5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
С., 06.01. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5225 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Б. Б. С. от [населено място], [община], област С., чрез пълномощника си адв. И. А. от АК-С., против въззивно решение № 332 от 22.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 156/2015 г. на Смолянския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 8 от 09.01.2015 г. на Маданския районен съд, постановено по гр.д. № 159/2014 г., е отхвърлен искът на Б. Б. С. срещу [фирма] [населено място], с правно основание чл. 200 КТ, за заплащане на сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ексцес на трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 03.07.2013 г. до окончателното изплащане на сумата по главницата.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 200 КТ, поради липса на пасивна материалноправна легитимация на ответника, съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. И. правен въпрос е относно обвързващата сила на отбелязванията в трудовата книжка за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника. Позовава се на задължителна съдебна практика, която представя – решение № 707 от 22.12.2009 г. по гр.д. № 3164/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, определение № 670 от 08.12.2011 г. по ч.гр.д. № 576/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК и определение № 238 от 14.02.2014 г. по гр.д. № 351/2014 г. на ВКС, ІV г.о., постановено в производство по чл. 288 ГПК, което съгласно Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, не съставлява задължителна съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба, [фирма] [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Третото лице-помагач [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. А. А. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Останалите трети лица-помагачи не изразяват становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК .
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 200 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че в случая по делото е установено от акт за трудова злополука, че на 25.11.1972 г. ищецът е претърпял трудова злополука, в резултат на която е претърпял счупване на лявата си ръка над лакътя, довело до ампутация на ръката на ниво раменна става и с първото решение на ТЕЛК от 1975 г. му е е определена ІІІ група инвалидност. Със следващото решение на ТЕЛК от 2013 г. му е определена 80 % Т., която се приравнява на ІІ група инвалидност; същият процент инвалидност е признат и с ЕР на ТЕЛК от 2014 г. Съдът е кредитирал съдебно-медицинската експертиза, от която се установява, че ампутирането на лявата ръка е довело до натоварване на дясната ръка на ищеца, в резултат на което обективно е констатиран оток на китката на дясната ръка дистално от гривнената става с функционален дефицит на пръстите, изразяващ се в непълна екстенция на същите, както и не пълна флексия /невъзможност за захват в юмрук/. Съдът е приел, че в случая е налице ексцес/влошено здравословно състояние/ от 2013 г. в резултат на трудовата злополука. Приел е, че ответникът [фирма] не е пасивно материално легитимиран да отговаря по иска с правно основание чл. 200 КТ, тъй като към момента на трудовата злополука, той не се явява правоприемник при условията на чл. 123а КТ на ищцовия работодател. В тази връзка е приел, че бившето държавно предприятие СМОК „Г.“ в процеса на преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия в периода 1990 – 1998 г. е преобразувано в [фирма] [населено място], което дружество е прекратено 1998 г. и от него са образувани чрез разделяне осем нови самостоятелни еднолични акционерни дружества с държавно имущество и еднолични дружества с ограничена отговорност с държавно имущество, като всяко едно от тях е правоприемник на имуществото на съответното поделение – обособена структура /рудоуправление или звено/ от бившето държавно предприятие СМОК „Г.“. В случая от значение за правния спор е фактът, че настоящото [фирма] е правоприемник на І-во рудоуправление, а настоящото [фирма] /в несъстоятелност/ [населено място], кв. Б., е правоприемник на бившето „Поделение за геоложки и минни проучвания“ /звено Г./. Приел е, че трудовата книжка на ищеца е издадена от „Г. предприятие„ кв. Б., на 12.02.1970 г. като на стр. 13 от трудовата книжка като наименование и местонахождение на предприятието е посочено СМОК „Г.“ – Главна дирекция [населено място], вид дейност – проучване, длъжност „сондажен работник надземен“, за периода от 24.03.1972 г. до 03.07.1973 г., като е вписано прослужено време в СМОК „Г. – Мадан една година три месеца и осем дни. В акта за трудова злополука № 21/25.11.1972 г. като название на предприятието е посочено „Поделение за геоложки и минни проучвания“, сондажен отдел. С оглед на представените по делото доказателства – вписванията в трудовата книжка и в акта за трудова злополука, както и писмените доказателства относно прекратяване и преобразуване на СМОК „Г.“ и учредяване на търговските дружества – правоприемници, при липсата на трудов договор, платежна ведомост и др. първични документи, съдът е приел, че ответникът [фирма] не се явява работодател на ищеца, а такъв би следвало да бъде [фирма] кв. Б., [населено място]/в несъстоятелност/ като правоприемник на „Поделение за геоложки и минни проучвания“, звено Г., поради което е отхвърлил иска като неоснователен.
За да се допусне разглеждане на касационната жалба предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване, на първо място касаторите следва да формулират материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В конкретния случай поставеният правен въпрос относно обвързващата сила на отбелязванията в трудовата книжка за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника, е важен, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика, а в съответствие с нея. В случая въззивният съд не е игнорирал вписванията в трудовата книжка на ищеца, а ги е отчел наред с останалите събрани по делото доказателства, свързани с пасивната материалноправна легитимация и приложението на чл. 123а КТ. Приел е, че не е установено, че работодател на ищеца към момента на трудовата злополука – 25.11.1972 г. е била Главна дирекция на „Г.”, съответно Първо рудоуправление, чийто правоприемник е ответното дружество, тъй като вписването в трудовата книжка като наименование на предприятие СМОК „Г.” Главна дирекция [населено място] и вписването на прослуженото време от СМОК „Г.” Главна дирекция [населено място] не са достатъчни да обосноват факта, че именно неговият правоприемник [фирма] [населено място] се явява работодател на ищеца, тъй като останалите записвания в трудовата книжка и акта за трудова злополука сочат, че ищецът към 25.11.1972 г., когато става злополуката, е работил в звено Г., т.е. в „Поделение за геоложки и минни проучвания“, чийто правоприемник не е ответното дружество, а [фирма] кв. Б., [населено място]/в несъстоятелност/. В тази връзка съдът е приел, че оформянето на трудовата книжка е извършвано от СМОК „Г.” [населено място], но се отнася до конкретни рудоуправления или самостоятелни звена, според вида дейност и местонахождение на рудоуправлението като с оглед характера на извършваната от ищеца дейност – „проучване”, сондажен рудник надземен, то негов работодател се явява „Поделение за геоложки и минни проучвания“, чийто правоприемник не е ответното дружество, а [фирма] кв. Б., [населено място]/в несъстоятелност/. Следователно, приетото от въззивния съд относно обвързващата сила на отбелязванията в трудовата книжка за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника, не е в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика, а в съответствие с нея, тъй като събраните по делото доказателства в случая са преценени от съда в съответствие с нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК, поради което не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 332 от 22.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 156/2015 г. на Смолянския окръжен съд, по касационната жалба вх. № 2933 от 09.07.2015 г. на Б. Б. С. от [населено място], [община], област С..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: