1
7
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 368
София, 08.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 4837 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. К. В., подадена чрез адв. Б. Д., против решение № 1891 от 24. 07. 2018 г. по гр. д. № 1195/2018 г. на Варненския окръжен съд, ГО, с което е потвърдено решение № 880 от 6. 03. 2018 г. по гр. д. № 9683/2017 г. на Варненския районен съд, ГО, 12 с-в, с което са отхвърлени предявените от Б. К. В. срещу В. Н. К. искове с правни основания чл. 108 ЗС – за установяване на собствеността и предаване на владението върху поземлен имот с идентификатор 10135.4501.2019 по кадастралната карта на [населено място], СО „Ментеше“, с площ от 556 кв.м. и чл. 59 ЗЗД – за присъждане на сумата 2088 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на описания имот за периода 11. 07. 2012 г. – 11. 07. 2017 г. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички доказателства и доводи на ищеца, неуважаване на доказателствено искане, поради необоснованост на фактическите изводи и поради противоречие с чл. 79 и 82 ЗС, както и с чл. 116 ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск по чл. 108 ЗС и обусловения иск по чл. 59 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба В. Н. К., чрез процесуалните си представители адв. Д. П. и адв. Д. А., изразяват становище за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС и по чл. 59 ЗЗД, съставът на въззивния съд е приел, че процесният имот е бил възстановен на наследници на Х. К. В. със заповед № 2011/31. 12. 2004 г. на кмета на [населено място] по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, издадена след постановено по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ решение № 681/13. 03. 2000 г. на ПК – В. за признаване право на собственост при условията на пар. 4 – пар. 4л ПЗР ЗСПЗЗ. На 30. 05. 2007 г., между наследниците на Х. В., е извършена доброволна делба, при което процесният имот е придобит в общ дял от ищеца Б. К. В. и брат му Х. К. В., а с н.а. № …../2012 г. Х. В. продал на Б. В. собствената си 1/2 ид.ч. от мота.
По повод възражението за придобивна давност от ответницата В. К. е прието, въз основа на показанията на ангажираните от нея свидетели, че до 2000 г. процесният имот бил владян от родителите на ищцата – те живеели там целогодишно, обработвали го, имало 10-15 овощни дръвчета, пет-шест реда лозе. През 2004 – 2005 г. подарили неформално имота на ответницата и оттогава само тя го владее. Грижи се за дръвчетата (вишна, ябълки, кайсия, дрян), за лозето, отглежда кокошки, има овощна градина, всяка седмица от петък до неделя е в имота. Никой не е предявявал собственически претенции за този имот, нито е смущавал владението й до предявяването на иска по чл. 108 ЗС от Б. В. през 2017 г.. Ищецът притежава и други възстановени земеделски имоти в същата местност. Съдът е кредитирал тези показания по съображения, че свидетелите имат преки, непосредствени и непрекъснати възприятия за имота – ползват съседния имот от 2000 г., но постоянно живеят там от 2004-2005 г., показанията им са вътрешно непротиворечиви, взаимно допълващи се, кореспондират с останалия доказателствен материал. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите Б. Ш. и В. П., според които през 2005 г. майката на ищеца била въведена в имота от поземлената комисия, а в периода 2005-2013 г. св. П. й помагал да коси трева в имота и други общи работи, тъй като същите са противоречиви, непоследователни, косвени – не почиват на собствени възприятия, а на споделена от ищеца информация, не съответстват на писмените доказателства и на данните, съдържащи се в удостоверение, издадено от МВР, ОДВР – В., Сектор „Български документи за самоличност“, удостоверяващи пребиваване на ищеца извън пределите на страната в периоди от време, в които според свидетеля П. съвместно двамата са посещавали имота.
При тези факти съдът е приел, че правото на собственост върху имота е придобито от ответницата, която го е владяла от 2005 г. до 11. 07. 2017 г. Презумпцията на чл. 69 ЗС не е оборена от събраните доказателства. Владението е било непрекъснато, а собствениците на имота не са предприели по отношение на нея никакви действия, които биха могли да прекъснат придобивната давност на основание чл. 116 ЗЗД. Извършените разпоредителни сделки (договор за доброволна делба от 30. 05. 2007 г. между наследниците на Х. В. и договор за продажба от 2012 г., сключен между ищеца и брат му) дори да манифестират собственически права, не прекъсват започналата да тече в полза на ответницата по иска давност. Ищецът е могъл да защити правото си на собственост от 2005 г., когато е приключило реституционното производство с издаване на заповед № 201/31. 12. 2004 г. по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ. Владението на ответницата е продължило непрекъснато повече от дванадесет години преди предявяване на иска (от 2005 г. до 11. 07. 2017 г.), към предявяване на иска десетгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е бил изтекъл и същата е била придобила по давност правото на собственост. Отхвърлянето на иска по чл. 108 ЗС налага отхвърляне и на обусловения от него иск по чл. 59 ЗЗД.
В изложението на основанията по чл. 280 ГПК се съдържат множество оплаквания за неправилност на решението, съставляващи касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се, че изводите на съда, според които извършването на разпоредителни сделки с идеални части между съсобствениците на имота (сключването на договора за доброволна делба от 2007 г. и на договора за продажба на 1/2 ид.ч. от 2012 г.) не прекъсват придобивния давностен срок противоречат на чл. 116 ЗЗД. Не е съобразено, че извършването на разпоредителни сделки е форма на упражняване на правна и фактическа власт върху имота. Твърди се, също, допуснато нарушение на чл. 266 ГПК – неуважаване, като преклудирани, на доказателствени искания, както и на 235 ГПК – необсъждане на всички доказателства и доводи на страните. Твърди се и несъответствие на фактическите изводи с доказателствата, както и противоречие с чл. 69 и чл. 79 ЗС. Поддържа се, че придобивният давностен срок за ответницата би могъл да започне да тече най-рано на 30. 05.2007 г. (извършването на доброволна делба, при която имотът се е паднал в общ дял на ищеца и брат му), а не от 31. 12. 2004 г. (постановяване на заповедта по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ), както и че нормата на чл. 82 ЗС в случая е неприложима.
След изложение на тези оплаквания са посочени решения на ВКС, с твърдения, че въззивното решение противоречи на същите, което е основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Във връзка със същото липсва формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.
Независимо от горното, следва да се посочи, че изводите във въззивното решение не противоречат на разясненията, дадени в тълкувателната част на цитираните и представени от касатора решения на ВКС.
В решението, свързано с приложението на чл. 79 ЗС се приема, че владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, трябва да е непрекъснато, спокойно, несъмнено и явно. Явно е тогава, когато не е установено и поддържано по скрит начин и когато действията, разкриващи намерение за своене, могат да станат достояние на заинтересованите лица /решение № 262 от 1. 11. 2012 г. по гр. д. № 439/12 г., 2 г.о./.Въззивното решение не съдържа извод в различен смисъл.
Решенията, с които са дадени отговори на въпроси, свързани с приложението на чл. 82 ЗС (решение № 48 от 11. 09. 2018 г. по гр. д. № 1699/17 г., 2 г.о., решение № 178/9. 07. 2014 г. по гр. д. № 7749/13 г., 1 г.о., решение № 699/2. 11. 2010 г. по гр. д. № 1572/2009 г., 1 г.о.) не следва да се обсъждат, тъй като в настоящия случай е прието, че ответницата е придобила собствеността чрез самостоятелно владение, осъществявано от 2005 г. до предявяване на иска на 11. 07. 2017 г., а не и чрез присъединено владение на родителите си.
Не е налице противоречие и с решенията, обсъждащи задължението на съда да обсъди и разгледа всички доказателства, възражения и доводи и изложи съображения, поради които приема дадено доказателство за недостоверно, както и необходимостта фактическите изводи да са обосновани (решение № 24/10 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., 1 г.о., решение № 127 от 5. 04. 2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г., 4 г.о., решение № 554/8. 02. 2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г., 4 г.о., решение № 52/7. 06. 2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г., 1 г.о.). В съответствие с тази практика въззивният съд е извършил преценка на всички относими, допустими и необходими доказателства, разгледал е всички доводи и възражения на страните и е изложил мотиви за причините, поради които не кредитира гласните доказателства, ангажирани от ищеца, а фактическите изводи са обосновани и при формирането им не са нарушени логическите, опитни и научни правила.
