О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 372
гр.София, 18.04.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 695/2012 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение №89 от 20.06.2012г., постановено по в.гр.д. №144/2012г. на Търговищкия окръжен съд, в частта, с което е уважен установителния иск на [фирма] – [населено място] срещу [фирма] за сумата от 8000 лв. главница, представляваща неплатен наем за времето от м.януари 2011г. до м. май 2011г., както и за сумата от 406.73 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 16.01.2011г. до 1.09.2011г., за които суми има издадена заповед за изпълнение № 697 от 9.09.2011г. по ч.гр.д. № 1358/2011г. на Търговищкия районен съд. Касаторът [фирма] иска отмяна на решението в обжалваната част при наличието на трите касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Аргументира искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол с критериите по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
В отговор на касационната жалба [фирма] – [населено място] поддържа становище, че посочените касационни основания не съдържат ясно формулирани правни въпроси, а са въпроси свързани с недоказани според касатора факти и твърдения, които не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване. Не е направено искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение за да се произнесе,взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса, срещу валидно решение на въззивен съд.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С обжалваното решение Търговищкият окръжен съд частично е отменил решението на Търговищкия районен съд по иска по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 232, ал.2 ЗЗД за разликата над 8000 лв. до 11500 лв. като го е отхвърлил като неоснователен. Уважен е установителния иск за сумата от 406.73 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 8000 лв. за периода от 16.01.2011г. до 1.09.2011г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1358/2011г. на Т..
По делото не е имало спор, че между страните има сключен договор за наем, прекратен на 15.05.2011г. Спорен е въпроса за заплащането на наема за времето от 15.01.2011г.до15.06.2011г. След обстойно обсъждане на доказателствата по делото – ССЕ, фактури, РКО, показания на свидетели и клаузите на договора за наем, въззивният съд е приел, че за исковия период от време ответникът – наемател дължи наем в размер на 8000 лв. за периода от 15.01.2001г. до 15.05.2011г. Съдът не е възприел възраженията на касатора – наемател, че наема за спорния период от време е заплатен с РКО, на ръка на упълномощен представител на наемодателя, като е приел, че ответникът не е установил чий е подписа за получател на сумата на РКО. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите на касатора, че сумите са предадени на Т., като упълномощен представител на управителя на ищцовото дружество, тъй като такова пълномощно не е представено по делото и не са представени писмени доказателства удостоверяващи получаването на сумата именно от Т. И..
Въпросът за предпоставките за уважаване на иск по чл.232, ал.2 ЗЗД е поставен общо теоретично, не е съобразен с приетите от съда за установени факти и направените въз основа на тях правни изводи по основателността на иска. Независимо, че така формулиран въпросът не попада в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е налице допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Решението не е в противоречие с решение №38 от 29.04.2011г. по т.д. № 304/20109г. ІІт.о. / чл.290 ГПК/ доколкото въззивният съд е упражнил правомощията си по разрешаване на материалноправния спор по същество след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Решението на въззивният съд не е в противоречие с решение №93 по т.д. дело № 808/2009г. ВКС, Іт.о. постановено на основание чл.290 ГПК доколкото в мотивите си съдът е изложил фактическите си и правни съображения и е отговорил на доводите на страните, израз на което е постановяването на различен резултат от този на първоинстанционния съд по обективно съединените искове по чл.422 ГПК във връзка с чл.232, ал.2 ЗЗД.
Не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед на позоваването на съдебна практика, която няма задължителен за съдилищата характер/ т.2 ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторът се позовава на решение №1581 по гр.дело№ 1186/2004г. ІV гр.о., с което съставът на ВКС е приел, че съдът не е поставил изчерпателно задачата на вещото лице за установяване на релевантни за спора факти, представляващо процесуално нарушение за касиране на решението и връщане на делото за ново разглеждане, без в конкретния случай да посочи в какво точно се изразява непълнотата на поставената от въззивния съд задача на назначената ССЕ по искане на ответника – въззивник задача. Решението не е в противоречие с решение от 15.11.2004г. по гр.д. №787/2004г. ІVг.о., тъй като при постановяване на решението окръжният съд се е съобразил с кумулативните предпоставки за уважаване на иск по чл.232, ал.2 ЗЗД и с разпределение на доказателствената тежест – наемателят да докаже възраженията си за изправна страна по договора, а именно, че е заплатил дължимия наем за исковия период от време, като във връзка с разпределението на доказателствената тежест е допуснал исканата от ответника счетоводна експертиза. Не е налице противоречие с решение от 27.06.2003г. по гр.д. №605/2002г. САС , влязло в сила, в което съдът се е произнесъл по иск по чл.232, ал.2 ЗЗД с оглед на конкретно установените факти за неизпълнение на задължение на наемателя да заплати договорения размер на наема.
Въпросът за разграничението на правната природа на два различни способа за погасяване на задълженията – по взаимно съгласие съгласно договора за наем и чрез прихващане – компенсация при допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не попада в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е съобразил клаузата на наемния договор за прихващане на задължение на наемодателя към наемателя за сумата от 4860 лв. Други уговорки в договора за прихващане и компенсации няма. Затова и въпросът не се явява обуславящ изхода на спора. Значимия по делото въпрос, който е фактически обусловен, е този за точното изпълнение на задължението на наемателя да плаща наема на кредитора, в случая на дружеството наемодател по банков път или с РКО на представляващия дружеството или негов пълномощник. Изложеното дава основание да се приеме, че така поставен въпросът не само не е обуславящ изхода на спора, но не е налице и допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК с оглед на даденото в точка 4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснение по тълкуването на закона.
В заключение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89 от 20.06.2012г., постановено по в.гр.д.№144/2012г. на Търговищкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: