О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
С., 30.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2922/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Б., [населено място], чрез процесуалния и представител Г. Щ., приподписана от адвокат Е.Й., срещу въззивно решение №175/29.03.2016г. по гр.дело № 641/2015г. на Софийския окръжен съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се следните правни въпроси : към кой момент се установява правото на собственост по предявен иск по чл.53,ал.2 ЗКИР – към момента на предявяване на иска или към датата на одобряване на кадастралната карта; как трябва да е очертан във въззивната жалба порокът на първоинстанционното решение – с факти, които първоинстанционният съд неправилно е приел за осъществени, или е достатъчно да заяви конкретна правна норма; може ли въззивният съд да назначи по свой почин експертиза, независимо от позицията на страната, за да извърши проверка на представени по делото доказателства; може ли въззивният съд да излезе извън рамките на заявените във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение и как следва да процедира, когато във въззивната жалба не са заявени конкретни пороци; длъжен ли е въззивният съд при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички дзоводи на страните. Сочат се ТР № 1/2013г. по тълк.д.№1/2013г., ОСГТК, ВКС и други решения на ВКС с твърдение, че постановеното им противоречи.
Ответникът по касация И. П. И. оспорва касационната жалба в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение №66/2015г. по гр.д.№151/2014г. по описа на Самоковския районен съд в частта, с която по отношение на И. П. И. е уважен предявеният от Е. Г. Б. за признаване за установявено, че към момента на одобряване на кадастралната карта на [населено място] със Заповед № РД-18-3/2005г. наследодателката на ищцата М. Щ. е била собственик на място с площ от 7 кв.м., намиращо се в северната граница на имот с идентификатор № 65231.909.310, като при заснемане на кадастралната карта е допусната грешка, изразяваща се в заснемане на това място в съседния поземлен имот с идентификатор 65231.909.310, вместо към поземлен имот с идентификатор 65231.909.313. Постановено е друго, с което предявеният иск с правно основание чл.53, ал.2 ЗКИР/нов чл.54, ал.2 ЗКИР/ е отхвърлен. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.53, ал.2 ЗКИР/нов чл.54, ал.2 ЗКИР/, предявен от Е. Г. Б. срещу И. П. И. и П. Д. С. за признаване, че ищцата е собственик на 17 кв.м., заключени между страничната дворищно регулационна граница на парцел ІХ-1681 и парцел Х-1679 в кв.93 по дворищно-регулационния план на [населено място] и границата по кадастрална карта на [населено място], одобрена със Заповед №РД-18-3/27.01.2005г. между поземлени имоти с идентификатори №65231.909.310 и №65231.909.313.
Въззивният съд е приел по предявения иск, че трябва да се приложат дадените разяснения в т.4 на ТР №8/23.02.2016г. по т.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС, съгласно което спорът за материално право най-често се изразява в това, че част от един недвижим имот е заснета към съседен имот или цял имот не е заснет като самостоятелен, а е инкорпориран в съседен имот цели да установи пространствения обхват на правото на собственост с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта. Принцип в гражданския процес е спорното право да се установява към момента на предявяване на иска, респективно към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество и само по изключение ищецът има право да установи правото си на собственост към минал момент, каквото например изключение е искът по чл.32, ал.1 т.2 от ЗТСУ/отм./. ЗКИР въвежда основно изискване кадастралната карта и кадастралните регистри да отразяват вярно правото на собственост – чл.2, ал.5 от ЗКИР, и да бъдат поддържани в актуално състояние-чл.51 ЗКИР. Поради това се приема, че установяването на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право, по принцип е към момента на предявяване на иска, респективно- на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. След анализ на приетите по делото пимени доказателства – скица №453 и обяснителна бележка от 9.08.1974г. и протоколи е направен извод, че действително с регулационния план от 1964г. са извършени придавания по регулация между процесните имоти на страните по делото, като към парцел ІХ, имот с пл.№1620 /на наследодателката на ищцата/ са придадени 78кв.м. от имот с пл. №1606, кв.ІХ са уредени сметки по регулация чрез заплащането на сумата от 156.00лв. Отчетено е обаче, че съгласно скицата от парцел Х, имот № 1609 се придават 7 кв.м., докато в протокол от 9.05.1960г. е отразено, че от имот с пл.№1620 се вземат 8кв.м. и се придават към парцел ХІІ, кв.75 . Прието е,че от тези писмени доказателства не може да се установи каква част като квадратура от имот №1620, парцел ІХ /на наследодателката на ищцата/ е придадена към имот №1606, п-л Х, на наследодателите на ответниците. Посочено е, че първоинстанционният съд с определение от 03.12.2014г. и въззивният съд с определение от 18.11.2015г. са допуснали СТЕ с формулирани задачи да се проследи регулационният статут на процесните имоти и се изготви скица във връзка с това. По искане на ищцата определението за допускане на СТЕ в първата инстанция е отменено и е върнат внесеният депозит. Пред въззивната инстанция по искане пак на ищцата – въззивник с твърдения за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК и липса на указания, че не е представила доказателства относно установяване на наличие на придаване по регулация на площи между двата имота относно 17кв.м., при съобразяване ТР №1/9.12.2013г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е допуснал СТЕ. Въззивницата Б. е поискала удължаване на срока за внасяне на депозита, а впоследствие е направила искане да се отмени определението, тъй като съдът не може служебно да назначава експертиза. Възражението на ищцата за назначаване на вещо лице поради наличие на изготвени скици от инженери с техническа правоспособност е прието за неоснователно. Въззивният съд е приел, че съгласно чл.195, ал.1 ГПК вещо лице се назначава по искане на страната или служебно от съда, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други. Носител на тези знания е вещото лице, от което произтича и наименованието му. Необходимостта от назначаване на вещо лице и допускане до изслушване на експертиза се обуславя от това, че съдът няма знания по въпроси, чиито отговори предпоставят специални познания в различни клонове на науката, техниката, или в различни професии. Освен това принципите за равенство на страните и за състезателност налагат да им се осигури възможност да получат квалифицирано становище от специалист, което да ползват при изграждане на защитата. Заключението на вещото лице е необходимо на съда, за да се установят релевантни за делото факти. Ако съдът би разполагал с необходимите знания, то би могъл сам да стигне до същите изводи, в които се състои заключението на вещото лице. Вещото лице освен сведения за съответните общи закономерности, правила или изисквания предлага на съда и своите доказателствени изводи от тях за фактите по делото. Подобно на всяко друго доказателствено средство и заключението на вещото лице трябва да бъде включено в делото чрез допускането му, да бъде назначено с определение на съда и да бъде събрано от съда. С оглед изясняване на въпросите за правото на собственост на ищцата за 7кв.м. и 17кв.м. предвид твърденията за придаване по регулация на части от имотите на ищцата и ответниците, както и определяне и ситуиране в коя точно част на процесните имоти са частите, които се придават по регулация между тях с плана от 1964г. са били необходими знания на вещо лице, което да проследи регулационните промени по плановете от 1916г., 1955г., 1964г., 1978г. и конкретно от тези по плана от 1964г., касаещи спорните части. Без експертиза и изготвена скица от вещо лице не може да бъде направен извод за точното местоположение на придадените по регулация части. Ищецът носи доказателствена тежест да докаже правото си на собственост върху спорните площи от 7 кв., намиращи се в северната граница на имот с идентификатор №65231.909.310, заснети като част от този имот, вместо към поземлен имот с идентификатор №65231.909.313, за които твърди, че са придадени по отменения регулационен план от 1964г. и погрешно заснети като част от имот №65231.909.310 и 17 кв.м., заключени между страничната дворищно регулационна граница на парцел ІХ-1681 и парцел Х-1679 в кв.93 по дворищно-регулационния план и границата по кадастрална карта одобрена със Заповед №РД-18-3/27.01.2005г. между поземлени имоти с идентификатори №65231.909.310 и №65231.909.313.. Поради липса на надлежно доказване искът следва да бъде отхвърлен.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Касаторът не обосновава относимост на първия въпрос, касаещ момента на установяване правото на собственост. Той не е и обуславящ изхода на делото и не може самостоятелно да обуслови допускане на касационното обжалване на решението. Освен това е решен в съответствие с приетото в т.4 на ТР №8/23.02.2016г. по т.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС. Повдигнатият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и релевантните за спора доказателства не е конкретен, тъй като не визира конкретни доводи и доказателства, които не са обсъдени. Въззивният съд в изпълнение на процесуалните си задължения и задължителната съдебна практика, в т.ч. приложената от касатора, е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти като е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Останалите процесуални въпроси, в т.ч. касаещите назначаването на експертиза служебно от съда са неотносими. Това е така, защото основният извод в обжалваното решение е за недоказаност на иска от страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест. Следва да се имат предвид и постановките на ТР №1/9.12.2013г., ОСГТК на ВКС, които са съобразени от съда. В случая въззивният съд не е се позовал на служебно назначена от него при нарушаване на процесуалните правила експертиза, а е посочил, че въпреки дадените на ищцата указания и възможност, тя не е съдействала чрез внасяне на депозит за изготвяне и приемане на необходимо за изясняване на делото експертно заключение. При това нейно процесуално поведение делото е останало непопълнено със заключение на вещо лице, чиито специални знания в дадената област са необходими на съда , за да се установят релевантни за делото факти и да се направят съответни правни изводи по спора. След като не е изпълнила доказателствената си тежест, не може да се позовава на допуснати от съда процесуални нарушения. В останалата си част изложението касае обосноваността на обжалвания акт и не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Въпросът за задължението на въззивния съд да изпълни дадените му с отменителното решение на ВКС указания по чл. 294 ГПК също не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението в сочената хипотеза на чл.280,ал.1,т1 ГПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 600 лева, които се доказват с приложения договор за правна защита и съдействие от 27.04.2016г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №175/29.03.2016г. по гр.д. № 641/2015г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. Г. Б., [населено място], да заплати на И. П. И., [населено място] разноски за касационната инстанция в размер на 600 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: