О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
гр. София, 22.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 1995/2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Н. Г., [населено място], и А. И. Г., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат В. К., срещу въззивно решение от 28.02.2019 г., по гр.д. № 354/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
Поддържат се оплаквания, че решението е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с твърдения за противоречие на въззивното решение с решение № 100/2017 г. по гр.д. № 3560/2016 г. на ВКС, I г.о. по следния правен въпрос: Когато съсобствената вещ се ползва от всички или само от част от съсобствениците, но упражняваната от тях фактическа власт не съответства на обема на правата им, интересът на съсобственика, чието право е нарушено, е да получи фактическа власт върху реална част от имота, съответстваща на правата му, възможно ли е тази цел да бъде постигната с иск за ревандикация по чл. 108 ЗС за идеални части от този имот преди да бъде извършено разпределение на ползването на съсобствената вещ по реда на чл. 32 ЗС. Касаторът твърди наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което обосновава с липса на постоянна съдебна практика на ВКС по въпроса: При наличие на СПН на решение по допускане на делба на недвижим имот и висящ делбен процес, който се намира във втората фаза по окончателното извършване на делбата, допустим ли е ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, след като всеки от наследниците може да поиска от съда в делбеното производство да му определи коя част от имота да ползва до окончателното извършване на делбата на основание чл. 344, ал. 2 ГПК. Твърденията си за недопустимост на обжалваното решение касаторът мотивира с наличие на друго влязло в сила решение по гр.д. № 719/2006 г. на Районен съд – Монтана за допускане на делба между същите страни за същия имот.
Ответниците по касационната жалба – С. К. Т., Д. Т. Д., Д. Т. Д., А. И. А., К. К. К., Ф. Б. Г., В. Т. Г., Б. Т. Г., К. В. И., М. В. И., чрез пълномощника адвокат З. Г. – М., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 644/2018 г., постановено по гр.д. № 81/2018 г. на Районен съд – Монтана, с което е признато за установено по отношение А. И. Г. и И. Н. Г., че В. Т. Г., Б. Т. Г., Ф. Б. Г., К. В. И., М. В. И., К. К. К., С. К. Т., Д. Т. Д., Д. Т. Д. и А. И. А., са съсобственици на общо 51/96 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], и на основание чл. 108 ЗС ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху притежаваните от тях идеални части.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните по делото са наследници на М. Г. М., починал на 29.08.1968 г. С постановено по реда на ЗСПЗЗ решение на поземлена комисия на последните, в качеството им на наследници на починалия общ наследодател, са възстановени имоти, сред които и процесният поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 2674 кв.м. С оглед прекратяване съсобствеността върху имота през 2006 г. част от наследниците предявили иск за делба пред Районен съд – Монтана. По образуваното гр. д. № 719/2006 г. е налице влязло в сила решение за допускане на делбата. След като във втората фаза по делбата се установило, че имотът е неподеляем, съдът с протокол от 08.04.2009 г. внесъл делото в архив. Същото е възобновено през 2018 г., но понастоящем не е приключило. С нотариален акт № 115/2007 г. наследницата Е. Ц. е дарила на ответника И. Г. своята 1/8 идеална част от имота, а през 2008 г. с нотариален акт № 29/2008 г. и наследниците А. М., Ж. М. и Т. М. му дарили собствената си 1/8 идеална част. С договор за доброволна делба от 18.08.2008 г. наследниците се договорили помежду си да разделят процесния имот на два самостоятелни дяла. Тъй като за привеждането му в изпълнение се налагала промяна в ПУП, договорът не бил вписан, а разделянето не било осъществено. Впоследствие ответникът И. Г. се разпоредил със собствените си 2/8 идеални части от процесния имот, които дарил в полза на втората ответница А. Г. с нотариален акт № 64/2012 г. През 2017 г. последната се снабдила с констативен нотариален акт за собственост №25/2017г. и за останалите 6/8 ид.ч. на основание наследство и давност.
Съсобствениците са дали съгласие за строеж на лека декоративна ограда, която да бъде построена от ответника И. Г. в общия им имот, като същият незаконно построил плътна такава. Между страните не съществувал спор, че до лятото на 2017 г. ищците са имали достъп до имота, но оттогава целият имот е ограден от ответника И. Г. и ищците нямат достъп до него. При така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е приел за основателен предявеният иск по чл. 108 ЗС. Обосновал е изводите си с установения факт на заграждане от страна на ответника И. Г. на целия имот с мрежа и бетонови колове без възможност за достъп на ищците от една страна, а от друга – от издадения констативен нотариален акт за собственост върху поземлен имот, придобит по наследство и давностно владение № 25/2017 г. в полза на ответницата А. Г.. Посочил е, че е без значение обстоятелството дали ответникът И. Г. ползва реално целия имот, след като с изграждането на оградата с телена мрежа е възпрепятствал достъпа на ищците като съсобственици да го ползват съобразно правата си.
Доводите, свързани с наличие на влязло в сила решение по допускане на делба по гр.д. № 719/2006 г. на Районен съд – Монтана, с което е установена съсобствеността върху процесния имот между страните по настоящето дело в посочените в него дялове и за недопустимост на иска поради неприключило делбено производство и липса на правен интерес от предаване на владението върху идеални части от имота, въззивният съд е приел за неоснователни. Правата върху процесния имот са определени с влязло в сила решение по допускане на делбата.След влизането му в сила ответницата Г. се е снабдила с нотариален акт за собственост по наследство и давност за частите на ищците, а ответникът Г. е оградил целия имот и по този начин се препятства достъпът на ищците до него.При това положение за последните е налице правен интерес да водят ревандикационния иск срещу съсобствениците.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Изложените съображения за недопустимост на обжалваното решение не могат да обосноват допускане касационна проверка за евентуална недопустимост по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. При постановяване на решението си, въззивният съд е съобразил наличието на влязло в сила решение по допускане на делба между същите страни относно същия имот. В мотивите си съдът изрично е посочил, че същото е формирало сила на пресъдено между страните относно собствеността върху имота и размера на техните права които е отчел при преценка наличието на първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, а именно дали ищците са собственици на заявената за ревандикиране вещ.
С оглед предмета на спора и поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни мотиви, първият формулиран от касаторите въпрос няма обуславящо значение за делото и не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е неотносим към процесния случай, доколкото касае хипотеза, различна от разгледаната с постановеното решение по заявената претенция на ищците за установяване правото им на собственост върху съответните идеални части от процесния имот и предаване владението върху тях. Въпросът не отчита конкретните фактически обстоятелства по делото, по което безспорно се установено, че фактическата власт върху процесния имот се осъществява единствено от ответниците, а достъпът на ищците до същия е изцяло изключен. В този смисъл неотносимо е и посоченото решение № 100 от 02.08.2017 г. по гр.д. № 3560/2016 г. на ВКС, I г.о., на което касаторите се позовават. То е постановено по въпроса за възможността да се води иск за ревандикация на идеални части от недвижим имот между съсобственици, които ползват имота, когато ползването от някой от съсобствениците надхвърля обема на правата му в съсобствеността. В настоящия случай е прието, че имотът се ползва единствено от съсобствениците – ответници, в който случай съгласно константната практика на ВКС допустимостта на иска по чл. 108 ЗС не е предпоставена от предварително проведено производство по реда на чл. 32 ЗС. В тези случаи исковете по чл. 32, ал. 1 и чл. 32, ал. 2 и чл. 34 ЗС не могат да заместят защитата, която дава искът по чл. 108 ЗС, тъй като не осигуряват предаване на владението на съсобствената идеална част, което се постига с ревандикационния иск /в този смисъл решение № 128/12.2018 г. по гр. д. № 4841 / 2017 г. на ВКС, ІІг.о./. И вторият въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Той не е включен в предмета на спора пред въззивния съд и той не е излагал мотиви относно възможността ищците да търсят защита на собственическите си права в рамките на висящото делбено производство, респ. да искат постановяване на привременни мерки по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК. При отсъствие на обща предпоставка за допускане до касационно обжалване не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от касаторите.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски на ответниците по касация не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства за това, че са направени такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 28.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 354/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: