ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 37
гр. София, 31.01.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като разгледа докладваното от съдия Д. частно гражданско дело № 7 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на П. П. Г. срещу определение № 612/28.09.2016 г., постановено по гр.д. № 104/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което е оставена без разглеждане молба вх. № 5397/29.07.2016 г. на страната за изменение на решение № 147/20.06.2016 г., постановено по делото, в частта му за съдебните разноски.
Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде разгледана по същество молбата му за изменение на постановеното от Окръжен съд – Ловеч решение, в частта за разноските. Твърди, че въззивният съд е следвало да преизчисли присъдените в първоинстанционното решение разноски и да му присъди сумата от още 275, 43 лв., съобразно уважената част от предявените искове, доколкото първоинстаноционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен иска за присъждане на сумата в размер на 2 808, 12 лв. – възнаграждение за положен извънреден труд от 502 часа и сумата от 552, 49 лв. – морторна лихва за забава и ответникът е осъден да заплати възнаграждение за положен извънреден труд и мораторна лихва за забава на ищеца. Поддържа, че присъдените в полза на ответника с първоинстанционното решение разноски, е следвало да бъдат намалени до сумата от 208,85 лв.
Ответната страна по частната жалба – “Областна дирекция на МВР” – [населено място], не е подала в законоустановения срок отговор.
Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Върховния касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното:
С решение № 147/20.06.2016 г., постановено по гр.д. № 104/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, въззивният съд е отменил решение № 72/23.02.2016 г. по гр.д. № 843/2015 г. на Районен съд – Ловеч, ГК, IV състав, в частта, с която е отхвърлен искът на П. П. Г. против “Областна дирекция МВР” – [населено място] и ответникът е осъден на основание чл. 211 ЗМВР /отм./ да заплати на ищеца сумата в размер от 2 808,12 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд от 502 часа за периода от 01.06.2012 г. до 30.06.2014 г. и сумата от 552, 49 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 01.01.2012 г. до 29.05.2015 г. Решение № 72/23.02.2016 г. по гр.д. № 843/2015 г. на Районен съд – Ловеч, ГК, IV състав е потвърдено, в частта, с която са отхвърлени: искът с правно основание чл. 67, ал. 7, т. 1 З., във връзка с чл. 67, ал. 3, т. 4 З. и чл. 20 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация за осъждане на “Областна дирекция МВР” – [населено място] да заплати на ищеца сумата от общо 370 лв., представляваща възнаграждение за 1 480 часа нощен труд за периода от 01.06.2012 г. до 30.06.2012 г. и законна лихва върху тази сума в размер от 75, 96 лв., изтекла за периода от 26.07.2012 г. до 29.05.2015 г.; искът с правно основание чл. 67, ал. 7, т. 3 З. във връзка с чл. 21, ал.1, т. 3 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 794, 31 лв., представляваща възнаграждение за 131, 5 часа нощен труд, положен за периода от 01.06.2012 г. до 30.06.2014 г. и законна лихва върху тази сума от 147, 67 лв. за периода от 26.06.2012 г. до 29.05.2015 г.; искът с правно основание чл. 211 ЗМВР /отм./ за сумата над 2 808,12 лв. до пълния му предявен размер от 6 142,01 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.06.2012 г. до 30.06.2014 г. и за сумата над 552,49 лв. до пълния й предявен размер от 1 178,86 лв. – законна лихва върху главницата. С първоинстанционното решение “Областна дирекция МВР” – [населено място] е осъдена да заплати на П. Г. сумата от 244, 80 лв., представляваща левовата равностойност на полагащите се безплатна храна и ободряващи напитки при работа на смени и при специфични условия и рискове за живота и здравето, за периода от 01.06.2012 г. до 30.09.2012 г., на основание чл. 204, ал. 1 ЗМВР (отм. и чл. 204, ал. 3 ЗМВР /отм./ във връзка с Наредба № Iз-1681/21.08.2012 г. на МВР и Заповед на министъра на вътрешните работи № Iз-1843/05.09.2012 г., № Iз-185/31.01.2013 г. и № Iз-891/24.04.2013 г. , както и за сумата от 69, 46 лв., представляваща лихва за забава, изтекла за периода от 26.06.2012 г. до 29.05.2015 г. В тази част решението не е обжалвано от въззивника – ищец и е влязло в законна сила. В. съд е приел, че разноските в производството следва да бъдат поненсени от страните така, както са сторени, а въззиваемият следва да внесе по сметката на съда държавна такса в размер от 90,24 лв.
С определение № 612/28.09.2016 г., постановено по гр.д. № 104/2016 г. Окръжен съд – Ловеч е приел, че молбата на жалбоподателя – ищец за изменение на решението в частта му за съдебните разноски е недопустима, тъй като до приключване на устните заседания във въззивната инстанция – 20.05.2016 г., не е представен списък на разноските по делото, поради което на основание чл. 80, предл. второ ГПК молбата не подлежи на разглеждане. В. съд е посочил, че се е произнесъл по искането за разноски, като е съобразил размера на действително заплатената сума за адвокатско възнаграждение в първата инстанция – в размер от 300 лв., а не посочената в договора за правна помощ от 600 лв.
В чл. 248, ал. 1 ГПК е предвидено, че съдът по искане на страната може да допълни или да измени решението в частта му за разноските. Следователно текстът разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от правилото на чл. 246 ГПК. Първата хипотеза на чл. 248, ал.1 ГПК обхваща случаите, при които съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски. Разгледаната правна характеристика на допълване на съдебния акт в обсъжданата част е процесуален способ за отстраняване непълноти при формиране волята на съда. Уредена като изключение от принципа, въведен с чл. 246 ГПК, тази непълнота може да бъде отстранена, без да се променя вече постановения съдебен акт в същата част. Пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от страната искане за разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 ГПК, поради което и представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на решението в тази му част. При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като съдът е определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото.
Върховния касационен съд, в настоящия състав счита, че в процесния случай молбата на въззивника е за допълване на съдебното решение в частта му за съдебните разноски, сторени в първоинстанционното производство, съобразно уважената част от кумулативно обективно предявените искове, след приключване на делото във въззивната инстанция, тъй като с постановяване на въззивното решение съдът не се е произнесъл по своевременно заявеното искане за присъждане на сторените разноски в първоинстанционното производство. В мотивите на атакуваното определение, съдът е посочил, че разноските във въззивната инстанция следва да бъдат понесени от страните така, както са сторени, като е осъдил ответника на основание чл. 77 ГПК да внесе по сметката на съда държавна такса за разглеждане на делото пред въззивната инстанция. Тъй като липсва произнасяне на съда за разноските в първоинстанционното производство, съобразно различния изход на спора пред въззивната инстанция, следва да се приеме, че молбата е за допълване на съдебния акт в частта му за разпределение отговорността между страните за разноските в производството.
На следващо място, следва да се посочи, че тъй като в случая става въпрос за преизчисляване на разноските, присъдени с първоинстанционното решение, съобразно уважената, респ. отхвърлената част от исковата претенция – арг. чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 81 ГПК, не е необходимо молителят да е представил нов списък на разноските, доколкото такъв е представен в производсвтото пред първата инстанция /л. 43, гр.д. № 843/2015 г./. Достатъчно е да има искане в тази насока, което в процесния случай е своевременно заявено, още с въззивната жалба.
Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК разпределят тежестта за разноските между страните съобразно уважената, респ. отхвърлената част от иска, поради което при различен изход на правния спор пред въззивната инстанция и отмяна на първоинстанционния съдебен акт частично или изцяло, въззивния съд следва да преизчисли и разноските в първата инстанция, съобразно правилата, установени в процесулания закон.
С оглед на така изложените правни доводи настоящият състав на съда счита, че обжалваното определение е неправилно. Молбата за допълване на въззивното решение в частта за съдебните разноски, сторени в първата инстанция е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С решение № 72/23.02.2016 г. по гр.д. № 843/2015 г. Районен съд Ловеч е присъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца – П. Г., сумата в размер от 20,90 лв., представляващи разноски, сторени за заплащане на адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от обективно кумулативно съединените искове, а на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 386, 07 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от предявените искове. С решение № 147/20.06.2016 г. по гр.д. № 104/2016 г. първоинстанционното решение е частично отменено, като искът за присъждане на възнаграждение за положен извънреден труд от ищеца за периода 01.06.2012 г. до 30.06.2014 г. е уважен за сумата в размер от 2808, 12 лв., ведно с законна лихва върху тази сума, изтекла за периода от 01.01.2012 г. до 29.05.2015 г. в размер от 552, 49 лв. Следователно въззивният съд е бил длъжен, с оглед заявеното от ищеца искане, да изчисли размера на заплатените разноски в първоинстанционното производство, пропорционално между страните, съобразно изхода на правния спор.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 612/28.09.2016 г., постановено по гр.д. № 104/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което е оставена без разглеждане молба вх. № 5397/29.07.2016 г. на П. П. Г. по чл.248, ал.1 ГПК.
ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Ловеч за разглеждане на молба вх. № 5397/29.07.2016 г. на П. П. Г. по чл.248, ал.1 ГПК за допълване на въззивно решение № 147/20.06.2016 г., постановено по гр.д. № 104/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, в частта за съдебните разноски.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.