О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 373
София, 01.07.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на втори юни, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№511 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1814 от 15.09.2014 г. по т.д.№820/2014 г. на Софийски апелативен съд. С решението в обжалваната му част е отменено решение №1636 от 28.08.2012 г. по т.д.№2502/2010 г. на СГС, ТО, VI-11 с-в, в частта по иска по чл.422 от ГПК за дължимостта на разликата над 12 368.43 евро до 12 788.97 евро, в размер на сума от 420.54 евро, по запис на заповед от 05.12.2007 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК по гр.д.№14 696/10 г. на СРС и за дължими разноски над сумата от 1214.95 лв., вместо което искът по чл.422 от ГПК, предявен от [фирма] /сега [фирма]/ срещу [фирма] е отхвърлен в тази част, като е отменено първоинстанционното решение и в частта за присъдените в полза на ищеца разноски над сумата от 1 647.65 лв.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че приемайки, че издаденият запис на заповед обезпечава само задължението за лизингови вноски, но не и тези за неустойки и лихви за забава, въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл.298, ал.3 от ТЗ, а от друга страна е взел предвид не изявената, а предполагаемата воля на страните, подменяйки съдържанието на лизинговия договор, още повече, че неправилно е тълкувал и клаузата на т.2.1.3 от ОУ.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Дали записът на заповед, издаден във връзка с каузално правоотношение, породено от договор за финансов лизинг, обезпечава и неустойките за забава на задължението за плащане на главното задължение, обезпечено с ценната книга, т. е. дали поемателят на записа на заповед /кредитор по каузалното правоотношение/ може да иска от издателя на ценната книга /длъжник по каузалното правоотношение/ плащане, което да се счита и като погасяващо неустойката. 2. Когато има несъответствие, дали следва да се прилагат правилата на договора за лизинг или тези на общите условия към него. 3. Дали съдът следва да се съобразява с изявената или с предполагаемата воля на страните и дали може да подменя съдържанието на лизинговия договор.
По отношение на първия от формулираните въпроси се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, предвид голямата му практическа значимост, липсата на постановена по него съдебна практика и необходимостта от внасяне на яснота за съдилищата и участниците в гражданския оборот. Спрямо втори и трети от поставените въпроси се поддържа селективното основание на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради разрешаването им в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана съответно в определение №29 от 13.01.2014 г. по т.д.№1617/2013 г. на ВКС, ТК, първо отделение, определение №369 от 01.07.2009 г. по т.д.№174/2009 г. на ВКС, ТО, второ отделение и решение №81 от 07.07.2009 г. по т.д.№761/2008 г. на ВКС, ТК, първо отделение.
Ответникът по касация Д. Ю. Крето в качеството му на [фирма] не заявява становище по касационната жалба, но е подал касационна жалба срещу решение №1814 от 15.09.2014 г. по т.д.№820/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено решение №1636 от 28.08.2012 г. по т.д.№2502/2010 г. на СГС, ТО, VI-11 с-в, в частта, с която е признато за установено, че [фирма] дължи на [фирма] /сега [фирма]/ сумата от 12 368.43 евро по запис на заповед от 05.12.2007 г., ведно със законната лихва от 26.03.2010 г. и за дължими разноски от 1214.95 лв., както и срещу решението на въззивния съд в частта за разноските.
В касационната жалба се навеждат доводи, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Посочва се, че въззивният съд не е подложил на задълбочен анализ представените платежни нареждания, вносни бележки и извлечение от сметка, като не е извършил преценка към датите на всяко едно от плащанията, какви са били задълженията и по трите договора за лизинг, за да приложи разпоредбата на чл.76 от ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа наличие на произнасяне на въззивния съд по процесуалноправния въпрос – „може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи защо ги отхвърля, и следва ли въззивният съд да се произнесе по всички релевирани от страните доводи”, за който въпрос се твърди, че е решен в противоречие с даденото в решение №752 от 18.11.1988 г. на ВКС и решение №378 от 10.08.1988 г. по гр.д.№286/88 г. на ВКС, разрешение /основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/ и в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №460 от 27.05.2010 г. по гр.д.№768/2009 г. на ВКС, ГО и решение №589 от 29.06.2010 г. по гр.д.№1359/2009 г. на ВКС, ГО /основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК/.
[фирма] заявява становище за недопускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно: издаването на запис на заповед от ответника ЕТ на 05.12.2007 г., с който се е задължил да плати при предявяването му, но не по-късно от 10.02.2013 г., на ищеца юридическо лице, сумата от 81 403.93 евро, както и че менителничният ефект е бил издаден за осъществяване на своеобразна обезпечителна функция по отношение на сключения между издателя и поемателя договор за лизинг №005572-001/05.12.2007 г. Счел е с оглед предвиденото в т.2.15 от лизинговия договор и клаузата на т.2.1.3 от общите условия към него, че обезпечителната функция на записа на заповед обхваща само вземанията за лизингови вноски и включените в тях компоненти, но не и тези за неустойка за забава, мораторна лихва, такси, разноски и лихва върху ДДС, като е намерил за неоснователни възраженията на ответника за недължимост на лизинговата вноска за м.03.2009 г., за липсата на изискуемост на вземанията по записа на заповед, както и това за погасяване на задълженията поради плащане. Във връзка с последното е анализирал приетите по делото платежни документи, заключението на ССЕ и погасителния план към процесния договор за лизинг, като е стигнал до извод, че погасителното действие на плащанията, за които в платежните документи не е посочено за кои лизингови вноски са /предвид наличието на още два сключени договора за лизинг между страните/, се отнася до всички дължими лизингови вноски за периода 10.01.2008 г. – 10.03.2009 г. в поредността на настъпване падежа на задължението за заплащането им.
На първо място следва да се посочи, че по въпрос, който не е от правно, а от фактическо естество не може да се допусне касационно обжалване. И това е така, тъй като освен, че по отношение на такъв въпрос не съществува общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК /произнасянето по същия е част от правораздавателната дейност на съда във връзка с преценката на събраните доказателства, грешките при която не са основание за допускане на касационно обжалване/, то той при наведени твърдения за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, обективно не може да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ето защо и поради обстоятелството, че в случая изводът, че записът на заповед не обезпечава вземания извън лизинговата цена, е обусловен изцяло от извършения от въззивния съд анализ на доказателствата по делото – договор и общи условия /при липсата на законови пречки да се уговори, че записът на заповед ще обезпечава не само задължението за плащане на лизинговите вноски, а и това за неустойки за забавено плащане, а и други задължения, поети с договора/, поставеният от касатора [фирма] първи въпрос /за задълженията, които обезпечава записът на заповед, издаден във връзка с договор за финансов лизинг/, е фактически и не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
От друга страна с оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси, поставени от същия касатор. Въпросът дали при несъответствие следва да се приложат уговорките в общите условия или уговореното в договора за лизинг, не е обусловил решаващата воля на съда – както бе посочено, в решението на въззивния съд не е прието наличие на противоречие между уговореното в общите условия и в договора за лизинг, а тълкувайки волята на страните съгласно чл.20 от ЗЗД, съдът, в изпълнение на правомощията му за оценяване на събраните доказателства, е стигнал до направения в решението извод. Изложеното относно допуснати от съда грешки при преценката на доказателствата, като основание за касационно обжалване, но не и за допускането му, се отнася в пълна степен и за тълкуването на договорите, представляващо част от тази преценка. По приложението на разпоредбата на чл.20 от ГПК са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /включително и тези приложени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК/, имащи задължителен за съдилищата характер, с които се приема, че тълкуване на договорите се извършва съгласно изискванията на чл.20 от ЗЗД, с оглед издирване действителната обща воля на страните. В случая обаче, с третия от поставените въпроси, не се твърди наличие на каквото и да е нарушение на правилата за тълкуване, а по същество противоречието се обосновава с неправилността на изведения от тълкуването извод, което твърдение, както бе посочено, не може да се отнесе към основанията за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по поставения от Д. Ю. Крето в качеството му на [фирма], въпрос.
Въпросът може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи защо ги отхвърля, и следва ли въззивният съд да се произнесе по всички релевирани от страните доводи, не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВС и на ВКС. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведените селективни основания – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е налице произнасяне по основателността на всички направени от ответника възражения и е дадено собствено разрешение по предмета на делото.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1814 от 15.09.2014 г. по т.д.№820/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.