О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
София, 19.01.2009 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети януари две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 648/2008 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. А. А. от гр. С. срещу решение №72 от 12.06.2008г. по гр. д.136/07г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 26.07.2006г. по гр.д. 456/06 на Софийски градски съд, в частта, с която е бил отхвърлен предявения от “Ц” О. – гр. С. против Д. А. А. иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата 18874лв.- съставляващи обезщетение за лишаване от право на ползуване върху ап. №10, в сградата на ул. “И”№88 , гр. С. за периода 03.07.2002г. -07.03.2005г. и по същество иска е уважен в същия размер, присъдени са разноски.
Ответникът по касация- “Ц” О. – гр. С. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В приложеното към жалбата, по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е поддържал, че била налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК тъй като правния спор бил решен в противоречие с практиката на Върховния съд. Противоречиво били приложени разпоредбите на чл.20 ЗЗД, като са посочени решение №559/93г. по д. 1724/92г. на ВС. , ІV г.о., решение №288/93г. по д. 935/92г., ВС. , ІV г.о., на чл.59, ал.3 ЗС- решение 2035/80г., ВС. , І г.о. на чл.136 ГПК – решение 2560/76 по д. 1448/76 ВС. , ІІ г.о., решение 4020/82 г. по д. 3495/82г. ,на ВС. , ІІг.о. и решение №40/2000г. по д. 549/99 на ВКС. , ІV г.о. и чл.145ГПК – решение №1556/84г. по д. 977/84 на ВС. – г.о. Касаторът е поддържал още, че била налице и хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй атакуваното съдебно решение противоречало и на решения постановени от други съдилища – като е сочено решение №2/2007 на САС. и решение 12031/06г. на ВАС. , І отд. Поддържано е още и това, че била налице и хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като правилното разрешаване на правния спор било от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Във връзка с този извод е поддържано, че ВКС. със своето решение можел да уточни как следва да се тълкува неясна договорна клауза, каквато била налице в конкретния правен спор. Не са развити други доводи.
При тези фактически данни, следва да се приеме, че страната не е формулирала конкретно съществения процесуалноправен или материалноправен въпрос, разрешен при условията на три лимитивно изброени хипотези в чл.280 ал.1, т.1-3 ГПК. Като такъв не може да се считат общо формулираните доводи за неправилно приложение на чл.20 ЗЗД, чл.59, ал.3 ЗС. , чл. 136ГПК /отм./ и чл.145 ГПК. Този извод произтича от правната дефинитивност на понятието- съществен материалноправен въпрос, а именно този, който обуславя конкретния решаващ извод на съда и от който зависи изхода на разглеждания правен спор. Не обосновава приложно поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК / неправилно квалифициран като т.1 от касатора, тъй като в нея се включва само задължителната и константна практика на ВС. респ. ВКС. , каквато не е сочена от него/ и общо твърдяното противоречие с приложените решения на ВС. и ВКС. , които третират приложението на посочените текстове при различни фактически обстоятелства, от които произтича и различна правна проблематика свързана с приложението на различни правни институти- така например соченото решение 559/92г. на ВКС. , ІV г.о. разглежда учредяване на суперфициарно право, решение №288/92г. на ВС. , І г.о. -делба, в първата й фаза, с оглед установяване право на собственост в хипотеза на осъществена реституция или тези решения, обсъждат приложението на чл.20 ЗЗД в хипотези, различни от тази на обжалваното решение, което третира правни последици от учредено право на ползване. В тази насока цитираното решение 2035/80г. на ВС. , І г.о. възпроизвежда текста на чл.59, ал.4 ЗС. , която норма въззивният съд е съобразил, с оглед изложените мотиви във връзка с доводите на страната, за това, че правото на ползуване не е било упражнено. Останалите приложени решения на ВКС. и САС. третират въпроси за приложението на чл.136 ГПК / отм./ и чл.145, ал.1 ГПК/отм./, разгледани обаче в контекста на различни по своя характер искове и при различно установени факти по спора, тъй като тези текстове са относими общо към доказването в процеса. Фактическите данни винаги се извеждат от конкретно установени настъпили юридически факти, които са доказани в производството и доводите относно неправилното им интерпретиране не обосновават извод за противоречиво прилагане на тези норми, а съставляват общи оплаквания за незаконосъобразност на решението, които, обаче, не са предмет на настоящето производство. Освен това, след като страната не е конкретизирала въпроса относно приложението на посочените норми, разрешаван противоречиво от съдилищата, то не може да бъде извършена и релевантна преценка за противоречие на приетото по тези актове и приетото от решаващия съд с обжалваното решение. Не обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване и сочената практика на Върховния административен съд, тъй като решенията по административни спорове са извън предметния обхват на нормата на чл.280, ал.1 , т.1 и 2 ГПК.
Касаторът не е развил релевантен довод и за наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. За да е налице това основание, то следва приложената от съда правна норма, от която е изведен решаващия мотив да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като тези предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на касационната жалба, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по конкретния, посочен от касатора, съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона при неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. Следователно, общо твърдяното, че произнасянето на съда ще допринесе за точното прилагане на закона не съставлява довод за наличие на разглежданото основание. Още повече, че не самото произнасяне на ВКС. следва да бъде от значение за правото, а съществения материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №72 от 12.06.2008г. по гр. д.136/07г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: