О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№371
Гр. София, 26.10.2016год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 2660 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Г. С. срещу Решение № 55 от 11.03.2016 г. по гр. д. № 8/16 г. на Добричкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното Решение № 59 от 25.06.2015 г., допълнено с Решение № 92 от 13.10.2015 г. по гр. д. № 176/13 г. на Каварненския районен съд, с което на основание чл. 349, ал. 2 ГПК в полза на съделителя А. Г. С. е поставен в дял допуснатият до делба недвижим имот – дворно място с административен адрес гр. К. ул. „И. В.” № 6, съставляващо поземлен имот с идентификатор № 35064.501.1816 с площ от 452 кв.м. по документ за собственост, и 477 кв.м.- по скица, издадена от С.-Д., ведно с построената в същото място къща с площ от 46 кв.м., съставляваща идеални части от еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № 35064.501.1816.1, цялата с площ от 82 кв.м., както и изградената в дворното място селскостопанска сграда с идентификатор № 35064.501.1816.2 със застроена площ от 23 кв.м., при граници: ПИ № 35064.501.1818, ПИ № 35064.501.1819, ПИ № 35064.501.9655, ПИ № 35064.501.1815, ПИ № 35064.501.1814, като е отхвърлена претенцията на касатора за възлагане на дворното място, респ. заявеното при условията на евентуалност искане за възлагане на дворното място и построените в него сгради; осъден е касаторът да заплати на М. Г. С. сумата от 3 854,21 лв., представляваща разходите за извършването на две масивни огради, каменни пътеки, барбекю, саниране на жилищната сграда, смяна на дограма и външна шпакловка с боядисване в делбения имот. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по същество, с което процесният имот бъде поставен в дял на касатора, респ. изнесен на публична продан, и бъде отхвърлена предявената претенция по сметки.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за изхода на спора са един процесуалноправен и четири материалноправни въпроса, а именно:
– Следва ли съдът да възприеме третата, неоспорена експертиза или е свободен да приеме друга, независимо от направеното оспорване? По отношение на този въпрос касаторът не развива съображения за приложимост на никоя от регламентираните в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК алтернативни основания за допускане на касационното обжалване. Така формулираният процесуалноправен въпрос е поставен с оглед оплакването на касатора, че при постановяване на решението си въззивният съд е кредитирал заключенията на вещите лица по първоначалната и повторната експертиза относно пазарната цена на възложения имот, при определяне уравняването на дяловете на съделителите в пари.
– Може ли съдът да възложи в дял дворното място, представляващо обект на самостоятелна собственост, заснето с отделен идентификатор, в полза на съделител, притежаващ самостоятелна сграда в същото дворно място, различна от допуснатата до делба? Въпросът е зададен в контекста на наведените от касатора оплаквания, според които въззивният съд е приел, че делбата на дворното място не може да бъде извършена отделно от тази на жилищната сграда и искането на касатора да му бъде възложено само дворното място е неоснователно, тъй като липсва правна норма, предвиждаща възлагане на дворно място, доколкото в двете хипотези на чл. 349, ал. 1 и 2 ГПК предмет на възлагане е жилище. В тази връзка въззивният съд е изложил мотиви, според които под жилищен имот по смисъла на чл. 349, ал. 2 ГПК следва да се разбира целият допуснат до делба имот- дворно място с построените в него жилищна сграда и селскостопанска постройка, при което определящо е значението на жилищната сграда, тъй като мястото е предназначено за жилищно застрояване, а селскостопанската постройка, макар и заснета като отделен обект със собствен идентификатор, няма самостоятелно, а обслужващо жилищната сграда значение.
– Въведените в исковата молба или в молбата по иска по сметки твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобрения в отчасти чужд имот или начинът, по който в молбата е определено съдържанието/размерът на съдебно предявените вземания, определя ли правната квалификация на иска срещу съсобственика; Длъжен ли е съдът, след като констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец на съсобствения имот, а е само държател на чуждите части от имота, да обсъди и се произнесе по основателността на претенцията на ищеца за извършени подобрения и направени разноски за този имот в качеството на недобросъвестен владелец или на лице, извършило чужда работа без пълномощия? Въпросите са поставени във връзка с възприетото от въззивния съд, според което отношенията между касатора и съделителя М. С. във връзка с извършени от последния в съсобствения им имот подобрения следва да се уредят по правилата на чл. 61, ал. 1 и 2 ЗЗД и следователно ответникът дължи съразмерна на дела си в съсобствеността част от разходите на ищеца, но не повече от собственото си обогатяване, свеждащо се до съразмерната на дела му в съсобствеността част от сумата, с която се е увеличила стойността на имота, следствие извършеното от ищеца. Според изложеното в касационната жалба, по този начин въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, доколкото правилата за водене на чужда работа без пълномощие следва да намерят приложение само в случай, че за извършените подобрения липсва съгласието на останалите съсобственици, а ако такова е налице, отношенията между тях се уреждат съобразно правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС, респ. по правилата за неоснователното обогатяване в хипотеза на изрично противопоставяне.
– Към кой момент и въз основа на какви критерии се определя наличието на т.нар. „комбинирана или смесена съсобственост”? Въпросът е зададен във връзка с приетото от въззивния съд, според което в конкретния случай не е налице пречка за приложение на нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК, доколкото съсобствеността върху жилищния имот в [населено място] е възникнала изцяло от наследяване и следователно същият може да бъде обект на възлагане, докато според изложените в жалбата оплаквания по този начин и допуснато противоречие с постановките на т. 9 от ТР № 1/ 19.05.2004 г. по гр.д.№ 1/ 2004 г. на ОСГК на ВКС, според което при съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, възлагането по чл.288, ал.3 ГПК /отм./ е недопустимо.
Ответниците по касация- А. Г. С. и М. Г. С. са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендират присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че искането на касатора за допускане на касационното обжалване е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд на релевираните от касатора основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това същите следва да са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение, или произнасянето на касационния съд по тях да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос по същество навежда доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение предвид възприемането едни изводи на вещи лица по делото и невъприемането на други и по съществото си не представлява конкретен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. На практика въпросът е поставен в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същият има отношение към преценката за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство във фазата на съобразяване на основанията за допускане на касационното обжалване, което е предпоставено от формулиране на общ и принципен правен въпрос, отговарящ на уредените в чл. 280, ал. 1 ГПК алтернативни предпоставки за ангажиране компетентността на ВКС по спора. Освен това, принципен отговор на поставения въпрос се съдържа в нормата на чл. 202 ГПК, според която съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда наред с всички събрани по делото доказателства.
Въпросът относно допустимостта да се възложи в дял дворно място, в което друг съделител има самостоятелна сграда, няма обуславящо за спора значение, доколкото по смисъла на чл. 349 ГПК обект на възлагане е винаги жилищен имот. В конкретния случай въззивният съд е възложил в полза на съделителя А. С. жилищна сграда, като е изложил мотиви, според които както дворното място, така и стопанската постройка в същото нямат самостоятелно значение, независимо, че стопанската сграда е заснета в кадастралната карта като отделен обект със собствен идентификатор. Последното обстоятелство, както правилно е приел съдът в мотивите си, не обуславя извода, че тази помощна постройка е обект на самостоятелни собственически права, поради което наличието й не съставлява пречка за възлагане на целия жилищен имот- еднофамилна жилищна сграда с дворно място и обслужващи сгради, в полза на съделител, по отношение на когото са налице предпоставките на чл. 349, ал. 2 ГПК.
Въпросите, свързани с възприетата от въззивния съд квалификация на претенцията по сметки на съделителя М. С., също не са от обуславящо за спора значение. Поначало изложените от ищеца твърдения за качеството, в което е извършил подобрения в чужд или съсобствен имот, по никакъв начин не обвързват съда, който с оглед основополагащия за гражданския процес принцип на законност /чл. 5 ГПК/ е длъжен сам да определи приложимия за случая материален закон и подлежащите на доказване правнорелевантни факти, без да е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация. В случая материалният закон е приложен правилно, доколкото въззивният съд, съобразно задължителните постановки на ТР № 85/ 02.12.1968 г. на ОСГК, е приел, че при липса на съгласие от ответника за извършване на подобренията, но и без противопоставяне от страна на последния, отношенията между съсобствениците следва да се уредят по правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Въпросът, дали събраните по делото доказателства обуславят извод в подкрепа на така приетата за установена фактическа обстановка по спора, е ирелевантен за настоящата фаза на касационното производство и има отношение към преценката за неправилност на въззивното решение във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество.
Колкото до въпроса, свързан с изследването на т.нар. „комбинирана или смесена съсобственост”, същият е разрешен от въззивния съд изцяло съобразно задължителните указания, обективирани в т. 8 от ТР № 1/ 19.05.2004 г. на ОСГК, според които такава е съсобствеността, възникнала в резултат на повече от един юридически факт- прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др., при което в такава хипотеза възлагането по чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./, респ. чл. 349, ал. 2 ГПК е недопустимо и делбата следва да се извърши чрез изнасяне на съсобствения имот на публична продан. В конкретния случай, както правилно е приел въззивния съд, съсобствеността между съделителите е възникнала само по наследяване, при което други факти, имащи отношение към придобиването на делбения имот от наследодателите, са без всякакво значение при формиране на извод за допустимостта на възлагането по чл. 349, ал. 2 ГПК.
Предвид изложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане касационното обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд по извършване на делбата.
С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от последните разноски в настоящото производство, а именно на всеки от тях сумата 800 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 55 от 11.03.2016 г. по гр. д. № 8/16 г. на Добричкия окръжен съд, по касационната жалба на Ю. Г. С..
ОСЪЖДА Ю. Г. С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на А. Г. С. и М. Г. С. направените от последните разноски в касационното производство, а именно на всеки от тях сумата 800 лв. за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: