3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
гр. София, 15.05.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3864 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 4278 / 10.06.2013г. по в.гр.д. № 4634/2011г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 17.01.2011г. по гр.д. № 51152/2009г. на Софийски районен съд, с което е осъден касатора да заплати на [фирма], на основание чл.79, ал.1, пр.1-во ЗЗД вр. чл.327, ал.1 ТЗ сумата от 19 867,50 лева, представляващи неизплатена част от цена на стока по фактура от 20.09.2008г., ведно със законна лихва от подаването на исковата молба – 09.09.2009г. до окончателното плащане, както и законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 2 864,38 лева за забава плащането на главницата за периода от 24.09.2008г. до 09.09.2009г., и на направените по делото разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, ЕТ „Н.- Ф.- Н. С., сочи, че липсват основания за допускане на касационния контрол, съответно се поддържа, че жалбата е неоснователна. Иска присъждане на направените разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въз основа на получаването от касатора на издадената и едностранно подписана от ищеца фактура, включването й от касатора в дневника на покупките и в справката- декларация по ЗДДС, с което е заявил правото да ползва данъчен кредит, въззивният съд е приел, че чрез тези действия не само се доказва наличието на продажно правоотношение между страните по делото, но е налице и извънсъдебно признание на купувача на факта, че стоката, предмет на фактурата, е получена от него, като част от стойността й, дори е заплатена. Въззивната инстанция е взела предвид и факта, че в счетоводството на жалбоподателя, същият води салдо /остатък/ на задължението си към ищеца в размер на претендираната от последния главница. Според решаващия състав, правото на данъчен кредит имат само получателите по облагаеми доставки, само ако те са реални, т.е. само ако описаната във фактурата стопанска операция се е осъществила т.е. ако доставката е получена.
Касаторът сочи, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по обусловилите изхода на спора въпроси: „/1/ Фактурите могат ли да са годно доказателство за установяване на фактите по предаване и получаване на стоки от продавача на купувача и за наличие на облигационна обвързаност между страните по неформални договори за търговска продажба и следва ли при оспорване на фактурите решаващият съд да прецени доказателственото й значение с оглед на всички доказателства по делото?; /2/ Какви са условията за ползване на данъчен кредит и може ли да се приспада данъка за стоки или услуги, които предстоят да бъдат доставени?”. Поддържа се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС- основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а вторият – е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Първият формулиран въпрос относно доказателственото значение на издадената и едностранно подписана от продавача фактура не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд е извел дължимостта на продажната цена не от факта на съставянето на фактурата, а от съвкупната преценка на доказателствения материал по делото – осчетоводяването на фактурата от ответника по иска и то със салдо, съвпадащо с исковата сума, ползването от касатора на данъчен кредит по фактурата и направените частични плащания по нея. Ето защо, първият поставен от жалбоподателя въпрос не предпоставя допускането на касационното обжалване, предвид липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК също не доказва релевираната в изложението допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като решенията са постановени при различна от настоящото дело фактическа обстановка, която именно е довела до други правни изводи.
Общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК не е налице и по отношение на втория поставен въпрос, въпреки че решаващият състав е направил извод, че купувачът има право на данъчен кредит само, ако стоката е получена, тъй като получаването на стоката не е изведено само от факта на ползването на данъчния кредит. Ето защо, дори да се приеме, че не може винаги да се постави на равенство между ползването на данъчния кредит и факта на получаване на стоката, доколкото отговорът на този въпрос сам по себе си не би се отразил на изхода на спора, то той не е обуславящ по см. на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед липсата на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав не обсъжда наведеното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Следва да се има предвид, че възникването на правото на данъчен кредит е предпоставено от настъпването на данъчно събитие – преминаване на правото на собственост или ограничено вещно право върху стоката или извършването на услугата. При родово определените вещи, каквито са предмет на процесната продажба, транслативният ефект /преминаването на правото на собственост върху купувача/ настъпва с предаването им, доколкото не се твърди и доказва концентрацията по чл.24, ал.2 ЗЗД да е настъпила по друг начин, поради което твърдейки възникване на правото му на данъчен кредит т.е. настъпването на вещнопрехвърлителния ефект, купувачът по същество признава получаването на родово определените вещи.
Въпреки изхода на делото, искането на ответника по касацията за присъждане на разноски за настоящата инстанция, не може да бъде уважено, тъй като липсват доказателства такива реално да са направени.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4278 / 10.06.2013г. по в.гр.д. № 4634/2011г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.