О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 372
гр. София, 25.05.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3575 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 465 от 16.07.2014г. по гр.д. № 1319/2013г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 349 / 06.08.20`13г. по т.д. № 490/2012г. на Окръжен съд – Стара Загора, за осъждане на касатора да заплати на [фирма], сумата от общо 34 207,44 лева – дължими плащания по договор за наем, сключен на 01.07.2006г. за неплатен наем, консумативи, такси и неустойка, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 21.06.2012г. до окончателното й плащане, както и сумата от 45 000 лева – обезщетение за претърпени вреди, поради заплатена неустойка по развален договор за наем от 31.01.2011г., ведно със законна лихва, считано от 21.06.2012гг. до окончателното й плащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен. Претендира се заплащане на разноски за настоящата инстанция от 2200 лева- заплатено адвокатско възнаграждение, като се представя списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за наем от 01.07.2006г., по който наемателят се е възползвал от правото на предсрочно прекратяване с писмено предизвестие от шест месеца, като е отправил до наемодателя уведомление на 13.09.2010г., като на 14.02.2011г. с допълнително споразумение между страните действието на договора е продължено до 13.05.2011г. След изтичането на срока на допълнителното споразумение ответникът е продължил да ползва имота до 30.06.2011г., когато е съставен констативен протокол от нотариус, в който е описано състоянието на имота към този момент, поради което въззивната инстанция е счела, че касаторът дължи заплащане на неплатената наемна цена, компесаторна неустойка, консумативи и такса по ЗМДТ. С оглед предизвестието за прекратяване на договора за наем, наемодателят – ищец е сключил договор за отдаване под наем на същия имот с трето лице за срок от пет години при наемна цена от 15 000 лева месечно, във връзка с изпълнението на който е разменена кореспонденция от наемодателя, както с ответника по исковете, така и с новия наемател. Последният не е могъл да осъществи ползването му, поради неосвобождаването му от ответника, а след като това е станало, новият наемател е извършил оглед и е констатирал, че поради неотстраняване на извършени промени в него от ответника, не е подходящ за нуждите му, поради което е уведомил наемодателя, че прекратява договора за наем и е задействана клаузата за неустойка, по която ищецът е заплатил сумата от 45 000 лева с платежно нареждане от 24.08.2011г., осчетоводено и от двете страни, според заключението на ССЕ. Решаващият състав е приел, че плащането на неустойката е пряка и непосредствена последица от неизпълнение от страна на ответника на задължението му своевременно да освободи наетия имот, респ. да отстрани извършените в него промени и тази последица е била напълно предвидима, като платената неустойка се явява вреда по см. на чл.82, ал.1 ЗЗД и подлежи на обезщетяване от страна на ответника в пълен размер. Възражението за прихващане е счетено за неоснователно, тъй като по отношение на разходите за ремонт изрично е посочено в договора, че са за сметка на наемателя, като му е предоставен шест месечен гратисен период, през който не е плащал наем като компенсация за разходите по ремонта, а внесеният депозит е гаранция за изпълнение на договора от страна на наемателя на задълженията му да отстрани повредите и преустройствата, които е извършил в имота, което той не е сторил.
Съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК е повторение на посочените в жалбата оплаквания. Поддържа се, че необосновано въззивният съд е приел, че процесният договор за наем е прекратен в края на м. юни 2011, въпреки, че събраните доказателства сочат, че това е станало на 02.06.2011г. Необосновано и в противоречие със събраните доказателства апелативният съд е приел за неоснователно възражението за прихващане с насрещни вземания срещу ищеца. Незаконосъобразно в противоречие с чл.92, ал.1 ЗЗД вр. чл.26, ал.2 ЗДДС съдът е задължил касатора да плати ДДС върху всички заплатени месечни неустойки, които суми подлежат на връщане като недължими. Посочено е, че сключеният между ищеца и третото лице договор за наем е симулативен и по него реално не е заплатена неустойка, като неизпълнението на този договор се дължи изцяло на поведението на самия ищец.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай обжалващата страна само формално е изпълнила изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочила, кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен, съответно процесуалноправен въпрос, обусловил уважаването на предявените срещу него искове. Изложението изцяло преповтаря съдържащите се в касационната жалба оплаквания. Правилността на обжалвания акт, обаче, не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Основанията за касиране на обжалваното въззивно решение по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, поради което могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация.
Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт. В случая касаторът не навежда и допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Представените две решение на ВАС и СГС /без отбелязване на влизането му в сила/ не формират практика на съдилищата по см. на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, съобразно разясненията в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, поради което дори да се приеме, че с представянето на тези актове е налице позоваване на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационния контрол, те не го доказват.
С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него разноски за настоящата инстанция от 2200 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 465 от 16.07.2014г. по гр.д. № 1319/2013г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 2200 лева – адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.