О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№373
София, 14.08.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 5013 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. К., Т. Й. К. и Н. Д. К. чрез пълномощника им адвокат С. И. Л. против решение № 192 от 28.07.2016 г., постановено по гр.д. № 236 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е потвърдено решение № 562 от 15.12.2015 г. по гр.д. № 1712/2013 г. на Районен съд-Кюстендил за отхвърляне на предявения от Р. С. К., Т. Й. К. и Н. Д. К. против С. А. С., Н. А. П., Р. А. А. и В. А. Б. иск за делба на поземлен имот с идентификатор № 41112.503.4081 по кадастралната карта на [населено място] с адрес на имота: [населено място], [улица], с площ от 644 кв.м.
С. А. С., Н. А. П., Р. А. А. и В. А. С. са подали чрез пълномощника си адвокат С. М. писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
За да постанови решението си, Окръжен съд-Кюстендил е констатирал, че в исковата молба ищците твърдят, че заедно с ответниците са съсобственици на поземлен имот с идентификатор № 41112.503.4081, урегулиран в УПИ X.-1378 и XV-1379 от кв.379 по плана на [населено място] от 2004 г., като собствеността е придобита въз основа на давностно владение, продължило повече от 10 г. от 1966 г. до сега.
Проследявайки извършеното застрояване на имота, съдебна делба и извършени сделки, урегулирането в две самостоятелни УПИ и снабдяването с констативен нотариален акт за собственост от А. С. А. за УПИ XV и от ищцата Н. Д. К. за УПИ X. /впоследствие прехвърлено на сина й Р. С. К./, въззивният съд е направил извод, че следва да се зачете доказателственото значение на констативните нотариални актове, които легитимират Р. К. и ответниците като индивидуални собственици на описаните в актовете УПИ, идентични с процесните. Изложил е съображения, че констативните нотариални актове не са оборени по съдебен ред и по делото страните не оспорват взаимно правата си по тях, а и липсват твърдения и доказателства, че ищците имат собственост в XV-1379, респективно – че ответниците имат собственост в УПИ X.-1378.
По отношение доводите, че по влязлото в сила решение по гр.д. № 730/2008 г. на ОС-Кюстендил не било зачетено удостоверяването, направено в констативните нотариални актове и е прието, че урегулираните имоти, предмет на тези актове са съсобствени, съдът е изложил съображения, че от една страна мотивите на съдебното решение нямат обвързваща стойност на сила на пресъдено нещо и не са обвързващи за страните и съда, а от друга страна предмет на спора по това дело са били 32 кв.м. на границата между двата имота по предявен ревандикационен иск.
С оглед формирания извод за индивидуална собственост на двата урегулирани поземлени имота Окръжен съд-Кюстендил е отхвърлил иска за делба.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите Р. С. К., Т. Й. К. и Н. Д. К. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси:
1) задължително ли е за делбения съд при постановяване на решението му по допускане на делбата влязлото в сила решение по спор за собственост с правно основание чл.108 ЗС, с което е отречено със сила на пресъдено нещо правото на индивидуална собственост на една от страните по делото за делба /респ. на нейните праводатели/ срещу другата страна по делото за делба, включително когато искът по чл.108 ЗС е бил предявен не за целия поземлен имот, предметна делото з делба, а само за една реална част от него;
2) задължителни ли са указанията по чл.294, ал.1 ГПК, дадени от касационната инстанция по прилагане и тълкуване на закона за съда, на който делото е върнато за ново разглеждане и допустимо ли е въззивният съд, на който делото е върнато от Върховния касационен съд за ново разглеждане, да не се съобрази с дадените му конкретни указания от касационната инстанция с отменителното решение, както и задължителни ли са за въззивния съд указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното решение, с което делото е върнато за ново разглеждане от друг състав, от гледна точка на даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици;
3) след връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд могат ли да бъдат пререшавани в рамките на същия правен спор правните въпроси, по които е било допуснато касационно обжалване и които са получили окончателен отговор с решението по чл.290 ГПК на касационния съд;
4) длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните и да обсъди всички събрани доказателства и доводи на страните;
5) може ли въззивният съд без да изследва становището на страните, без да отдели спорното от безспорното, без да даде указания на страните да дадат своето становище по въведените от него нови предели на предмета на доказване, да се произнесе с въззивното решение, като ги „изненада“ с мотивите си.
По поставените въпроси не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че макар правилно да е приел, че мотивите на съдебното решение не се ползват със задължителна сила, въззивният съд не е съобразил, че съдебното решение е единство от диспозитив и мотиви съгласно чл.236 ГПК и т.2 от ППВС № 1/85 г. и като не е зачел задължителната сила на решението от 13.11.2009 г. по гр.д. № 730/2008 г. на ОС-Кюстендил е допуснал противоречие с практиката на ВКС по решение № 58/26.04.2016 г. по гр.д. № 5180/2015 г., I-во г.о., в което е прието, че влязлото в сила решение по чл.108 ЗС, че една от страните по делото за делба не е изключителен собственик и не е могла да прехвърли целия имот, има задължителна сила за страните по делото за делба. Тази теза е неоснователна. Т.2 от ППВС № 1/85 г. изяснява порока на съдебно решение при наличие на противоречие между мотиви и диспозитив с оглед уредената към този момент контролно-отменителна функция на втората инстанция. Значението на мотивите от гледна точка на силата на пресъдено нещо е обсъдено в мотивите на т.18 от ТР № 1/4.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, като изрично е прието, че относно съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет. Същевременно в случая с решението от 13.11.2009 г. по гр.д. № 730/2008 г. на ОС-Кюстендил е отхвърлен иск по чл.108 ЗС относно реална част от 32 кв.м., за които Р. К., Т. К. и Н. К. са твърдели, че принадлежи към УПИ X.-1378. Решението формира сила на пресъдено нещо само относно това, че реалната част от 32 кв.м. не е собственост на ищците като принадлежаща към УПИ X.-1378, а съответно изцяло неотносимо се явява тълкуването по решение № 58/26.04.2016 г. по гр.д. № 5180/2015 г., I-во г.о. на ВКС.
По този въпрос липсва основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в практиката на ВКС /например определение № 780/23.10.2014 г. по ч.гр.д. № 5990/2014 г., ІV г.о./ са изяснени обективните предели на силата на пресъдено нещо на решение за отхвърляне на ревандикационен иск.
Вторият и третият въпрос са обосновани с тезата на касаторите, че въззивният съд не се е съобразил с указанията в постановеното по делото отменително решение № 97 от 3.05.2016 г. по гр.д. № 125/2016 г., I-во г.о. на ВКС, дадени при връщане на делото за ново разглеждане. В това решение е дадено тълкуване по въпроса допустим ли е иск за делба, ако един от съделителите твърди, че по отношение на имотите-предмет на делбата е допусната грешка в кадастралната карта, която към момента на предявяване на иска за делба все още не е поправена по предвидения в ЗКИР ред, като е прието, че искът е допустим. При връщане на делото за ново разглеждане е указано на съда да вземе предвид: че дворищно-регулационният план на [населено място], одобрен с решение на ОбНС № 61 от 26.03.2004 г., е действащ; че границите на УПИ X.-1378 и УПИ XV-1379 по плана от 2004 г. съответстват на границите на парцелите по предходния дворищно-регулационен план, одобрен със заповед № 2897 от 12.12.1984 г.; че заснемането на един парцел /парцел № X.-5063 по дворищно-регулационния план, одобрен със заповед № 1345 от 26.05.1965 г. / като два самостоятелни парцела /парцел № X.-1378 и парцел № XV-1379/ в новия дворищно-регулационен план, одобрен със заповед № 2897 от 12.12.1984 г., не представлява придаване по регулация, нито образуване на общ парцел от два маломерни имота, поради което не може да се говори за прилагане на дворищно-регулационния план по смисъла, изяснен в Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2 от 1993 г. на ОСГК на ВС и поради което и след влизане в сила на дворищно-регулационния план от 1984 г. горепосочените два парцела са продължили да бъдат съсобствени на страните по делото, както и че одобрената със заповед № РД-18-96 от 28.10.2008 г. кадастрална карта, в която горепосочените два УПИ са заснети като един общ поземлен имот с идентификатор 41112.503.4081, има само декларативно действие и от нея не произтичат промени във вещно-правния статут на имотите и като вземе предвид всичко горепосочено, да приеме, че предмет на делбата по настоящото дело са два имота /УПИ X.-1378 и УПИ XV-1379 по действащия дворищно-регулационния план, одобрен с решение на ОбНС № 61 от 26.03.2004 г./ и с оглед на това да се произнесе дали в настоящия случай са приложими постановките на т.1д от ППВС № 2 от 04.05.1982 г.
При тези констатации следва, че въззивният съд изцяло се е съобразил с дадените в отменителното решение на ВКС указания, като е формирал изводите си при съобразяване с даденото тълкуване на закона и въз основа на фактите, които са приети за установени, включително и тези, които ВКС поради липса на доводи за тях не е отразил в решението си /а именно придобиването в индивидуална собственост на всеки от двата урегулирани поземлени имота, удостоверено с констативен нотариален акт/. Задължението на съда да съобрази представените по делото констативни нотариални актове следва и от практиката на ВКС по ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК в мотивите, на което изрично е прието, че констативният нотариален акт по чл.587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствана сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота.
Четвъртият въпрос е изцяло необоснован, доколкото липсват твърдения на касаторите кои представени по делото доказателства и доводи съдът не е обсъдил.
Неотносим към данните по делото е и петият поставен въпрос. Изводите на въззивния съд са свързани не с нов предмет на доказване, а с изпълнение на задължението му да приложи императивни правни норми /т.1 на ТР№ 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС/, а нормите, уреждащи придобивните основание на вещни права са императивни.
Ответниците по касационната жалба не са представили доказателства за направени в настоящото производство разноски, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 192 от 28.07.2016 г., постановено по гр.д. № 236 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Кюстендил.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: