6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
гр. София, 18.05. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 5020/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 4114 от 03.11.2017 г. от [фирма], [населено място], общ. А., чрез процесуалния си представител адв. Ц. И. от АК – Т., срещу въззивно решение № 179 от 29.09.2017 г., постановено по в.гр.д. № 201/2017 г. на Търговищкия окръжен съд, гражданска колегия, с което е отменено решение № 57 от 30.06.2017 г., постановено по гр.д. № 148/2016 г. на Омуртагския районен съд, в частта му, с която е отхвърлен искът за заплащане на трудово възнаграждение за разликата над присъдената сума от 7266,33 лв. до сумата от 9805,11 лв. и касаторът е осъден да заплати на Господин Р. А. от [населено място], [община], сумата още от 2538,78 лева, представляваща незаплатено чисто трудово възнаграждение за месеците февруари, април, май, юни, юли, август, септември, октомври и ноември 2015 г., на основание чл. 270 КТ, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 16.05.2016 г. до окончателно изплащане на задължението, като е потвърдено решението в останалите му обжалвани части. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове в посочените размери, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените от касатора правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд са: 1/ Възможно ли е трудовото възнаграждение да се доказва единствено и само чрез ведомост за заплата или са допустими всички доказателства, предвидени в ГПК; 2/ Възможно ли е страна по делото да черпи права от собственото си неправомерно поведение; 3/ Когато има съдебно признание на факт, което се подкрепя от гласни доказателства, съдът длъжен ли е да съобрази този факт; 4/ При съдебно признаване на факт за получаване на парични суми, съдът длъжен ли е да съобрази получаването на тези суми, ако страната, която признава този факт, влага различно правно основание за получаването на тези суми? В конкретния случай: има признаване на факт за получаването на парични суми от работник, същият твърди, че това са командировъчни, а не заплати. Съгласно чл. 6 от Наредба за командировките в страната, работникът е от категория лица, които не могат да бъдат командировани. В подкрепа на твърденията си касаторът не сочи и не прилага противоречива съдебна практика.
Ответникът по жалбата Господин Р. А. от [населено място], [община], не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в периода от 01.03.2013 г. до 31.03.2016 г., ищецът е работил при ответното дружество [фирма] като „шофьор на автобус“, като със Заповед №1 от 01.04.2016 г., на основание чл. 326, ал.1 от КТ трудовото правоотношение е било прекратено и ищецът е предявил иск за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 12 000 лева, за периода 01.03.2013 г. до 31.03.2016 г. и обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 1 000 лева, за периода от 2013 г. до 2016 г. С обяснения по реда на чл. 176 от ГПК, дадени пред въззивния съд, ищецът е пояснил, че през периода на действие на трудовото му правоотношение след всеки извършен от него като шофьор превоз, той е получавал веднага в брой от управителя на дружеството суми в размер от 10 до 50 лева, изчислявани на база дължината на изминатия път на километър по десет стотинки, като заявява, че това е уговорено между него и работодателя допълнително трудово възнаграждение като „командировъчни“. Съдът е приел за установено, че трудовото досие и счетоводството на ответното търговско дружество не са водени редовно и съобразно изискванията на законовите текстове, като съгласно назначената съдебно-счетоводна експертиза, за периода 01.03.2013 г. до 30.03.2016 г., дължимото на ищеца чисто трудово възнаграждение на базата на М. за страната през съответния период е в размер на сумата 9 805,11 лева, а обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ – в размер на 865,77 лева. Ведомости за получени трудови възнаграждения за исковия период не са представени по делото, въпреки че съдът е задължил ответното дружество да ги представи, като според управителя на дружеството същите са откраднати, без да е ангажирал доказателства в тази насока. По делото са приложени копия от разчетно – платежни ведомости за месеците февруари, април, май, юни, юли, август, септември, октомври и ноември 2015 г., в които са отразени имената на ищеца, длъжността му, начислено възнаграждение и удръжки за посочените месеци и е налице подпис на ищеца, удостоверяващ получаването на това възнаграждение. Освен, че са приложени като копия, тези ведомости са представени пред Инспекцията по труда и според данните, отразени в тези ведомости, на ищеца е заплатено за визираните в тях месеци определено трудово възнаграждение. Вещото лице е дало заключение, че за периода 01.03.2013 г. до 30.03.2016 г., на ищеца се дължи чисто трудово възнаграждение в размер на 9 805,11 лева. Въззивният съд е приел, че ищецът е сключил трудов договор на минимална работна заплата, като в същото време е имал договорка с работодателя, че ще получава и допълнително възнаграждение на брой изминати километри, каквото той не отрича да е получавал, като доказване на обстоятелството дали през процесния период му е заплащано трудово възнаграждение, е в тежест на ответното дружество работодател, за което липсват ведомости, както е констатирало и вещото лице, от които да е видно, че работодателят е изпълнил това свое задължение. Представените в копия ведомости за част от процесния период, съдът е приел, че не могат да служат като доказателство по делото, тъй като те не са представени пред съда, а пред контролен орган и са част от преписка на Инспекцията по труда, а процесуалният представител на ответника изрично е заявил в съдебно заседание, че не може да ги представи в оригинал. Въззивният съд е приел, че ищецът има право да му бъде присъдено чисто трудово възнаграждение за процесния период, съобразно заключението на вещото лице, а именно – сумата от 9 805,11 лева. Съгласно заключението на вещото лице ищецът има право на обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 865,77 лева и такова е присъдено на ищеца от първоинстанционния съд, доколкото по делото не са представени от работодателя заповеди за ползване на платен годишен отпуск от ищеца през процесния период, поради което предявените искове за уважени съответно по чл. 270 КТ в размер на 9 805,11 лева и по чл. 226 КТ в размер на 865,77 лева, ведно със законните последици.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В разглеждания случай, следва да се посочи, че касаторът не се е позовал и не е посочил противоречива съдебна практика на ВКС, както и противоречива съдебна практика, в отклонение на която се е произнесъл въззивния съд. Следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС по поставените въпроси. Така с решение № 258 от 3.11.2017 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1007/2017 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника, в които случаи не възникват съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, респ. със свидетелски показания, когато законът позволява събирането на гласните доказателства. Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документът е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства – извънсъдебното и съдебното признание, веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица. Писмената форма за валидност се отнася за волеизявленията на страните, поради което свързаните с нея правни въпроси не се обсъждат. В конкретния случай въззивният съд е изградил изводите си на база всички доказателства по делото, като е съобразил както тежестта на доказване, така и трайно установената практика на ВКС, че признанията на страните за факти, относими към спорното право (в т.ч. и извънсъдебните признания) съставляват допустимо доказателствено средство, поради което искането за събиране на доказателства за новоузнато от страната извънсъдебно признание на насрещната страна, следва да бъде допуснато от въззивния съд и ценено при условията на чл. 175 ГПК наред с всички доказателства по делото /вж. решение № 70 от 21.04.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 5100/2014 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. В тази връзка съдът е изложил съображения, че изключването на писмени доказателства от доказателствения материал по делото става при изрично искане на страна по делото за представяне на оригинала на документа и непредставянето му в дадения срок, доколкото съгласно чл. 183 ГПК, когато по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при поискване, тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него и ако не стори това, представеният препис се изключва от доказателствата по делото.
Поставените правни въпроси относно съдебното признание на факт, в конкретния случай така както са формулирани/в.2-в.4/, не се явяват обуславящи за изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, още повече, че направеното признание от ищеца, разпитан по реда на чл. 176 ГПК, за получени допълнителни суми от работодателя за всеки един пробег, са преценени от съда с оглед на всички установени обстоятелства по делото, както изисква нормата на чл. 175 ГПК и установената съдебна практика в тази насока. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По поставените правни въпроси не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като съгласно т. 4 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, какъвто както се посочи по-горе, не е настоящият случай.
Въз основа на изложеното, следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което по поставените правни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 179 от 29.09.2017 г., постановено по в.гр.д. № 201/2017 г. на Търговищкия окръжен съд, гражданска колегия, по касационна жалба с вх. № 4114 от 03.11.2017 г. от [фирма], [населено място], [община].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: