О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
Гр. С.,01.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2437/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Г. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 831 от 29.04.2014 г., постановено по в. гр. д. № 97/2014 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 5785 от 26.07.2013 г. по гр. д. № 10052/2012 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от Б. Г. П. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ за заплащане на сумата 150 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие на 08.08.2006 г., ведно със законната лихва от 16.08.2007 г. до окончателното плащане, и с оглед изхода на делото ищецът е осъден да заплати на Гаранционен фонд юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 2 865 лв. Решенията са постановени при участие на А. Д. И. в качеството на подпомагаща страна на ответника Гаранционен фонд.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил материалния закон като е приел, че исковете на пострадалите срещу Гаранционен фонд се погасяват със специалната давност по чл.197 КЗ, приложима към задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Навежда оплаквания срещу извода на съда относно началния момент на погасителната давност и развива съображения, че при съдържащата се в Кодекса за застраховането правна уредба на процедурата за предявяване и уреждане на претенциите към Фонда изискуемостта на вземанията за обезщетение настъпва едва след възникване на някоя от хипотезите на чл.288, ал.11 КЗ, откогато започва да тече давността за вземанията. Позовава се на нарушения на разпоредбите на чл.116, б.”б” ЗЗД и чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД при преценката за спиране и прекъсване на давността относно съдебно предявеното вземане.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, които според преценката му са обусловили изхода на делото : 1. Съставляват ли правата на пострадало при пътнотранспортно произшествие лице такива по застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по смисъла на чл.197 КЗ в случаите, когато виновният за настъпване на произшествието водач е нямал сключена такава застраховка и съобразно чл.288, ал.1, т.2, б.”б” КЗ вредите следва да бъдат покрити от Гаранционен фонд; 2. Кои правила досежно давностния срок са приложими по отношение на правата на пострадало при пътнотранспортно произшествие лице за обезщетяване на причинените му от последното вреди в случаите, когато отговорността на виновния водач следва да бъде покрита от Гаранционен фонд поради наличието на предпоставките по чл.288 КЗ – общите по чл.110 и чл.114 ЗЗД или специалните по чл.197 КЗ; 3. От кой момент настъпва задължението на Гаранционен фонд да обезщети пострадалото при пътнотранспортно произшествие лице при условията на чл.288 КЗ – от момента на настъпване на произшествието или от момента на неудовлетворителното произнасяне /или непроизнасяне изобщо/ на Гаранционен фонд по предявена пред него претенция, респективно – от момента на изтичане на срока по чл.288, ал.7 КЗ; 4. От кой момент започва да тече давността за предявяване на иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ от страна на пострадалото при пътнотранспортно произшествие лице срещу Гаранционен фонд – от момента на настъпване на произшествието или от момента на произнасянето на Гаранционния фонд по доброволно предявената претенция, респективно – от момента на изтичането на срока по чл.288, ал.7 КЗ, или най-сетне – от момента на сезирането на Гаранционен фонд с претенция за изплащане на обезщетение; 5. Тече ли давност по невъзникнало потестативно право на иск; 6. Кога вземането за обезщетение на пострадалия при пътнотранспортно произшествие спрямо Гаранционен фонд става изискуемо, от който момент и да започне да тече погасителната давност спрямо същото вземане съобразно чл.114, ал.1 ЗЗД; 7. Е ли отговорността на Гаранционен фонд равнозначна на тази на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. За въпросите по п.1 – до п.5 се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях не е налице съдебна практика. За въпроса по п.6 се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката в решение № 7/25.01.1979 г. по гр. д. № 2398/78 г. на ВС, І г. о., а за въпроса по п.7 – че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика в определение № 44/17.01.2011 г. по т. д. № 803/2010 г. на ВКС, ІІ т., о., ППВС № 7/1968 г. – т.14, решение № 173/30.10.2009 г. по т. д. № 455/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 2/02.02.2011 г. по т. д. № 206/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Гаранционен фонд – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице – подпомагаща страна А. Д. И. от [населено място] не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отхвърли предявения от Б. Г. П. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ за заплащане на сумата 150 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 08.08.2006 г. пътнотранспортно произшествие, Софийски апелативен съд е приел, че претендираното с иска вземане е погасено по давност и с оглед своевременно противопоставеното възражение по чл.120 ЗЗД Гаранционен фонд не дължи заплащане на обезщетение за вредите от произшествието. Въззивният съд е изложил съображения, че предвид разпоредбата на чл.288, ал.1 КЗ, според която Гаранционен фонд изплаща обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите в изрично посочените хипотези, за вземанията на увредените лица към Фонда следва да намери приложение специалната погасителна давност по чл.197 КЗ давност, която започва да тече от момента на настъпване на увреждащото произшествие. Като е съобразил, че произшествието е настъпило на 08.08.2006 г., съдът е направил извод, че петгодишната давност по чл.197 КЗ е започнала да тече от този момент и е изтекла на 18.07.2011 г., поради което предявеният на 18.07.2012 г. иск срещу Гаранционен фонд е погасен по давност.
При произнасянето по възражението за давност въззивният съд не е възприел доводите на ищеца, че за вземанията на увредените лица към Гаранционен фонд по чл.288 КЗ се прилага общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, а не специалната давност по чл.197 КЗ, и че с оглед уредената в Кодекса за застраховането процедура за предявяване на претенции пред Гаранционен фонд давността не тече от момента на увреждането, а от настъпване на хипотезите на чл.288, ал.7 или ал.11 КЗ – изтичане на срока за произнасяне на Гаранционен фонд по претенцията на увреденото лице за изплащане на обезщетение или отказ на Фонда да изплати обезщетение изцяло или в поискания от пострадалия размер. Неоснователността на първия довод е подкрепена с аргументи, че след като съгласно чл.288, ал.1 КЗ Гаранционен фонд изплаща обезщетения по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, неговата отговорност се погасява със същата давност, с която се погасяват вземанията на увредените лица към застрахователя по този вид застраховка. По отношение на втория довод са развити съображения, че доколкото отговорността на Гаранционния фонд има гаранционен характер, тя възниква от същия момент, от който възниква и отговорността на водача, за чието поведение Фондът отговаря по силата на закона – моментът на непозволеното увреждане. Посочено е, че разпоредбите на чл.288, ал.7 и ал.11 КЗ не уреждат предпоставки за възникване на правото на обезщетение, а определят момента на изпадане на Гаранционния фонд в забава и предпоставките за отнасяне на спора за обезщетение до съда при вече възникнало право на обезщетение, поради което нямат отношение към възникването и към изискуемостта на вземането като начален момент на погасителната давност.
За неоснователен е счетен и довода на ищеца за прекъсване и спиране на погасителната давност относно вземането с предявяване на частичен иск срещу Гаранционен фонд в производството по гр. д. № 256/2012 г. на Софийски градски съд, приключило с влязло в сила решение за уважаване на частичния иск за сумата 25 000 лв. С аргумент, че решението за уважаване на частичния иск не формира сила на пресъдено нещо относно непредявената част от вземането, въззивният съд е отрекъл предявяването на частичния иск да има за последица спиране и прекъсване на давността по отношение на претендираната с новопредявения иск част от обезщетението за неимуществени вреди.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
В п.1 – п.4 и в п.6 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал няколко въпроса, които по същество се свеждат до един правен въпрос – въпросът за погасителната давност, приложима към вземанията за обезщетение на пострадалите при пътнотранспортно произшествие лица към Гаранционен фонд в хипотезата на чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ, и началния момент, от който започва да тече тази давност. Предвид решаващите изводи на въззивния съд, обусловили отхвърлянето на иска по чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ, поставените въпроси са от значение за изхода на делото и покриват общия селективен критерий за достъп до касационно обжалване. Доводите на касатора за разрешаване на въпросите в противоречие с материалния закон са от значение за правилността на решението и в съответствие със задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, не следва да се вземат предвид при произнасянето по допускане на касационното обжалване.
Независимо от наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по въведения с изложението правен въпрос не може да се допусне, тъй като по отношение на него не е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преди всичко, с оглед разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, аргументът на касатора за липса на практика на ВКС по поставения въпрос не е достатъчен, за да обоснове необходимост от касационно разглеждане на въпроса с цел осигуряване разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите. Въпросът за погасителната давност, приложима към отговорността на Гаранционен фонд по чл.288 КЗ, е предмет на ясна и точна законодателна уредба, която не се нуждае от тълкуване и по прилагането на която няма противоречия в съдебната практика. Съгласно разпоредбата на чл.288, ал.1 КЗ, Фондът изплаща обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите в посочените от нея случаи, което означава, че за вземанията на пострадалите лица по чл.288 КЗ се прилага погасителната давност, предвидена за вземанията по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, а именно – петгодишната давност по чл.197 КЗ, която като продължителност съвпада с общата давност по чл.110 ЗЗД. Началният момент, от който започва да тече тази давност, е уреден ясно в чл.197 КЗ – датата на настъпване на събитието, при което са причинени подлежащите на обезщетяване вреди. Законодателното разрешение в чл.197 КЗ относно началния момент на давността кореспондира с общото правило на чл.114, ал.1 ЗЗД, според което погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Вземанията срещу Фонда по чл.288 КЗ стават изискуеми от момента на възникването им, който съвпада с момента на осъществяване на фактическия състав на непозволеното увреждане, от когато започва да тече петгодишната погасителна давност за тяхното упражняване и съдебна защита. Предвидената в Кодекса за застраховането процедура по уреждане на претенции на пострадалите лица към Гаранционен фонд касае реда за реализиране на вземанията и както е посочил въззивният съд, няма отношение към възникването и изискуемостта на вземанията като отправна точка за началото на давностния срок. При наличие на ясна и точна законова уредба, даваща отговор на релевантния за конкретното дело правен въпрос, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Във връзка с въпроса по п.6 касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл относно началото на давностния срок в противоречие с казуалната практика в решение № 7/25.01.1979 г. по гр. д. № 2398/78 г. на ВС, І г. о. В цитираното решение е прието, че погасителната давност започва да тече от момента, в който възникнат всички елементи на конкретния фактически състав. В същия смисъл е и въззивното решение, в което е направен извод, че погасителната давност за вземането, произтичащо от непозволено увреждане, е започнала да тече от момента на осъществяване на фактическия състав на непозволеното увреждане, съвпадащ с деня на настъпване на увреждащото пътнотранспортно произшествие.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по въпросите, формулирани в п.5 и п.7 от изложението – „тече ли давност по невъзникнало потестативно право на иск” и „е ли отговорността на Гаранционен фонд равнозначна на тази на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите”. В мотивите към решението въззивният съд е посочил, че вземането на пострадалия срещу Гаранционен фонд е възникнало в момента на реализиране на увреждащото произшествие, от когато се е породило и правото на иск за защита на вземането. Съдът е изразил е становище, че отговорността на Гаранционен фонд по чл.288 КЗ има самостоятелен гаранционен характер и се носи в изрично посочените от закона случаи, но не е формирал извод, че тази отговорност е равнозначна на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Посочените два въпроса са зададени некоректно и интерпретират превратно изводите на съда с намерение да внушат тезата на касатора за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон – чл.197 КЗ. По тази причина те не могат да бъдат подведени под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК и не се налага обсъждане на поддържаните в във връзка с тях допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че цитираната във връзка с въпроса по п.7 съдебна практика е неотносима към въпроса за погасителната давност на исковете срещу Гаранционния фонд по чл.288 КЗ и на самостоятелно основание не би могла да обоснове допускане на решението до касационен контрол в хипотезите на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 97/2014 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на делото на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 3 772.50 лв., изчислено съобразно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 831 от 29.04.2014 г., постановено по в. гр. д. № 97/2014 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Б. Г. П. с ЕГН [ЕГН] – [населено място], обл. П., пл.”Освобождение” № 5, да заплати на Гаранционен фонд – [населено място], [улица], ет.4, сумата 3 772.50 лв. /три хиляди седемстотин седемдесет и два лв. и петдесет ст./ – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :