5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
София, 23.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на петнадесети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 136 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и се развива едностранно – съгласно чл. 130, изр. 2-ро ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 34187/2.ХІІ.2014 г. на варненското [фирма], подадена против въззивното определение № 4558 на Варненския ОС, ТК, от 25.ХІ.2014 г., постановено по ч. т. д. № 1938/2014 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу определение № 14903 на РС-Варна, ГК, 40-и с-в, от 22.Х.2014 г. по ч. гр. дело № 7536/2014 г. – за частично прекратяване на първоинстанционното производство (в хипотезата по чл. 130 ГПК) при констатираната недопустимост на обективно кумулативно съединения осъдителен иск „за реално изпълнение на договор”, предявен от този търговец срещу ответното С. [фирма]-гр. Варна с петитум: „да възобнови строителния процес, и да изпълни задължението си, посочено в Раздел ІV от сключения помежду им на 14.VІІ.201 г. договор за СМР в рубриката „Права и задължения на възложителя”, а именно „Да осигурява свободен достъп на изпълнителя до обекта и необходимите условия за безпрепятствено изпълнение на възложените работи”.
Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, [фирма]-гр. Варна претендира касирането му.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК търговецът частен касатор обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 720/30.Х.2013 г. на ІІ-ро т. о. по ч. т. д. № 3323/2013 г., по правния въпрос: „Дали неоказването на съдействие от страна на възложителя чрез осигуряване на достъп до обекта, не представлява неизпълнение на дължимата договорна престация, а единствено може да доведе до реализиране на отговорност на последния за заплащане на обезщетение за вреди, като резултат от допуснатата от него забава?” Същият правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, което обстоятелство било видно от решение № 408/25.VІІ.2011 г. Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-ви с-в, постановено по т. д. № 608/2011 г., за което обаче няма данни то да е влязъл в сила съдебен акт.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Варненския ОС, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-гр. Варна, ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
За да потвърди определението на РС-Варна за частично прекратяване на първоинстанционното пр-во по т. нар. „иск за реално изпълнение на договор”, предявен от търговеца настоящ частен касатор срещу ответното С. [фирма]-гр. Варна, въззивният съд е приел, че такъв иск е на разположение на кредитор по облигационно правоотношение, който не е получил доброволно от насрещната страна дължимата му престация, произтичаща от предмета на договора, а доколкото задължението на варненското [фирма] по процесния договор от 14.VІІ.2011 г. е било за извършване на определени СМР срещу възнаграждение, то неоказването на съдействие от страна на възложителя на работите С. [фирма]-гр. Варна – чрез осигуряване на достъп до обекта, „не представлява неизпълнение на дължима договорна престация, а единствено може да доведе до реализиране отговорността на възложителя за заплащане на обезщетение за вреди, резултат от допусната от него забава”.
Същевременно с цитираното и представено по делото определение № 720/30.Х.2013 г. на състав от ІІ-ро т.о. на ВКС, постановено по ч. т. дело № 3323/2013 г., е било прието, че в конкретния случай наложените обезпечителни мерки не са „подходящи” – по смисъла чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като с допускането им се постига решение на спора по същество – реално изпълнение на задълженията на концедент да осигури дължимото съдействие по изпълнението на договор за предоставяне на концесия за дейност „Поддържане на чистотата” /от 26.VІ.1998 г./, както и да преустанови извършваните действия, препятстващи дейността на молителя по процесния договор – да възстанови достъпа му до общинското депо за неопасни отпадъци”.
При извършената съпоставка между горното определение и това, което е предмет на подадената от варненското [фирма] частна касационна жалба, се констатира, че сделките визирани в мотивите към всяко едно от тях /договор за концесия и съответно договор за изработка в строителството/ имат различен предмет. Съгласно чл. 65, ал. 1 от закона за концесиите концедентът предава на концесионера правото на експлоатация на обекта на концесията, а концесионерът се задължава на свой риск да го изгради и/или управлява и поддържа. Оттам произтича задължението за органа, който представлява концедента /чл. 67, ал. 1 ЗК/ по концесионния договор „да предаде обекта на концесията” на концесионера в срока и по реда, определени с концесионния договор. Докато легалната дефиниция на договора за изработка в чл. 258 ЗЗД не предвижда друго задължение за почващия /възложителя/, освен това за заплащане на възнаграждение – наред с изискването „да не пречи” на изпълнителя при упражняване на правото си да проверява изпълнението на договора във всяко време. С оглед изложеното се налага извод, че постановеното от Ловешкия ОС въззивно определение е в точно съответствие с цитираната практика на ВКС, а не и противоречи.
В заключение, не е налице и предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, тъй като за посоченото от търговеца частен касатор решение на Пловдивския апелативен съд липсват данни то да е влязъл в сила съдебен акт, а коментираното по-горе определение на състав от ІІ-ро т.о. на ВКС (по ч. т. дело № 3323/2013 г.) не разрешава идентичен с релевирания в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК правен въпрос.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 4558 на Варненския окръжен съд, ТК, от 25.ХІ.2014 г., постановено по ч. гр. д. № 1938/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по ч. т. д. № 136 по описа за 2015 г.