Определение по т.д. №4718-13 на ВКС , ТК, ІІ ро отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 371
гр. София, 19.06.2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 03 юни, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №4718/13 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-София срещу решение № 225 от 31.07.2013 г. по в.т.д № 324/2013 г. на АС-Варна, с което е потвърдено решение №55/15.01.2013г. по т.д. №204/2012 г. по описа на ОС-Варна. С последното е отхвърлен искът на касатора срещу [фирма]-В. за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на договор за присъединяване на обект на независим производител на ел.енергия-вятърна електроцентрала, сключен между страните на 27.05.2009 г., претендирани частично за периода 10.05.2010 г. до 15.11.2011 г. в размер на 63 996 евро, ведно със законната лихва от предявяване на иска, от общ размер на пропуснатите ползи 135 312 евро.
Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че по правните въпроси от значение за спора е налице противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1, ГПК, както и че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна по касационната жалба изразява в писмен отговор становище за липсата на основания за допускане до касация, съответно за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски пред касационната инстанция в размер на платеното възнаграждение за адвокат.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и са налице предпоставките в чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият съдебен състав е приел, че по договор за присъединяване на обект на независим производител на ел.енергия-вятърна електроцентрала, сключен между страните на 27.05.2009 г. единственото задължение на ответната страна е било да присъедини ищцовото дружество към електропреносната мрежа , според реалните технически възможности на последната и това задължение е изпълнено. Това следва както от съдържанието на договора, така и от разпоредбите на закона, действащи към сключването на договора: чл.9 и чл. 13 от ЗВАЕИБ/отм./, които задължават преносните и разпределителни предприятия да присъединят приоритетно всеки производител на ел.енергия от възобновяеми и алтернативни източници към електропреносната мрежа. Ответното дружество не може да откаже присъединяването на ищеца-производител на ел.енергия от вятърна електроцентрала с аргумент, че самата електропреносна мрежа не е в техническо състояние да осигури пренос и консумация на целия капацитет ел.енергия,която вятърната ел.централа е в състояние да произведе. Съдът е отчел и уредбата в чл.59 от Наредба №6 /2004 за присъединяването на производители и потребители към преносната и разпределителни мрежи, според която с представяне на документ за въвеждане в експлоатация на самото присъединено устройство, договорът се прекратява / следователно: страните не могат да търсят отговорност една от друга за неговото неизпълнение на основата на факти извън самото присъединяване, които са настъпили след прекратяването действието на договора за самото присъединяване/. Отделен е въпросът, че от съдържанието на подписаната между страните спогодба от 20.04.2010 г. се установява, че самата ел.преносна мрежа е била с по-ниска преносна възможност и производителят на ел.енергия е знаел за това и е изявил воля за присъединяване именно при тези условия. С оглед изложеното съдът е счел,че не могат да се вменят във вина на ответника системните оперативни ограничения упражнявани по отношение производството и преноса на ел.енергия от вятърната електроцентрала на ищеца, още повече, че същите намират своята нормативна законова обосновка в чл.73 ал.1 т.3 и 4 от Закона за енергетиката, която дава право на операторите на електроенергийната система да разпореждат временно прекъсване или ограничава на производството на ел.енергия без предварително уведомяване на производителите при опасност за целостта на ел.енергийната система и при опасност от значителни материални щети системата, мрежата или потребителите. По изложените съображения, съдът е счел, че липсва основание за ангажиране отговорността на ответното преносно дружество, спрямо ищеца-производител на ел.енергия за действия на временно прекъсване или ограничава на производството на ел.енергия .
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят сочи като правни въпроси от значение за изхода на спора, които уточнено се свеждат до това: 1. следва ли ответникът като разпределително дружество да носи отговорност за неизвършване на проучване за присъединяването на производител на ел.енергия, каквото задължение същият има, съгласно чл.2 ал.1, т.1 от Наредба №6 /2004 за присъединяването на производители и потребители към преносната и разпределителни мрежи, 2. дали процесният договор за присъединяване на ищеца към електропреносната мрежа се прекратява с факта на самото присъединяване 3. Представлява ли същият договор източник и на правоотношенията по осъществяване на самия пренос на енергия, 4. имат ли властнически характер разпорежданията на звеното за оперативно управление на електроразпределителната мрежа за прекъсване достъпа на ищеца до същата и 5. за правото на изправната страна по безвъзмезден договор да търси обезщетение за неизпълнение по него.
Твърди, че първите четири въпроса се явявали от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото като основания за допускане на касация, съгласно чл.280 ал.1, т.3 ГПК, а по петия е налице противоречие в отговора в обжалваното решение със задължителната практика на ВКС формирана по реда на чл. 290 ГПК.
При преценка наличието на сочените основания, настящият състав на ВКС, ІІ т.о. намира следното:
Отговорът на първия въпрос: следва ли ответникът като разпределително дружество да носи отговорност за неизвършване на проучване за присъединяването на производител на ел.енергия, каквото задължение същият има, съгласно чл.2 ал.1, т.1 от Наредба №6 /2004 за присъединяването на производители и потребители към преносната и разпределителни мрежи не се явява от значение за изхода по конкретния спор, тъй като според чл.49 от същата наредба самото проучване става само по изричното искане за това от страна на лицето, което изгражда съответната ел.централа. При липса на навеждане в исковата молба на факта на направено надлежно искане за проучване от страна на ищеца, дори да не е направено такова, то това не води до извод, че ответната страна следва да понесе отговорността за това. Отделен е въпросът, че при сключената впоследствие спогодба, ищецът е изразил воля, че няма възражения, че е присъединен към преносната мрежа в съществуващото й техническо състояние. Следователно отговорът на този въпрос не би довел до изход по спора различен от този даден с обжалваното решение.
На втория въпрос се дава ясен и недвусмислен отговор в изричната разпоредба на чл.59 от Наредба №6 /2004 за присъединяването на производители и потребители на ел. енергия към преносните и разпределителни мрежи, според която с представяне на документ за въвеждане в експлоатация на самото присъединено устройство, договорът се прекратява по право, т.е. липсва необходимост от тълкуване на същата, а от тук следва, че не е налице основание за допускане до касация по чл.280 ал.1, т.3 ГПК.
Третият въпрос се отнася до тълкуване предмета и съдържанието на конкретния договор и обосноваността на фактическите и правни изводи на съда по неговото съдържание. В този смисъл, така формулиран въпросът засяга правилността на обжалваното въззивно решение , което е основание за касация, но не за допускането на касационно обжалване /срв. чл.281 ГПК с чл.280 ал.1 ГПК.
Останалите въпроси: имат ли властнически характер разпорежданията на звеното за оперативно управление на електроразпределителната мрежа за прекъсване достъпа на ищеца до същата и за правото на изправната страна по безвъзмезден договор да търси обезщетение за неизпълнение по него са абсолютно без значение за изхода по спора, тъй като последният е обусловен единствено от това, дали действията на оператора по ограничаване на достъпа на производителя на ел.енергия до ел.преносната мрежа представляват виновно неизпълнение на поети с договора за присъединяване към преносната мрежа задължения, на който в обжалваният акт е даден отрицателен отговор.
По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК.
В полза на ответника по касационната жалба [фирма]-В. следва да се присъдят разноски представляващи договореното и заплатено възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 20 673 лева, съгласно представените списък по чл.80 ГПК, договор за правна помощ и извлечение от банкова сметка.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 225 от 31.07.2013 г. по в.т.д № 324/2013 г. на АС-Варна.
ОСЪЖДА [фирма]-София да заплати на [фирма]-В. разноските пред настоящата инстанция, представляващи договореното и заплатено възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 20 673 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.