4
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№37
София, 24.01.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 2167 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на Ц. Б. И. срещу Решение № 910 от 05.05.2016 год. по т.д.№ 3919/2015 год. на Софийския апелативен съд с което, произнасяйки се по въззивната жалба на И., съставът на САС е потвърдил Решение № 3421 от 19.05.2015 год. постановено по гр.д.№ 11603/2014 год. на Софийски градски съд.
С първоинстанционното решение е бил уважен до размера на 25413 лв. и отхвърлен в останалата му част и до предявения размер от 29850 лв. предявеният от [фирма] срещу и Ц. И. иск за заплащане на посочената сума, представляваща стойността на лек автомобил, предмет на прекратен договор за лизинг и на основание чл.345 ал.1 ТЗ.
Позоваването в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на е на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на въпросите: 1./ „Задължението на съда да обсъди всички искани от страните доказателства, както и да събере, дори по свой почин всички относими към делото доказателства, които поради процесуален пропуск са непоискани от страните и той е от значение за точното прилагане на закона; 2./ Следва ли въззивният съд по свой почин, след като първоинстанционният е пропуснал, да събере служебно доказателства по делото – посочена в исковата молба нотариална покана, която не е приобщена като доказателствен материал за едностранно разваляне на договора с оглед пълното и главно доказване, след като в мотивите си казва, че абсолютно съвпадат изводите и на двата състава без да е събрал служебно доказателства; 3./ Следва ли въззивният съд да дава указания по доказателствената тежест и доказването на предпоставките и фактическия състав на правната норма или това е работа само на първата инстанция; Следва ли въззивният съд с оглед служебното начало, по свой почин да събира доказателства относно фактическия състав на посочената правна норма като правно основание на иска чл.345 ал.1 ТЗ, т.е. да изследва обедняването на ответника и обогатяването на кредитора, ако същият е получил вече нейната равностойност, по застраховка, платена от лизингополучателя; 4./ Следва ли въззивният съд при направено възражение от особения представител, но без да е поискал събирането на доказателства в тази насока, да изследва по свой почин остатъчната стойност на лизинговата вещ, след приспадането на платеното застрахователно обезщетение; 5./ Следва ли въззивният съд да възприема фактически констатации в мотивите на присъдата от наказателния съд за доказателства за настъпване на правопрекратителни факти, а прекратяването на договора и узнаването му от подсъдимия в хода на наказателното производство?”.
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по който и да е от посочените въпроси. Поискал е присъждане на разноски на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Настоящият съдебен състав счита, че не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на посочените по-горе въпроси, поради следното:
Безспорно е, че на 26.04.2007 год. между страните е бил сключен договор за лизинг на лек автомобил м.”Пежо” мод.407, като вещта е била предадена на лизингополучателя И.. Срокът на договора е бил 40 месеца при задължение на лизингополучателя за заплащане на равни месечни лизингови вноски, след първоначалната такава. Безспорно е, че И. е преустановил плащането след 20-та вноска, както и че не е върнал лизинговата вещ след покана от лизингодателя и развалянето на договора. С влязла в сила присъда по НОХД № 7055/2011 год. И. е бил признат за виновен в противозаконното присвояване на чужда вещ – процесният л.а. м.”Пежо” мод.407 с ДК [рег.номер на МПС] , като е приложена ефективно наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 години и лишаване от право да заема материално-отговорна длъжност за срок от 5 години.
Поради неизпълнение на задължението по чл.345 ал.1 ТЗ от страна на И., [фирма] е предявил иск за заплащане на нейната равностойност към датата на прекратяването на договора.
Ответникът по иска, чрез особения си представител е изразил становище, че не е в състояние да върне лизинговата вещ тъй като не е в негово държане и не знае местонахождението и, че по лизинговите вноски е заплатил общо сумата 15840.84 лв., както и че е застраховал лекия автомобил и сумата е следвало да бъде търсена от застрахователя.
Първоинстанционният съд е уважил иска до размера на 25413 лв., стойността на автомобила към датата на извършване на престъплението, съгласно заключението на назначената по делото авто-техническа експертиза.
Сезиран с въззивната жалба на И., съставът на САС е потвърдил първоинстанционното решение. Зачел е на основание чл.300 ГПК обстоятелствата, установени с влязлата в сила присъда и е изложил защо счита за неоснователни възраженията на въззивника досежно възможността за ангажиране отговорността на застрахователя и приспадане на заплатените погасителни вноски.
Поставените от касатора въпроси не отговарят на приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, посочени в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Тези въпроси касаят правомощията на въззивния съд по отношение на събирането на доказателства и преценката им, като аспектът е за пределите на служебното начало. По тези правомощия ВКС се е произнесъл със задължителна практика – ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК и процесуалната дейност на въззивният съд не е в отклонение от посочената в Тълкувателното решение.
Нямат обуславящо изхода на спора значение и въпросите за платените погасителни вноски и застраховката на вещта. Плащането на лизинговите вноски не съставлява авансово плащане на част от цената, която да бъде приспадната при отнемане/погиване на вещта, а дори при сключен застрахователен договор, в правомощията на кредитора е да прецени дали да предяви иск срещу застрахователя или срещу неизправния длъжник. Данни за платено застрахователно обезщетение липсват, а и наличието на плащане се твърди за пръв път пред касационната инстанция, което е недопустимо.
С оглед изхода на спора, касаторът ще следва да бъде осъден да внесе по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 30 лв. – т.7 на ТР № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, а на ответника по касация [фирма]. На ответника ще следва да заплати на основание чл.78 ал.8 ГПК разноски в размер на 600 лв., съответстващ на минималното адв.възнаграждение.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 910 от 05.05.2016 год. по т.д.№ 3919/2015 год. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Ц. Б. И. с ЕГН-[ЕГН] да заплати по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 30 лв. (тридесет лева).
ОСЪЖДА Ц. Б. И. с ЕГН-[ЕГН] да заплати по сметката на [фирма] с ЕИК-121218170 сумата 600 лв. (шестстотин лева) та основание чл.78 ал.8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.