4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 370
С. 25.03. 2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март, две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията Б. гр. дело № 1154/2013 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Р. Р., подадена чрез адвокат Д. С., срещу въззивно решение № 506 от 13.11.2012 г. по гр. дело № 628/2012 г. на Врачанския окръжен съд, с което е отменено решение от 26.06.2012 г. по гр.д. № 119/2012 г. на Районен съд, [населено място] и са отхвърлени предявените от Д. Р. Р. срещу Община, [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2, и т.3 КТ.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по следните въпроси: следва ли да се приеме, че работникът се явява на работното си място, в случай че същият се намира в седалището на учреждението, в което работи и в която сграда е неговото място на работа, мястото на работа на прекия му ръководител и на законния представител на работодателя; когато работник с трудов договор е назначен на длъжност “шофьор- товарен автомобил” следва ли да се приеме, че неговото място на работа, съгласно характера на работата му е камиона и в случай, че в деня на явяването си на работа работодателят не му е възложил конкретна задача, свързана със сметосъбирането и следва ли да се приеме, че е налице неявяване на работното място, в случай, че работникът се яви на работа не в камиона, а в сградата на общината, посочена като място на работа; налице ли е незаконосъобразност на издадената заповед за уволнение, в случай, че се установи, че работникът не е могъл да изпълнява задълженията си по трудовия договор, предвид недопускането му до работното място от страна на работодателя и освобождаването му; когато прекият ръководител на работника се намира в сграда различна от мястото на работа на работника по смисъла на чл.66, ал.3 КТ, посочено в трудовия договор, следва ли да се приеме, че напускайки мястото си на работа, за да получи задача от прекия си ръководител, работникът не се явява на работното си място; как следва да се определи мястото на работа на работника, в случай че вменените му задължения и функции съгласно сключения трудов договор и длъжностна характеристика, са свързани с движение на работника в рамките на общината като административно-териториална единица; законосъобразно ли е да се приеме, че работникът се не се явява на работното си място по смисъла на чл.66, ал.3 КТ, в деня, в който последният дава устни обяснения на работодателя си за обстоятелства, които не са предмет на заповедта за уволнение; налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК, в случаите когато отменя решението изцяло. Поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси е в противоречие със задължителната практика на ВКС, материализирана в решение № 32 от 5.03.2010 г. по гр.д. № 3592/2008 г., както и че разрешаването им е от значение за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
В писмения отговор на касационната жалба [община], чрез юрисконсулт М. Ц. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Касационно обжалване не следва да се допусне, поради следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че заповедта за дисциплинарно уволнение е законосъобразна, тъй като са доказани визираните в нея нарушения на трудовата дисциплина- неявяване на работа в продължение на два последователни дни. Изложил е съображения, че ищецът не се е явил на работа на определеното му работно място, с което не е изпълнил задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл.126, ал.1, т.1 КТ. Неявяването му на работа на определеното му работно място на 3.01.2012 г. и на 4.01.2012 г. съставлява нарушение на трудовата дисциплина, за което е наложено и дисциплинарното уволнение. Приел е, че сградата на общината не е работното място на ищеца, поради което не може да се приеме, че на 3.01.2012 г. той се е явил на работа и е напуснал преждевременно. В обобщение съдът е приел, че при издаване на заповедта са спазени императивните изисквания на закона, че е установено посоченото в нея нарушение на трудовата дисциплина и е отхвърлил исковете по чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Поставените в изложението въпроси са относими към разпоредбата на чл. 66, ал. 3 КТ. Тази правна норма определя „мястото на работа“ по седалището на предприятието, доколкото друго не е уговорено. Когато в трудовия договор е уговорено „мястото на работа“ чрез конкретизиране на съответното структурно звено, в което работникът или служителят ще работи, то се смята за „място на работа“. С оглед на тази характеристика „мястото на работа“ се различава от „работното място“, последното легално опр. в пар.1, т. 4 КТ. По така поставените въпроси свързани с мястото на работа по чл.66, ал.3 КТ не е налице общото основание на чл.280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като те не са обусловили решаващите изводи на съда за да приеме, че заповедта за дисциплинарно уволнение е законосъобразна. Основният извод на съда е, че ищецът на посочените в заповедта дни не се е явил на работното си място, с което не е изпълнил задължението си произтичащо от разпоредбата на чл.126, ал.1, т.1 КТ. Въпросът – налице ли е незаконосъобразност на издадената заповед за уволнение, в случай, че се установи, че работникът не е могъл да изпълнява задълженията си по трудовия договор, предвид недопускането му до работното място от страна на работодателя не е бил поставян на разглеждане пред въззивния съд и на този въпрос не е дадено разрешение във въззивното решение, поради което по отношение на него не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.Представеното решение на състав на ВКС е неотносимо за настоящия случай, тъй като в него е дадено разрешение кой нормативен акт е приложим при командироване на работници или служители. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложението на чл.272 ГПК. В. съд е изложил собствени фактически и правни изводи за законосъобразност на наложеното дисциплинарно наказания. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд касае установената фактическа обстановка и изводът, че при издаване на заповедта са спазени императивните разпоредби на чл.193 и чл.195 КТ. Правните изводи, които обуславят отхвърляне на исковете по чл.344, ал.1, т.1-3 КТ са направени от въззивния съд, тъй като първоинстанционния съд е приложил неправилно материалния закон.
След като по поставените от жалбаподателя въпроси не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, то това е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради което не е необходимо да се разглежда наличието на сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 506 от 13.11.2012 г. по гр. дело № 628/2012 г. на Врачанския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: