3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
гр. София, 27.01.2013 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4206 по описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. К. Р. против решение № 131/15.03.2013 г., постановено по гр.д.№ 1471/2012 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивният съд е приел, че вземането по предявения иск е погасено по давност, с изтичането на общия давностен срок по чл.110 ЗЗД. До този извод съдът е достигнал, като е взел предвид, че за част от сумата е предявен частичен иск, като по това дело е постановено влязло в сила съдебно решение, с което ответникът е осъден да заплати частично предявеното вземане. За разликата до пълния размер на вземането, съдът е приел, че е погасено по давност, тъй като силата на пресъдено нещо не се разпростира върху непредявената част от вземането. Доколкото вземането е станало изискуемо, дори и да се приеме от датата на последното плащане – 09.10.2005 г., то давностния срок е изтекъл на 09.102010 г., а исковата молба е предявено в съда на 15.12.2011 г., то съдът е приел, че вземането по исковата молба е погасено по давност. Съдът е приел за неоснователно възражението на ищеца, че давностния срок е прекъснат с признаването на вземането от страна на ответника, тъй като не е налице признание на вземането по смисъла на чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД. За да е налице признание на вземането по смисъла на тази разпоредба, следва да е налице едностранно волеизявление от страна на длъжника, че признава вземането по произход или основание, както и по размер. Съдът е приел, че заявеното в отговора на исковата молба по предявения частичен иск становище не представлява признание на иска по смисъла на чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД, тъй като с него се е оспорило от страна на ответника основанието, на което се претендира вземането – неоснователно обогатяване. С отговора на исковата молба, пълномощника на ответника е заявил, че сумите са получени, но на основание договор за заем, което становище изключва признанието на вземането на заявеното от ищеца основание. Налице е единствено признание относно получаването на сумата, факт, който не е оспорен от ответника, но е оспорено основанието, оттам и основателността на претенцията на ищеца на заявеното основание.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочат правни въпроси относно които се твърди, че са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Сочения правен въпрос, който според касатора е разрешен в противоречие с практиката на ВКС е относно признаването на вземането по смисъла на чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД, като се твърди, че съгласно тази практика, обективирана в решение № 100/20.06.2011 г. по т.д.№ 194/2010 г. на ТК на ВКС, признанието следва да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Съдът се е произнесъл именно в съответствие с тази практика на ВКС, като е приел именно възприетото и в цитираното в решението на ВКС относно възражението на ответника и наличие на признаване на вземането по смисъла на цитираната разпоредба на ЗЗД. Липсва противоречие на възприетото по този правен въпрос от въззивния съд, с разрешението дадено с цитираното решение, както между другото и на трайната и постоянна съдебна практика в тази насока.
Позоваването на касационното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроси, свързани с посочения по-горе въпрос, а именно, наличието на признаване на вземането пи положение, че се оспорва основателността на вземането, тъй като се сочи друго основание за получаването на сумата, се обхваща от отговора на правния въпрос, посочен по-горе, по който е налице задължителна съдебна практика- постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 100/20.06.2011 г. по т.д.№ 194/2010 г. на ТК на ВКС, поради което не е налице основанието на което се позовава касатора – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По правните въпроси, свързани със силата на пресъдено нещо при предявен частичен иск за част от вземането и обективните предели на силата на пресъдено нещо, простиращи се само върху част или за цялото вземане е налице едностранна, непротиворечива и трайна съдебна практика на ВКС в смисъл, че със сила на пресъдено нещо се ползува само тази част от вземането, които е било предмет на частично заявената претенция, не и незаявената и по отношение на нея може да се приложи институтът на погасителната давност. Доколкото възприетото от въззивния съд е изцяло в съответствие с тази трайна практика на ВКС, то не е налице соченото касационно основание по този правен въпрос.
С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените в това производство съдебни разноски, в размер на 4 300 лева, представляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие № 8114/19.06.2013 г., на основание чл.78, ал.3 вр. с чл.81 ГПК.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 131/15.03.2013 г., постановено по гр.д.№ 1471/2012 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Е. К. Р. съдебен адрес [населено място], [улица], ет., офис чрез адв. А. Д. да заплати на основание чл.78, ал.3 вр. с чл.81 ГПК на С. А. А. съдебен адрес [населено място], [улица] чрез адв. С. М. сумата 4 300 /четири хиляди и триста/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.