О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №37
гр.София, 18.01.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2041 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 46/ 21.03.2017 г. по гр. д. № 7/ 2017 г., с което Ловешки окръжен съд, изменяйки решение № 241/ 13.09.2016 г. по гр. д. № 329/ 2016 г. на Ловешки районен съд, на основание чл. 200, ал. 1, вр. ал. 4 КТ е осъдил кооперация „Обнова“ със седалище в [населено място], Област Л., да заплати на А. В. А. сумата 18 624.91 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, ведно със законните лихви от 29.09.2015 г., като е отхвърлил иска до пълния размер от 100 000 лв.
Решението се обжалва от А. А. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и в частност, характера на телесното увреждане, начина и обстоятелствата, при които трудовата злополука е настъпила, прогнозните последици от нея, като остойности вредата съобразно икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Повдига и материалноправния въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука. Касаторът счита, че въпросите обуславят въззивното решение, а извежда допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че то противоречи на т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., решение № 59/ 29.04.2011 г. по т. д. № 14/ 2009 г. и решение № 59/ 29.04.2011 г. по т. д. № 635/ 2010 г. на II-ро ТО, постановени от ВКС по реда на чл. 290 – 293 ГПК.
Ответникът кооперация „Обнова“, ответник и по касация, възразява, че обжалваното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВС по нормативно и на ВКС по казуално тълкуване, на която касаторът се е позовал и е правилно.
Въззивният съд е приел, че обезщетението по чл. 200 КТ има право да получи това лице, за което е установено, че е търпяло вреди, произлезли от трудова злополука, а длъжник по вземането е работодателят. За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е квалифицирал касатора като кредитор по вземането за обезщетение на неимуществени вреди. Съобразил е задължителното действие на влязлото в сила разпореждане № 51041022/ 12.11.2015 г. на НОИ за това, че на 29.09.2015 г. е настъпила трудова злополука – внезапно увреждане на здравето на А. А. (премазване на втори, трети, четвърти и пети пръст на лявата ръка, довело до тяхното ампутиране), случило се по време и във връзка с извършваната работа като оператор на дървообработващи машини по трудов договор с кооперацията – при подаване на листове фурнир към лепилонанасящата машина лявата ръка попада между валовете на машината (чл. 60, ал. 1 КСО). Изводът е според това, че страните по гражданското дело са и участниците в административното производство по издадения индивидуален административен акт и правилото от чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК, което задължава гражданският съд да зачете правните последици на валидния индивидуален административен акт, когато издаването му осъществява релевантен юридически факт. Въззивният съд е съобразил тежкия характер на физическото увреждане и неминуемо изпитания ужас при травмата. Съобразил е, че тя е довела до ампутация, а от пръстите на лявата ръка е останал единствено палецът. Съобразил е понесените болки и страдания – към момента на травмата, на ампутацията и тези по причина на произтеклата от трудовата злополука инвалидност, затрудненията при активността с ръцете, от чувството на непълноценност (към трудовата злополука А. А. е на 24 години, омъжена, с две деца на 5 и 7 години).Отчел е, че физическото увреждане ще ограничи избора на професионална реализация. Отбелязал е, че последиците на подобна травма за неотменими, а А. А. ще понася страдания и занапред. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства въззивният съд е приел, че обезщетение от 50 000 лв. е адекватно на търпените неимуществени вреди, а са неоснователни оплакванията във въззивните жалби за обратното (размерът е бил определен и с първоинстанционното решение, което всяка от страните е обжалвала пред втората инстанция). Съгласно чл. 200, ал. 4 КТ, дължимото от работодателя обезщетение за вредите от трудовата злополука се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците, а в приложението на разпоредбата въззивният съд е намалил обезщетението за неимуществени вреди със сумата 31 375.09 лв. – застрахователното обезщетение, платено на работника в хода на второинстанционното производство.
С оглед на тези мотиви на въззивния съд поставените въпроси, с които касаторът обосновава общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, обуславят обжалваното решение. То обаче не противоречи, а съответства на т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Актът на нормативно тълкуване на ВС и днес има задължително за съдилищата действие, защото: 1) общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД продължава да е с обективна, а не абстрактна проява, а при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен да съобрази всички обективно проявени обстоятелства от значение за размера и 2) днес законът възлага на ВКС дейност на нормативно тълкуване, а на тълкувателните решения на ВКС придава задължително за съдилищата действие (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Въззивният съд е взел пред вид всички обективно проявени обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и е изложил необходимите мотиви. Дали преценката му е правилна в настоящото производство по чл. 288 ГПК не може да се проверява, но даденото от него разрешение по поставените въпроси е в съответствие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с решенията на ВКС по чл. 290 ГПК, на които касаторът се позовава. Изложеното изключва допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото в тежест на касатора остават разноските, които е направил пред настоящата инстанция (арг. от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 46/ 21.03.2017 г. по гр. д. № 7/ 2017 г. на Ловешки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.