О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
гр. София, 28.06.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1291/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Е. Д. О. от [населено място], обл. С., срещу определение № 800 от 07.03.2018 г., постановено по в. гр. д. № 3946/2016 г. на Софийски апелативен съд. Определението е обжалвано в частта, с която е оставено без уважение искането на Е. Д. О. за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 174 от 17.01.2017 г. в частта за разноските, с която Е. О. е осъден да заплати на адв. Вихър Н. адвокатско възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата (ЗА) в размер на 3 530 лв.
В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че с осъждането за разноски е нарушено правото му на ефективен достъп до съд, тъй като не са отчетени обстоятелствата, че участието му в делото в качеството на подпомагаща страна е по инициатива на друга (главна) страна в процеса, че е освободен от заплащане на такси и разноски за водене на делото и че е подал въззивна жалба с цел защита срещу неблагоприятното за него решение на първоинстанционния съд, без обжалването да съставлява злоупотреба с процесуални права. Навежда доводи, че отговорността за разноски има деликтен характер и е предназначена да възстанови действително сторени от насрещната страна разноски, поради което осъждането му в качеството на третото лице помагач да заплати адвокатско възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата (ЗА) e лишено от законово основание.
С частната жалба е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, което не следва да се взема предвид. Частната жалба подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК и произнасянето по основателността й не е обусловено от предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден отговор от Ш. Ш. А. и Х. А. А. от [населено място], обл. С. – ищци в първоинстанционното производство, които изразяват становище за потвърждаване на обжалваното определение.
Ответникът ЗК [фирма] – [населено място], не заявява становище по частната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството по в. гр. д. № 3946/2016 г. е образувано пред Софийски апелативен съд по въззивна жалба на Е. Д. О. срещу решение по гр. д. № 8577/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която ЗК [фирма] е осъдено да заплати на Ш. Ш. А. и Х. А. А. обезщетения за неимуществени вреди от ПТП в размер на по 100 000 лв., ведно със законни лихви и разноски. Жалбоподателят е обжалвал решението в качеството на подпомагаща страна на страната на ответника ЗК [фирма], който не е подал въззивна жалба и не е изразил становище по жалбата на подпомагащата страна.
С решение № 174 от 17.01.2017 г. Софийски апелативен съд е потвърдил решението на Софийски градски съд в обжалваната част и на основание чл.78, ал.10 ГПК е осъдил жалбоподателя Е. Д. О. да заплати на процесуалния представител на ищците адв. Вихър Н. адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 3 530 лв.
В срока по чл.248, ал.1 ГПК Е. Д. О. е подал молба за изменение на решението в частта за разноските. С обжалваното в настоящото производство определение № 800 от 07.03.2018 г. искането за изменение на решението в частта относно присъденото възнаграждение по чл.38 ЗА е оставено без уважение като неоснователно. За да се произнесе в посочения смисъл, Софийски апелативен съд е приел, че след като молителят е инициирал въззивното производство и то е приключило с потвърждаване на благоприятното за ищците осъдително решение на първата инстанция, последните имат право да бъдат възмездени от него за сторените пред въззивната инстанция разноски. Въззивният съд е изложил съображения, че освобождаването на молителя – жалбоподател от внасяне на държавна такса за въззивното производство не изключва отговорността за разноски към насрещната страна, както и че разпоредбата на чл.78, ал.10 ГПК не дерогира задължението за разноски, които подпомагащата страна е причинила с процесуалните си действия. Съобразявайки представения по делото договор за правна защита и съдействие, с който ищците са възложили осъществяването на процесуално представителство във въззивното производство на адв. Вихър Н. при условията на чл.38 ЗА срещу заплащане на минимално адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащо на 3 530 лв., съдът е направил извод, че на основание чл.38, ал.2 ЗА молителят е задължен за така определеното и присъдено с решението възнаграждение. Поради това е счел, че не са налице предпоставките на чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.
Определението, с което е оставено без уважение искането по чл.248 ГПК, е правилно.
Отговорността за разноски в гражданския процес е уредена в чл.78 ГПК и е функционално обусловена от изхода на делото. Правната уредба на разноските се основава на правилото, че всяка от страните е длъжна да възмезди насрещната страна за направените пред съответната инстанция разноски, ако разноските са извършени по повод на неоснователно предприети процесуални действия – предявяване на неоснователен или недопустим иск, подаване на неоснователна въззивна или касационна жалба. С чл.78, ал.10 ГПК е създадено специално правило по отношение на участващите в делото подпомагащи страни, според което на третото лице помагач не се присъждат разноски, но то дължи разноските, които е причинило със своите процесуални действия.
За възлагането на отговорността за разноски е ирелевантно дали страната, която с оглед изхода на делото е задължена за заплащането им, е освободена от такси и разноски за производството по реда на чл.83 ГПК. Освобождаването от такси и разноски е относимо към процесуалното правоотношение между страната и съда, не и към облигационното задължение за разноски, което възниква към насрещната страна в процеса, в чиято полза е приключило делото.
Производството пред Софийски апелативен съд е инициирано с въззивна жалба, подадена от частния жалбоподател в качеството му на подпомагаща страна на страната на осъдения с първоинстанционното решение ответник – застраховател. Решението на първата инстанция е потвърдено от въззивния съд и с оглед изхода на делото – чл.78, ал.1 ГПК, законосъобразен е изводът в обжалваното определение, че подателят на неоснователната въззивна жалба е задължен да възмезди ищците за сторените във въззивното производство разноски.
Настоящият състав не споделя довода на частния жалбоподател, че след като е освободен от такси и разноски за производството, не дължи и разноски по чл.78 ГПК. Осъждането за разноски е законова последица от неоснователността на въззивната жалба и привилегията за безплатно участие в делото, предоставена на жалбоподателя на основание чл.83 ГПК, не изключва неговата отговорност към ищците за разноски по чл.78 ГПК.
Неоснователни са и доводите в частната жалба за недължимост на присъдените от въззивния съд разноски, предвид осъщественото във въззивното производство процесуално представителство на ищците по чл.38 ЗА. Уговарянето на процесуално представителство по чл.38 ЗА е въпрос на вътрешни отношения между ищците и техния пълномощник – адвокат и не дерогира отговорността на насрещната страна за разноски. Аргумент за този извод е разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА, която предвижда, че ако в производството насрещната страна е осъдена за разноски, съответният адвокат има право на възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска защита, което се определя от съда по реда на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В конкретния случай ищците са представлявани от адвокат при условията на чл.38 ЗА и с оглед изхода на въззивното производство частният жалбоподател дължи на процесуалния им представител адвокатско възнаграждение в определения от въззивния съд минимален размер по цитираната наредба – 3 530 лв.
За неоснователен следва да се приеме и доводът, че осъждането за разноски нарушава правото на частния жалбоподател на ефективен достъп до съд. Възлагането на разноските за адвокатско възнаграждение в тежест на частния жалбоподател е в съответствие с правилото, че всяка от страните по делото носи отговорност към насрещната страна за неоснователно предизвикани разноски в процеса, и е израз на един от основните принципи в гражданския процес – принципът за равенство на страните (чл.9 ГПК).
По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното и на основание чл.274, ал.2, изр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 800 от 07.03.2018 г. по в. гр. д. № 3946/2016 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част, с която е оставено без уважение искането на Е. Д. О. за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 174 от 17.01.2017 г. в частта за разноските, с която Е. О. е осъден да заплати на адв. Вихър Н. адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 3 530 лв..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :