счетоводната документация при всяка една от страните и заключението на вещо лице А. Т. Божилова решаващият съдебен състав е приел, че разликата в размер на 15 000 лв. без ДДС /в повече приспаднат аванс по процесния договор от 19.03.2007 г. за обект на [улица], [населено място]/ се отнася за друг договор, сключен между страните, а именно по договор от 20.09.2007 г. за обект „В. река” № 12, [населено място]. Посочените от касатора решение № 1488/08.11.1999 г. по гр. д. № 814/1999 г. на ВКС и решение № 1985/17.10.2005 г. по гр. д. № 1075/2005 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. са постановени при действието на отменения ГПК, поради което не представляват постоянна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези решения не обосновават извод и за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008г. по въпроса е формирана постоянна практика на ВКС. Въпросът не е решен в противоречие с останалите решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил подписаните от страните двустранни сметки за изплащане на извършени натурални видове работи за периода от 23.01.2008 г. до 25.02.2008 г. с различно съдържание /едната с приспаднат аванс 15 000 лв., а другата с приспаднат аванс 30 000 лв./ заедно със заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Формулираният от касатора в т. 4 от изложението материалноправен въпрос не отговаря на изискванията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. По отношение на количеството, вида и стойността на извършените СМР между страните не е имало спор в първоинстанционното производство, ответникът не е направил възражения, че твърдените в исковата молба СМР не са извършени, а спорният факт е бил относно размера на платения аванс – дали платеният аванс по процесния договор е бил в размер 15 000 лв. или 30 000 лв. Установената по делото фактическа обстановка и правните изводи на въззивния съд са изградени не въз основа на представената проформа – фактура, а след обсъждане на останалите относими доказателства заедно със заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът – ответник по исковата молба трябва да заплати на ответника по касационната жалба – ищец сума в размер 1 500 лв., представляваща направени разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1772 от 16.03.2015г. по в. гр. дело № 13319/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: