1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
гр. София, 17.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2456 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. И. Н. А. срещу решение № 21 от 11.03.2015 г. по в. т. дело № 16/2015 г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 26 от 23.10.2014 г. по т. дело № 124/2013 г. на Сливенски окръжен съд и ищецът /въззивник/ е осъден да заплати на ответника /въззиваем/ сумата 3 300 лв. – направени разноски във въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] против [община] частичен иск за заплащане на сумата от 25 001 лв. от общ размер 200 000 лв. – неустойка по договор от 01.09.2010 г. за възлагане извършването на дейности по депониране на ДНОО, [населено място], иска за заплащане на сумата 39 821,45 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху пълния размер на неустойката от 200 000 лв. за периода от 01.01.2012 г. до 10.12.2013 г., и претенцията на ищеца против ответника за заплащане на разноски като неоснователни. Ищецът [фирма], [населено място] е осъден да заплати на ответника [община] сумата 165 лв. направени разноски за възнаграждение за вещо лице и е отхвърлена претенцията на [община] за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Допустимо ли е едностранно прекратяване на договор с аргумент, че са налице предпоставки за развалянето му? – противоречие с решение № 424/01.06.2010 г. по гр. д. № 1211/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
2. При наличие на принципна обективна възможност за изпълнение, но при правна и фактическа субективна невъзможност, в състояние ли е страната, която едностранно е прекратила облигационната връзка, да продължи нейното изпълнение? Когато облигационната връзка е прекратена, в състояние ли е изобщо някоя от страните да изпълнява? – противоречие с горепосоченото решение № 424/01.06.2010 г. по гр. д. № 1211/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
3. Дължима ли е неустойката, когато са налице уговорените предпоставки за нея? – противоречие с определение № 512/04.08.2010 г. по т. д. № 142/2010 г. на ВКС, решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т. о. и определение № 193/25.03.2009 г. на ВКС.
4. Задължен ли е съдът да изясни само изявената воля, като не я подменя, или е в правомощията му чрез тълкуване да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли? – противоречие с решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 424/01.06.2010 г. по гр. д. № 1211/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, решение № 159/17.10.2014 г. по т. д. № 3605/2013 г., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС.
Ответникът [община] чрез процесуален представител адв. Н. Ц. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е установил наличие на възникнало между страните правоотношение по сключен между тях на 01.09.2010 г. договор, с който [община] като възложител е възложила на [фирма] като изпълнител, който е приел да извършва дейностите по депониране на битови отпадъци на депо за неопасни отпадъци [населено място], [община], считано от 01.09.2010 г. до сключване на договор с класирания кандидат за изпълнител по нова процедура за възлагане на обществена поръчка. С договора са уговорени дължимото възнаграждение, начина на плащане, отчитане и контрол на извършената работа, правата и задълженията на страните, санкциите при неизпълнение и условията за прекратяването или развалянето му.
За да направи извод за неоснователност на иска за заплащане на компесаторна неустойка, въззивният съд е приел, че възложителят – ответник по иска не е упражнил правото си за едностранно прекратяване на договора по смисъла на чл. 12, ал. 2, т. 2 от договора – когато не е в състояние да изпълни задълженията си. С отправеното до изпълнителя уведомление от 23.12.2011 г. [община] е посочила нарушения от страна на изпълнителя, които според нея са основания за разваляне на договора занапред, а именно, че не е изпълнено предписание в доклада на инвеститорски контрол [фирма] с вх. № 4701-769/21.12.2011 г. и не е съобразена работата на обекта с протоколи на отдел „Екология“, [община] от 24.11.2011 г., 01.12.2011 г. и 22.12.2011 г. Липсва изявление от възложителя за прекратяване на договора на основание чл. 12, ал. 2, т. 2 от договора, в който случай изпълнителят би имал право да претендира уговорената компенсаторна неустойка, без да доказва претърпените от него вреди. Изявлението е за прекратяване на договора на основание чл. 5, ал. 6, 12 и 14 и във връзка с чл. 12, ал. 3, т. 1 от договора.
Възражението на въззивника – ищец, че възложителят следва да се санкционира с договорената неустойка, тъй като ищецът като коректен изпълнител по договора, без да е дал повод и основание, е отстранен от изпълнението чрез едностранно прекратяване на договора от възложителя, което е в нарушение на договора и закона, е прието за неоснователно. Решаващият съдебен състав се е аргументирал с обстоятелството, че претендираната неустойка съгласно договора се дължи, ако възложителят не е в състояние да изпълни задълженията си. Замяната на един изпълнител с друг не може да бъде отъждествена с невъзможност за възложителя да изпълни задълженията си, тъй като ако възложителят не би могъл да престира, то не би могъл и да осъществи тази замяна. Предаването на депото на друг изпълнител – Д. „Про груп партнерс“, [населено място] и подписването на акт образец 10 на 30.12.2011 г. е последица от изявлението на възложителя за неизпълнение на задължения по договора от страна на изпълнителя. Поради липса на посоченото в договора условие – невъзможност за възложителя да изпълни задълженията, е направен извод, че не са налице предпоставки за присъждане на ищеца на претендираната неустойка по чл. 12, ал. 2, т. 2 от договора.
Предвид неоснователността на главния иск и акцесорния характер на претендираното вземане за обезщетение за забава върху пълния размер на неустойката за периода от 01.01.2012 г. до 10.12.2013 г., е отхвърлен и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Основният правен въпрос, който е включен в предмета на спора и който е обусловил изводите на въззивната инстанция по делото, е третият, посочен от касатора, материалноправен въпрос. Този въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС /решение № 111/28.07.2009г. по т. дело № 714/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 21/12.07.2010 г. по т. д. № 470/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 55/11.09.2015 г. по т. д. № 58/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 279/03.07.2012 г. по гр. д. № 691/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/, съгласно която за да бъде присъдена неустойка, е необходимо наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните или да е установена от закон или друг нормативен акт; кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; длъжникът виновно да не е изпълнил договорното си задължение, или да го е изпълнил лошо или със забава, в зависимост от условията, за които неустойката е договорена, т. е. да е налице неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява. Въззивният съд е обсъдил представените доказателства, анализирал е клаузата на чл. 12, ал. 2, т. 2 от договора, въз основа на която се претендира процесната неустойка, установил е, че договорът не е прекратен едностранно от възложителя по смисъла на посочената клауза, поради което е направил извод за липса на предвидените в чл. 12, ал. 2, т. 2 от договора предпоставки – невъзможност на възложителя да изпълни задълженията си.
По отношение на първия материалноправен въпрос не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Безспорна и трайно установена е съдебната практика, че една от предпоставките за възникване на потестативното право да се развали двустранен договор е неизпълнението на насрещната страна по договора да се дължи на причина, за която длъжникът отговаря, и неизпълнената част да не е незначителна. Развалянето трябва да се разграничава от правото едностранно да се прекрати действието на договора, което не изисква виновно неизпълнение от страна на длъжника и има действие за напред. Поначало всяка форма на неизпълнение /пълно, забавено, частично или лошо/ може да бъде основание за разваляне на договора. При разваляне на договора действието на облигационното правоотношение отпада с обратна сила, т. е. счита се, че договорът никога не е бил сключван – чл. 88, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ЗЗД. Когато предмет на поетото договорно задължение по разваления договор е продължително или периодично изпълнение, какъвто е настоящият случай, облигационното правоотношение отпада занапред – чл. 88, ал. 1, изр. 1, предл. 2 ЗЗД. В този смисъл е решение № 128/11.10.2013 г. по т. д. № 1100/2012 г. на ВКС, ТК, І т. о. В цитираното от касатора решение № 424/01.06.2010г. по гр. д. № 1211/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. договорът за поръчка не е с продължително или периодично изпълнение, негов предмет е доставка на автомобил, поради което посоченият съдебен акт е неотносим към настоящия казус. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че като е приел, че с отправеното до изпълнителя уведомление от 23.12.2011 г. [община] е посочила нарушения от страна на изпълнителя за прекратяване на договора по вина на изпълнителя, които представляват основания за разваляне на договора занапред, въззивната инстанция не се е отклонила от постоянната практика на ВКС.
Формулираните от касатора в т. 2 от изложението правни въпроси, с които се е опитал да обоснове тезата си, че с разваляне на договора отпада основанието за престиране на насрещните престации и никоя от страните не е в състояние да изпълни задълженията си по смисъла на чл. 12, ал. 2, т. 2 от договора, не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Решаващият съдебен състав не е приел наличие на правна и фактическа субективна невъзможност за изпълнение от страна на възложителя, а се е аргументирал с едностранно разваляне на договора за в бъдеще от възложителя по вина на изпълнителя съгласно уговорените клаузи в договора и събраните по делото доказателства. В този смисъл субективната невъзможност за изпълнение е предпоставена от наличието на вина на длъжника. При вина на изпълнителя не е налице хипотезата за прекратяване на договора едностранно от възложителя по смисъла на чл. 12, ал. 2, т. 2 от договора. Доводът за противоречие с решение № 424/01.06.2010г. по гр. д. № 1211/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. е неоснователен поради неговата неотносимост – в посочения съдебен акт не е разгледан формулираният от касатора правен въпрос.
Четвъртият правен въпрос се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и предвидените в нея критерии за тълкуване на разпоредбите на договора. По този въпрос не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е решен в противоречие с постоянната пракитка на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – освен цитираните и приложени от касатора решения, също решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 170/15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 105/30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. Създадената съдебна практика е в смисъл, че когато е налице съмнение, неяснота и или двусмисленост в договорните клаузи, съдът установява действителната им обща воля чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии – търси се действителната воля, отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване с целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай разпоредбата на чл. 12, ал. 2, т. 2 от договора е достатъчно точна и ясна и не е налице съмнение относно предпоставките за ангажиране на отговорността на възложителя за заплащане на неустойка съгласно посочената договорна клауза. При анализа на посочената договорна клауза и обсъждане на доказателствата въззивният съд не е изменил поетите от страните с договора задължения, нито е приел, че са създадени права, които страните не са уговаряли.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сумата 2 800 лв. – направени разноски за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 21 от 11.03.2015 г. по в. т. дело № 16/2015 г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], стадион „Х. Д.” № 2 да заплати на [община], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 800 лв. /две хиляди и осемстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.