Не е налице противоречие и с решенията, обсъждащи въпроси свързани с приложението на чл. 266 ГПК (решение № 153 от 1. 08. 2011 г. по гр. д. № 39/2011 г., 2 г.о., решение № 98 от 9. 05. 2012 г. по гр. д. № 318/11 г., 4 г.о., решение № 700 от 6. 12. 2010 г. по гр. д. № 304/2010 г., 3 г.о.). В съответствие с тази практика съдът е приел, че искането за приемане на писмени доказателства за проверка достоверността на свидетелските показания, направено с въззивната жалба, е преклудирано, тъй като след разпита на свидетелите пред районния съд е проведено още едно заседание и няма наведени твърдения страната да е била препятствана да ги представи в срок в това заседание, до приключване на съдебното дирене, нито е налице хипотеза на доказателства за новонастъпили обстоятелства.
Жалбоподателят се позовава и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в тази връзка поставя следните въпроси:
„1. Може ли съдът да основа решението си само на избрани от него доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Следва ли да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите.
2. Възможно ли е оборване на презумпцията по чл. 79 ЗС със система от косвени доказателства, които да създават съмнения в категоричността на извода по отношение на анимуса.
3. Допустимо ли е представянето на доказателства, оспорващи гласните доказателства, събрани по делото, за които е узнато по-късно и ако е допустимо до кой момент. Относима ли е преклузията по чл. 266 ГПК в този случай и засяга ли косвените доказателства или само преките такива.
4. Извършването на правни сделки с имота от страна на собственика му представлява ли своене на вещта и в този смисъл противопоставимо ли е на владелеца.“
По първите три въпроса има формирана практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по чл. 290 ГПК, както и по отменения ГПК, поради което разглеждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а доколкото мотивите към въззивното решение не съдържат изводи, противоречащи на формираната практика, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по тези въпроси.
Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по четвъртия въпрос – дали разпоредителна сделка с недвижим имот демонстрира собственическо отношение към вещта от разпоредилия се собственик и прекъсва течението на придобивния давностен срок. По тълкуването на чл. 116 ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС също има формирана богата съдебна практика, според която основанията за прекъсване на придобивната давност са установени изчерпателно в разпоредбата на чл. 116 ЗЗД. Устните или писмени изявления на собственика към владелеца, с които същият демонстрира пред владелеца, че е носител на правото на собственост, отправените покани от собственика до владелеца за връщане на имота, извънсъдебни спорове и пререкания между собственика и владелеца не прекъсват течението на придобивната давност, нито смущават владението. Следователно, и извършените разпоредителни правни сделки между съсобственици на недвижим имот с притежаваните от тях идеални части (напр. доброволна делба, договори за прехвърляне на идеални части от съсобствеността от един съсобственик на друг) не са сред обстоятелствата, които биха могли да прекъснат течението на придобивния давностен срок на владелеца. А обстоятелството дали майката на ответницата е признавала пред ищеца или друг съсобственик, че е ползвател на имота е ирелевантно. Придобивното основание давност е прието за осъществено в полза на ищцата заради упражнявано само от нея, в продължение на повече от дванадесет години преди предявяване на иска, владение, поради което е от значение прекъсван ли е придобивният давностен срок, започнал да тече по отношение на нея, а не дали майка й е била владелец на имота и ако е била – прекъсван ли е теклият по отношение на нея придобивен давностен срок.
В изложението се твърди и очевидна неправилност на решението, поради неточно прилагане на закона, необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. Неправилното тълкуване и прилагане на материалноправни норми представлява порок, чиято степен на тежест не е такава, че да обуслови очевидна неправилност на акта – не се касае нито за прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито за прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Очевидна необоснованост би била налице при грубо несъответствие на фактическите изводи с доказателствата, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. Очевидна неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила – в случай на нарушени основни принципи на гражданския процес, правото на участие на страните, на безпристрастен съд, при нарушаване изискването за равнопоставеност и за мотивираност на актовете (при липса на мотиви или неяснота на мотивите до степен на невъзможност да се разбере формираната в диспозитива воля на съда).
С оглед изхода на делото, жалбоподателят Б. К. В. следва да бъде осъден да заплати на В. Н. К. сумата 1700 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1891 от 24. 07. 2018 г. по гр. д. № 1195/2018 г. на Варненския окръжен съд, ГО.
ОСЪЖДА Б. К. В. да заплати на В. Н. К. сумата 1700 лв. разноски за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: