О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
гр. София, 30.06. 2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1673 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 360 от 17.12.2013г. по в.т.д. № 719/2013г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 743 от 02.08.2013г. по т.д. № 239/2013г. на Варненски окръжен съд за отхвърляне на предявените от касатора против [фирма], [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за връщане на сумата 30 000 лева, представляваща част от преведени в периода от 11.03.2010г. до 14.10.2011г. от [фирма] на [фирма] без основание и дължими за възстановяване парични средства в общ размер на 312 084 лева, което вземане е било прехвърлено на касатора с договор за цесия от 24.10.2012г., ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба до окончателното плащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния дакон и е необосновано. Поддържа, ча въззивният съд правилно е приел, че представеният от ответника рамков договор за предоставяне на заемни средства е сключен без надлежно учреден мандат, но изводите му относно фактическите и правни действия на ответника, които според съда презумират знание, включително и съгласие, водещо до акцептиране на заемното правоотношение и саниране на липсата на представителна власт у пълномощника, са необосновани. Поддържа, че въз основа на събраните по делото гласни доказателства се установява, че представеният договор за заем не е породил правни последици за дружеството, тъй като е сключен от лице без представителна власт, същият е с недостоверна дата и е съставен за целите на настоящия процес, по аргумент от чл.181, ал.1 ГПК. Твърди, че липсва и заемно правоотношение, осъществено неформално, доколкото никога у органите на управление на [фирма]- управител и едноличен собственик на капитала, не се е формирала такава воля или намерение. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава искането си за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него липсва съдебна практика: „Достатъчно ли е единствено подписването на ГФО при липса на други документи от законния представител на едно дружество, за да се проявят последиците на чл.301 ТЗ и да бъдат санирани действия, извършени от лице без представителна власт?”.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на претенцията, не като се е произнесъл неправилно по сочения от касатора въпрос, а на база съвкупен и цялостен анализ на доказателствения материал по делото. Поддържа още, че формулираният въпрос не е правен, а фактически, и не е включен в предмета на делото, както и че липсва поддържаната специална предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че в процесния период цедентът [фирма] е превел на ответното дружество парични средства в общ размер на 312 084 лева, като се спори единствено по отношение наличието на надлежно договорно основание за соченото имуществено разместване и по твърдяното от ответника заемно правоотношение. Обсъдил е представения договор от 04.01.2010г., по силата на който [фирма] е поело задължението да финансира ответното дружество при отправени към него конкретни заявки в срок до 04.01.2016г.. Изложил е съображения, че съгласно чл.181, ал.1 ГПК този договор не се ползва с достоверна дата единствено по отношение на тези участвали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране, а другите, участвали в съставянето на документа субекти, не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. С оглед на това въззивният съд е приел, че визираната в договора дата се ползва с достоверност по отношение на ищеца и въпросът за датата е ирелевантен за спорното право и не следва да се разглежда по същество. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че договорът е подписан за заемодателя [фирма] от лице без представителна власт – В. Тракийска, както и че има характер на рамков договор, сключен за уреждане на трайни отношения /в срок до 2016г./ във връзка с бъдещо финансиране по заявка на получателя. Приел е още, че от събраните доказателства се установява, че паричните средства са преведени от [фирма] с оторизацията на В. Тракийска и с изричното отбелязване „по договор”, и са огледално осчетоводени в двете дружества като вземане, респ. дълг по заемно правоотношение. Изложил е съображения, че осчетоводяването на паричните преводи в счетоводството на ответника като заемни средства сочи на тяхното заявяване като такива по смисъла на рамковия договор, а преводът на паричните средства, ведно с изричното им осчетоводяване в счетоводството на кредитора като вземане по кредитиране, сочат наличието на съгласие от [фирма] за заемното финансиране на насрещната страна. Достигнал е до извода, че посочените действия в своята съвкупност сочат за наличие на неформално, реално съглашение, съдържащо съществените белези на чл.240 ЗЗД. Въззивният съд е счел за неоснователни възражения на въззивника – ищец за непротивопоставимост на описаните действия по отношение на дружеството – наредител. Взел е предвид показанията на свидетеля Т. Тодоров /бивш управител на [фирма]/, според които е получавал ежедневни разпечатки от движението по банковите сметки на дружеството, но не е реагирал на предоставените средства „по договор” поради заетост и некомпетентност, както и че последващите конкретни правни и фактически действия, съставляващи правопораждащ факт на заемното правоотношение, са обективирани в счетоводството на дружеството, а записванията са обобщени в годишния му финансов отчет в съставните му части съгласно чл.26, ал.1 ЗСч, подписан от управителя на дружеството и приет с надлежно решение на едноличния собственик на капитала. С оглед на това въззивният съд е приел, че сочените действия презумират знание, вкл. и изрично съгласие с предприетите вписвания, вкл. и в частта, свързани с паричните потоци по кредитиране.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулираният от касатора въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и поради това не е релевантен за крайния изход на спора. За да достигне до извода, че е налице презумтивно потвърждаване по смисъла на чл.301 ТЗ на сключения договор за заем от страна на заемодателя, въззивният съд е взел предвид всички установени по делото обстоятелства – обстоятелството, че управителят на дружеството – заемодател е получавал ежедневни разпечатки от движението по банковите сметки на дружеството, но не е реагирал на предоставените средства „по договор”; наличието на осчетоводяване на паричните преводи в счетоводството на кредитора като вземане по кредитиране и обобщаване на тези записвания в ГФО на дружеството в съставните му части съгласно чл.26, ал.1 ЗСч.; обстоятелството, че ГФО за 2010г. и 2011г. са подписани от управителя на дружеството и са приети с решения на едноличния собственик на капитала. Следователно обстоятелството, че ГФО на дружеството е подписан от неговия управител не е единственото, което е обусловило изводите на въззивния съд във връзка с прилагането на чл.301 ТЗ, а този извод е основан на съвкупата преценка на всички събрани по делото доказателства. Поради това този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът, позовавайки се на твърдяната от него неправилност на въззивното решение, е посочил, че разглеждането на касационната жалба е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва съдебната практика по въпроса. В случая не е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му, поради което не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1000 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 360 от 17.12.2013г. по в.т.д. № 719/2013г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] сумата 1 000 лева /хиляда лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: