О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№370
София, 03.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гр. д. № 567/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 2481 от 25.10.2018 г. по гр. д. № 1911/2018 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 20 от 05.02.2018 г. по гр. д. № 264/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван по пълномощие от областния управител на Кюстендилска област, срещу Туристическо дружество „Паничище“, гр. Сапарева баня, иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че държавата е собственик на следния недвижим имот: сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място] баня, област К., със застроена площ от 340 кв. м., на четири етажа, с предназначение – курортна туристическа сграда, представляваща хижа „Пионерска“, находяща се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на населеното място, при посочени граници и за осъждане на ответника да му предаде владението върху описаната сграда. Решението е постановено при участието на „Български туристически съюз“, гр. София като трето лице – помагач на страната на ищеца.
Касационна жалба в срока по чл.283 ГПК е подадена от ищеца с искане за отмяна на въззивното решение като незаконосъобразно и необосновано.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът извежда на първо място въпрос за наличието на правосубектност на туристическото дружество към момента на осъществяване на строителството, както и за правоприемството между дружества, регистрирани по ЗЮЛНЦ, с дружества, регистрирани преди 1991 г. по ЗЛС, по който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди, че приетото от въззивния съд е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 414 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 627/2008 г. на ВКС, I-во г. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси, за които се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „намират ли приложение разпоредбите на чл.2, ал.4 от ЗДС и чл.2, ал.3 от ЗОС /в ред. на ДВ, бр.44 от 22.05.1996 г./ по отношение на имоти публична държавна собственост, с оглед нормите на чл.28 ЗС, чл.7 ЗДС, както и предвид факта, че имотите са изключени от гражданския оборот“; 2. „намират ли приложение разпоредбите на чл.2, ал.4 от ЗДС и чл.2, ал.3 от ЗОС /в ред. на ДВ, бр.44 от 22.05.1996 г./ по отношение на имоти държавна собственост, за които е налице специален закон- Закон за физическото възпитание и спорта“; 3. „може ли дружество, регистрирано през 2002 г., което не е доказало правоприемство с регистрирано преди 1991 г. дружество, да придобие право на собственост при условията на чл.2, ал.3 от ЗОС /отм/“. Въведено като специална предпоставка за допускане на касационно обжалване е и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност, обосновано с признаване на правото на собственост в полза на юридическо лице, което както към момента на построяване на сградата, така и към момента на приемане на цитираните по-горе разпоредби от Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост, не е съществувало като правен субект.
Ответникът по жалбата с писмен отговор оспорва наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, Второ г. о., намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на държавата за ревандикация на недвижим имот, съставляващ публична държавна собственост като обект за социален туризъм с национално значение. Ищецът е основал правото си на разпоредбата на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС /в ред. на ДВ, бр.44 от 1996 г./, респ. чл.2, ал.2, т.2 от ЗДС /в действащата му редакция/ във вр. с чл.47а, ал.2 и ал.3 от Закона за физическото възпитание и спорта. При условията на евентуалност е въвел като придобивно основание приращението, с твърдение, че сградата е построена през 1977 г.-1978 г. върху терен, собственост на държавата /чл.2 от ЗГ от 1958 г., отм./. Посочил е, че ответникът владее имота без правно основание, тъй като не е носител на право на строеж и не е правоприемник на учреденото през 1959 г. туристическо дружество със същото наименование. Като обект – публична държавна собственост, сградата не е могла да бъде предмет и на разпоредителна сделка /с договор за замяна от 13.07.2005 г. държавата е прехвърлила в полза на трето лице правото на собственост върху имот с идентификатор ***, в който същата е построена/.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил активната материално-правна легитимация на държавата, като е противопоставил възражение за притежавано от него право на собственост на основание извършено преди 13.07.1991 г. /в периода 1977-1979 г./ строителство със собствени на сдружението труд и средства /чл.2, ал.3 от ЗОС-отм./.
Третото лице – помагач е изразило становище за неоснователност на иска. Посочило е, че сградата е построена с доброволен труд на местните жители и туристи.
По делото е установено, че на 19.12.1994 г., на основание чл.81, ал.2 от НДИ /отм./ е съставен акт за държавна собственост за хижа „Пионерска“ със застроена площ от 320 кв. м., находяща се в местността „Юрта“, в който като собственик на имота е посочен Б. – [населено място] баня.
С констативен нотариален акт № *, т.*, н. д. № */*** г., издаден на основание чл.587, ал.1 ГПК, Туристическо дружество „П.“ – сдружение с общественополезна дейност, е признато за собственик на процесната сграда на основание извършено строителство по З. /отм./ във вр. с параграф 16, ал.1 ЗУТ. Актът е съставен въз снова на следните писмени доказателства: протокол-образец 16/03.08.1977 г., утвърден и издаден въз основа на заповед от 22.07.1977 г. на председателя на Кюстендилския ОНС; протокол-образец 16/30.01.1978 г., изготвен въз основа на заповед от 03.01.1977 г.; удостоверение № 101/10.06.2011 г. на областния управител, че имотът не е държавна собственост и удостоверение за търпимост № 1887/19.05.2004 г. съгласно параграф 16, ал.1 от ЗУТ, издадено от [община] баня.
Установено е също така от заключението на съдебно-счетоводна експертиза, че в книгата на дълготрайните материални активи на сдружението за периода 01.01.1986 г. – 01.01.1993 г. по сметка 104 – основни средства под инвентарен № 1 е записана „хижна сграда“, на стойност 156 300 лв., „година на ползване“ – 1978 г. Налице са данни за направени инвестиции за строителен обект – хижа „Големи юрт“; получени средства от ЦС на Българския туристически съюз, от народните съвети и кметства /Бюджет за 1977 г.; обяснителна записка за стопанската дейност през 1977 г. и 1978 г./. Построяването на обекта е осъществено с помощта на строителна бригада /заповеди от 1977 г. за назначаването на работници – строители на обект „Големи юрт“/ и доброволен труд /свидетелски показания на Д., Ц. и Д./.
За да потвърди първоинстанционното решение Софийският апелативен съд е изложил съображения, че процесната сграда е построена в имот – горска територия, включен в Държавен горски фонд, до извършената замяна на същия през 2005 г. Разгледал е въведеното от ответника придобивно основание като произтичащо от разпоредбата на чл.2, ал.3 ЗОС /отм./. Приел е, че обектът, описан в акт-образец 15/19.12.1977 г., представляващ Туристическа база „Големи юрт“, е бил завършен към посочената дата. Инвеститор и изпълнител на строителството е туристическото дружество в [населено място] баня, като същото е осъществено по „стопански начин“. Към момента на построяване на сградата дружеството не е имало самостоятелна правосубектност, а е представлявало обособено структурно звено на „Български туристически съюз“, регистриран като юридическо лице – сдружение по реда на чл.134 ЗЛС /отм./ през 1975 г., като от този момент до момента на приключване на устните състезания не е прекратяван като правен субект. Включването на хижа „Пионерска“ в списъка на обектите за социален туризъм с национално значение /приложение № 2/ към разпоредбата на чл.47а ЗФВС /нов, приет с ДВ, бр.50 от 2008 г./, не може да доведе до придобиване на право на собственост от държавата. Цитираната норма има за цел от обектите, държавна собственост, да обособи тези с национално значение. Не е прието за установено наличието на правоприемство между ответното туристическо дружество /регистрирано по реда на ЗЮЛНЦ на 02.10.2002 г. по ф. д. № 414 от 2002 г. на Кюстендилския окръжен съд/ и основаното през 1959 г. Туристическо дружество „Паничище“. Изрично е посочено, че този въпрос не подлежи на изследване поради недоказване на придобивното основание за възникване на право на собственост, въведено от ищеца.
При тези мотиви на въззивния съд, първият поставен въпрос в изложението не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно указанията на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващите изводи на съда не са свързани с наличието на правоприемство между ответното сдружение с нестопанска цел и Туристическо дружество „Паничище“, основано през 1959 г. /съществуването на правоприемство е отразено в чл.3, ал.8 от Устава/. Представения с касационната жалба съдебен акт няма характер на задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е постановен в производство по чл.218а, б. „а“ ГПК /отм./. Със същия е разгледан иск за собственост, предявен от туристическо дружество, което е въвело като придобивно основание построяването на сграда със средства на дружество, чийто правоприемник е, поради което елемент от фактическия състав на придобивното основание е и наличието на правоприемство.
Първите два въпроса, с които е обосновано приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са обуславящи изхода на спора, но са разрешени в съответствие с формираната константна съдебна практика, чието осъвременяване не се налага.
Публична държавна собственост са обектите, изключителна държавна собственост съгласно Конституцията на РБ /по аргумент от чл.2, ал.2, т.1 от Закона за държавната собственост, в ред. на ДВ, бр.44 от 1996 г./ и имотите, които с оглед вида и предназначението им могат да бъдат от публичноправен характер /чл.2, ал.2, т.2, т.3 и т.4 от ЗДС, в цитираната по-горе редакция/. До влизане в сила на ЗДС като критерии за определяне на държавната собственост като публична, също са служили качеството на субекта, упражняващ правото на държавна собственост върху предоставеното му имущество и предназначението на обекта. Това предназначение трябва винаги да е свързано с използването му за задоволяване на обществени нужди /потребности/. Цитираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, е обективирано в решение № 274/22.06.2015 г. по гр. д. № 5098/2013 г. и решение № 258/31.10.2013 г. по гр. д. № 787/2012 г. на ВКС, първо г. о. В настоящата хипотеза към момента на влизане в сила на Закона за физическото възпитание и спорта /обн., ДВ, бр.58 от 09.07.1996 г., отм./ процесният обект не е бил предназначен да задоволява обществени потребности от национално значение чрез общо ползване. Нормата на чл.47а, ал.3 /предишна ал.1/ от ЗФВС, съответно Приложение № 2 към същата, представляващо списък на обектите за социален туризъм с национално значение, са приети през 2008 г. /ДВ, бр.50 от 2008 г./, като включването и на процесната сграда в него /неотговаряща на горните критерии/ не е могло да доведе до възникване на право на собственост.
Третият въпрос за това дали дружество, регистрирано през 2002 г., което не е доказало правоприемство с регистрирано преди 1991 г. дружество, може да придобие право на собственост при условията на чл.2, ал.3 от ЗОС /в ред. на ДВ, бр.44 от 22.05.1996 г./, обсъден по-горе, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване на това основание.
Предвид изложеното по-горе не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Обсъдените по-горе правни въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не са поставени въпроси, които да са от значение за развитието на правото.
Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – решението не съдържа порок, който следва пряко от неговото съдържание, съответно пряко установимо нарушение на процесуално правило, което да е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване.
С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащане на ответника направените разноски в касационното производство в размер на 2 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2481 от 25.10.2018 г., постановено по гр. д. № 1911/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд.
Осъжда държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на Туристическо дружество „Паничище“, гр. Сапарева баня, сумата 2 500 лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: